Владимир Набоков
Други брегове (61)

2

Спомням си мътния, мрачен и мокър октомврийски ден, през който с чувство на неудобство, че участвувам в някакъв маскарад, за пръв път облякох тънкото черно наметало, средновековна кройка, и черната квадратна шапка с пискюл, за да се представя на Харисън, моя „тютор“, наставник, който следи успехите на студента. Като обиколих празния и мъглив двор на колежа, се изкачих по посоченото ми стълбище и почуках на леко открехнатата масивна врата. Далечен глас отривисто ме покани да вляза. Отминах малкото преддверие и попаднах в обширен кабинет. Здрачът ме бе изпреварил; в кабинета нямаше светлина освен от лумналия огън в голямата камина, до която седеше тъмна фигура. Приближих се с думите: „Казвам се“ — и нагазих в чайните принадлежности, оставени на килима до ниското камъшово кресло на Харисън. С недоволно пъшкане той се наведе от креслото от гребна от килима с негнуслива ръка, сетне тръсна обратно в чайника черна шепа чайни листенца. Така студентският цикъл в живота ми започна с недодяланост и това предопредели дългата серия от непохватности, грешки и всякакъв род несполуки и глупости, включително и романтични, които ме преследваха през последвалите три-четири години.

На Харисън му се стори бляскава идеята да ми даде за съквартирант друг White Russian^[1], тъй че в началото споделях квартирката си в Triniti Lane с един малко озадачен свой съотечественик, който все ме съветваше да прочета „Протоколите на Сионските мъдреци“^[2], за да попълня необяснимите пропуски в образованието си, и още една книга, попаднала му през живота, май „L’Homme qui Assassina“^[3] на Фарер. В края на годината, като не можа да си вземе изпитите за първи курс, той съгласно регламента бе принуден да напусне Кеймбридж и през следващите години живях сам. Жилището, което заемах, ме поразяваше с мизерността си в сравнение с обстановката на руското ми детство, защото — както сега ми е ясно, — когато избрах Англия, бях очаквал да попадна не в някакво неизвестно продължение на младостта си, а напротив, сред живописното си детство, на което именно Англия, нейният език, книги и предмети бяха придавали празничност и приказност. Вместо това намерих продънен, вмирисан на прах диван, еснафски възглавнички, чинии по стените, раковини на камината и на видно място вехта изкилена пианола, чиито ужасни, отчаяни и мъчни звуци квартирната хазайка разрешаваше и дори молеше да извличам в който искам ден освен неделя. Това, че някой съвсем външен човек можеше нещо да ми разрешава или да ми забранява, бе за мен дотолкова ново, че в началото бях сигурен — глобите, с които мутрестите портиери на колежа с бомбета ни заплашваха например, ако тъпчем тревата — са просто традиционна шега. Покрай прозореца ми към служебните помещения водеше петстотингодишна уличка, по чиято дължина се сивееше плътна стена. Не бе прието спалнята да се отоплява. Духаше от всички пролуки, постелята беше като глетчер, през нощта водата в каната замръзваше, нямаше нито вана, нито дори течаща вода; затова се налагаше сутрин да извършвам унило поклонение до банята в колежа, да вървя по моята пресечка сред мъгливия студ по тънък халат върху пижамата, с гъба в мушамената торбичка под мишницата. Често настивах, но нищо на света не би ме накарало да нося онези трикотажни фланелки, едва ли не от меча вълна, каквито англичаните обличаха под ризите, след което поразяваха чужденеца, че зиме се разхождат без палта. Обикновеният кеймбриджки студент носеше обувки с гумени подметки, тъмносиви панталони от каша, кафеникава плетена жилетка с ръкави (джемпър) и спортно сако с коланче отзад. Модерните младежи предпочитаха сако от хубав костюм, яркожълта жилетка, бледосиви панталони от каша и стари лачени обувки. Времето на Онегиновите ми грижи бе кратко, но живо си спомням колко приятно ми бе да открия съществуването на ризите с пришити яки и възможността да мина без жартиери. Няма да продължавам описанието на тези маскарадни впечатления. Истинската история на моето пребиваване в английския университет представлява историята на моите напъни да удържа Русия. Имах чувството, че Кеймбридж и всичките му прочути особености — величествените брястове, изрисуваните прозорци, пеещите часовници по кулите, аркадите, сиво-розовите стени сред асата пика на бръшляна — сами по себе си нямат никакво значение, че съществуват само колкото да обрамчват и да поддържат непоносимата ми носталгия. Бях в състоянието на човек, който току-що е изгубил невзискателна, нежна към него стара роднина и изведнъж разбира, че поради някакъв си душевен мързел, приспан от омаята на житейската суета, никога не е намерил време истински да опознае покойната и никога не й е изразил своята, тогава слабо осъзнавана любов, която сега вече няма как да излее и да облекчи. Под бремето на тази любов седях с часове пред камината и сълзи избликваха от очите ми под напора на чувствата, от разсейващата баналност на тлеещите въглени, от самотата, от далечната часовникова мелодия — и ме измъчваше мисълта колко неща съм пропуснал в Русия, колко бих успял да натъпча из всичките джобове на душата си и да откарам със себе си, ако бях предвидил разлъката.

