Владимир Набоков
Други брегове (30)

6

Цял живот към заспивал с огромни усилия и с отвращение. Хората, които оставят вестника и моментално някак ей така започват да хъркат във влака, са ми също тъй неразбираеми, както например хората, които някъде „издигат кандидатурата си“ или влизат в масонски ложи, или изобщо се присъединяват към каквито и да било организации, за да се разтворят енергично в тях. Знам, че е полезно да се спи, но не мога да свикна с тази измяна към разсъдъка, с този всекинощен, доста смехотворен разрив със собственото си съзнание. През зрелите години това при мен се сведе приблизително до чувството, каквото изпитваш пред операция с пълна упойка, но през детството предстоящият сън бе за мен като палач с маска, с брадва в черен калъф и с добродушно-безсърдечен помощник, на когото безпомощният крал прехапва пръста. Единствената ми опора в тъмнината бе пролуката на леко открехнатата врата към съседната стая, където светеше една крушка от полилея на тавана и където Mademoiselle идваше от дневното си леговище към десет вечерта да спи. Без този вертикал кротка светлина не би имало за какво да се хващам в тъмнината, където главата ми се маеше и сякаш се топеше. Учудващо приятна перспектива за мен бе съботната нощ, тази единствена нощ през седмицата, когато Mademoiselle, привърженичка на старата хигиенна школа, съзираща в английските ни навици само извор на простуди, си позволяваше разкоша и риска да вземе вана — и така удължаваше почти с цял час съществуването на моята крехка ивичка светлина. В петербургската къща определената за нея баня се намираше в края на два пъти завиващия коридор, на двайсетина удара на сърцето от моята възглавница и аз, разкъсван между страха, че ще й хрумне да скъси тържественото си къпане, и завистта към спокойно дишащия ми брат зад паравана, никога не успявах да се възползувам от повечето време и да заспя, докато светлинната пролука в тъмнината все още оставаше залог поне за точица от моето аз сред бездната. И най-сетне те отекваха, тези неумолими крачки: ето, тежко се приближават по коридора и достигнали последния завой, принуждават някакво бъбриво предметче да издрънчи безрадостно, да сподели от рафтчето си моето безсъние. Ето — влиза в съседната стая. Извършва се бърз преглед и размяна, на светлинните ценности: свещицата до кревата й скромно продължава делото на лампата, която с пукот взема две стъпала нагоре допълнителна дивна светлина, веднага я отрича и със същия пукот угасва. Вертикалата ми още се крепи, но колко е смътна и слаба, колко неприятно трепка всеки път, когато мадемоазелиният креват изскърцва… Настъпва период на упадък: тя чете Бурже в постелята. Чувам сребристия шумол на оголвания шоколад и стърженето на ножа за плодове, който разрязва страниците на новия брой на Revue des Deux Mondes. Дори различавам познатото зърнесто подсвирване на дишането й. И през цялото време сред ужасни мъки се силя да примамя омразния сън, защото зная какво ще се случи ей сега. Всяка минута отварям очи, за да проверя тук ли е моят мътен лъч. Раят — това е мястото, където безсънният съсед чете безкрайна книга при светлината на вечна свещ! И това наистина се случва; щраква калъфът на пенснето; списанието, шумва и се премества на нощната масичка; Mademoiselle бурно духва; първия път превилото се пламъче се изправя наново; при втория повей светлината загива. Кадифеният убийствен мрак не се прекъсва от нищо освен от личните ми беззвучни фойерверки и губя ориентация, постелята ми тихо се завърта, в паничен трепет сядам и се взирам в тъмнината. Господи, нали знаят, че не мога да заспя без точица светлина — че лудостта, безумието, смъртта е именно тази съвършено черна чернилка! Но ето, постепенно се приспособявам към нея, погледът ми отделя действителното блещукане на ентоптичната шлака и продълговатите бледнини, които сякаш плаваха нанякъде в безпаметността, стигат брега и се превръщат в слабо, но безценно просветващи вдлъбнатини между диплите на завесите, зад които будуват уличните фенери.

Неразбираеми, нищожни изглеждаха тези нощни несгоди пред възхитителните сутрини, когато не само нощта, но и зимата се продънваше в мократа синева на Нева и ме облъхваше в лицето възграпавата пролет на северната палеарктика, и можех да премина от кожухчето от боброви кожи към синьото палто с котвички на медните копчета. Покривите бляскаха, тътнеше Исакиевската катедрала и никъде не съм виждал такава лилава киша като по петербургските паважи. On se promenait en voiture — или en équipage^[1], както се изразяваха по старинен начин руските семейства. Плюшът с цвят на сини сливи величествено се издува върху гърдите на Mademoiselle, разположила се на задната седалка в откритото ландо с моето тържествуващо и разплакано братче, което аз, седнал отсреща му, понякога накрая сритвам под общото заметнало ни одеяло — още вкъщи сме се спречкали; впрочем не го тормозех често, но и никакво приятелство нямаше помежду ни — дотолкова, че дори нямахме имена един за друг — Володя, Серьожа, — и със странно чувство си мисля сега, че бих могъл подробно да опиша детството и юношеството си, без нито веднъж да го спомена. Ландото бърза напред, конете тичат устремно, хладно ми е на шията и леко ми прилошава; издути от вятъра високо над лицето ми, на въжета над Морская при Арката, три ивици полупрозрачни платнища — бледочервена, бледосиня и просто избеляла — с усилията на слънцето и на пробягващите сенки се отърсват от случайната връзка с някакъв неприсъствен ден, но за сметка на това сега, в столицата на паметта ми, безспорно празнуват пъстротата на онзи пролетен ден, чаткането на копитата по паважа, началото на дребната шарка, разрошеното от невския вятър крило на птицата с едничко червено око върху шапката на Mademoiselle.