За някои мои събратя по изгнание тези чувства бяха толкова очевидни и познати, че да се заговори за тях дори в този сподавен тон, към който се мъча да се придържам сега, би изглеждало излишно и неприлично. А когато имах случай да разговарям с най-невежите и реакционни руси в Англия, забелязвах, че патриотизмът и политиката при тях се свеждаха до животинска злоба, по-скоро насочена срещу Керенски, отколкото срещу Ленин, и повлияна изключително от материалните неудобства и загуби. Този случай няма нужда от много приказки; доста по-сложно бе положението с другите мои английски познати, които се смятаха — и които аз самият смятах — за културни, изтънчени, човеколюбиви, либерални хора, но които въпреки духовната си изисканост започваха да дрънкат потискащи глупости, щом станеше дума за Русия. Особено добре съм запомнил един студент, участвувал във войната и четири години по-голям от мен: той се наричаше социалист, пишеше бели стихове и беше чудесен специалист по (примерно казано) египетска история. Беше дългунест великан със зачатъчна плешивина и конска челюст, забавените му и сложни манипулации с лулата дразнеха събеседника, когато му възразяваше, но в друго време запленяваха с усещането за уют. Чудя се, като си спомня — през онези години „спорех за политика“, — много и мъчително спорех с него за Русия, в която той, разбира се, никога не бе стъпвал; горчивината у мен се стопяваше, щом той заговореше за любимите ни английски поети; сега е голям учен в родината си; ще го нарека Бомстън, както Русо е нарекъл дивния си лорд.

Казват, че по Лениново време съчувствието на английските и американските прогресивни среди към болшевизма се основавало на вътрешнополитически съображения. Струва ми се, че до значителна степен то зависеше от най-обикновеното невежество (…) Бомстън си изтърсваше лулата, като я чукаше в решетката на камината, и променяше положението на грамадните си кръстосани крака с думите, че ако не била съюзническата блокада, нямало да възникне и терорът. Всички руски емигранти, всички врагове на Съветите, от меншевика до монархистите, той преспокойно струпваше в купчината „царистки елементи“ и каквото и да му крещях, смяташе, че княз Лвов е роднина на императора, а Милюков е някогашен царски министър (…) Според него това, което той доста превзето наричаше „известно еднообразие на политическите убеждения“ на болшевиките, било последица „от липсата на всякаква традиция за свободомислие“ в Русия (…)

Бомстън само снизходително се усмихваше, когато аз, продължавайки да крещя, му доказвах, че връзката между прогресивното в политиката и прогресивното в поетиката е чисто словесна (от което, разбира се, на драго сърце се възползува съветската пропаганда) и че всъщност колкото е по-радикален русинът в политическите си възгледи, толкова е по-консервативен обикновено в художествените.

Намерих начин малко да разколебая невъзмутимостта на Бомстън едва когато взех да развивам пред него мисълта, че руската история може да бъде възприемана от две гледни точки: първо, като своеобразна еволюция на полицията (странно безлична и дори някак отвлечена сила, понякога действуваща в празно пространство, понякога безпомощна, а понякога надминаваща правителството по зверства — и сега достигнала такъв разцвет); а второ, като развитие на изумителна, свободолюбива култура. Тези очевидности се посрещаха от английските интелигенти с учудване, досада и присмех, докато младите ултраконсервативни англичани (като например двамата братовчеди на Бомстън от виден род) на драго сърце ме подкрепяха, но само поради такива грубо реакционни съображения, и използуваха такива елементарни черносотнически понятия, че изпитвах само неудобство от презряната им подкрепа. Впрочем гордея се, че още тогава, през мъглявата си, но независима младост, съзрях признаците на това, което с такава страшна очевидност се изясни сега, когато постепенно се образува особен семеен кръг, свързващ представители на всички нации: жовиалните^[4] строители на империи из просеките сред джунглите; германските мистици и палачи; заклетите погромаджии сред славяните; якия американец-убиец (…)