Владимир Набоков
Други брегове (31)

7

Тя прекара с нас към осем години и уроците ставаха все по-редки, а характерът й все по-тежък. Като непоклатима скала е в сравнение с прилива и отлива на английски гувернантки и руски възпитатели, минали през нас; с тях всички беше в лоши отношения. Претекстите за обидите й биваха безкрайно нюансирани. Лете на трапезата сядахме не по-малко от дванайсет души, а на имените и рождените ни дни имаше поне три пъти повече хора и въпросът къде ще я сложат, беше животрептущ за нея. От Батово с покрити ланда и с пътни коли пристигаха Набокови Лярски, Раушови, от Рождествено — Василий Иванович, хванал се за пояса на кочияша (което татко смяташе за неприлично), от Дружноселие — Витгенщайнови, от Матюшино — Пихачови; идваха и различни далечни роднини на баща ми и майка ми, компаньонки, управители, гувернантки и гувернанти; докторът от Рождествено пристигаше с лекия си кабриолет с впрегнато високошиесто цирково пони с гривка като четка за зъби; в прохладния вестибюл звучно се секнеше и опаковаше всичко това в кърпата си; проверяваше във високите огледала бялата си копринена вратовръзка милият Василий Мартинович, донесъл в зависимост от сезона любимите цветя на мама или на татко — зеленикави влажни момини сълзи в жилаво скърцащ букет или едра стиска метличини, сякаш изплакнати със синка, завързани с алена панделка. Интересно кой ще забележи, че този пасаж е изграден във Флоберов стил.

Особено зорко следеше Mademoiselle една от най-бедните роднини по Набокова линия, Надежда Илинична Назимова, стара мома, която всяко лято чергаруваше от едно имение в друго и минаваше за художничка — тя пирографираше цветни руски тройки върху дърво и си кореспондираше със старославянски букви с колегите си по членство в някакъв черносотнически съюз. С рядка коса, с бретон, с грамадно лице, ягодово на цвят, така изкривено встрани от простуда през печалната й младост, че говорът й сякаш звучеше през рупор и изглеждаше насочен към собственото й ляво ухо; тя беше уродлива и много дебела, по фигура приличаше на снежен човек, тоест беше по-зле сложена от Mademoiselle. Когато се случеше тези две дами да се устремят една срещу друга по широката паркова алея и безмълвно да се разминат — Надежда Илинична с репей, боднат за освежаване в косата, a Mademoiselle с чадърчето си от моаре, двете с копринени колани и обемни поли, които ритмично метяха наляво-надясно пясъка, те много приличаха на онези два тумбести електрически трамвайни вагона, които тъй еднообразно и невъзмутимо се разминаваха по моста над ледената пустиня на Нева. „Je suis une sylphide à coté de ce monstre“^[1] — презрително изричаше Mademoiselle. Когато на другата се удадеше да заеме по-хубаво място на празничната трапеза, устните на Mademoiselle се извиваха в треперлива иронична усмивка и ако се случеше някой неин простодушен „визави“ да й отговори любезно с усмивка, тя бързо разтърсваше глава, сякаш се освобождаваше от дълбок размисъл, и произнасяше: „Excusez-moi, je souriais à mes tristes pensées.“^[2]

Природата се бе погрижила да я дари с всичко, което изостря уязвимостта. Към края на пребиваването си у нас започна да оглушава. Случваше се на трапезата да забележим с моя брат как две едри сълзи пропълзяват по големите й бузи. „Нищо, не ми обръщайте внимание“ — промълвяваше тя и продължаваше да яде, докато не започнеше да се дави в сълзи; тогава изхълцваше ужасно, ставаше и почти пипнешком излизаше от трапезарията. Съвсем постепенно стигахме до нищожната причина за нейната мъка: тя например все повече се убеждаваше, че дори общият разговор от време на време да се водеше на френски, това се вършеше нарочно за дяволско развлечение — да не я оставят тя да насочва и да украсява темата. Клетницата толкова бързаше да се влее в разбираемия за нея говор, преди той да се върне в руския хаос, че неизменно изпадаше в неудобно положение. „А как е вашият парламент, Monsieur Nabokoff?“ — бодро изтърсваше тя, макар от времето на Първата Дума да бяха изминали много години. Друг път й се струваше, че става дума за музика и тя многозначително ни сервираше: „Моля ви, и в тишината съществува мелодия! Веднъж, в една дива алпийска долина, аз — няма да повярвате, но е факт — чух тишината.“ Неволна последица от такива реплики — особено когато бе започнал да я подвежда отслабващият слух и тя отговаряше на въображаем въпрос. Възникваше мъчителна пауза, а съвсем не пламваше бляскава, лека canserie^[3]. А всъщност френският й сам по себе си бе толкова обаятелен! Нима не можехме да забравим повърхностното й образование, плоските й разсъждения, озлобения й нрав, когато тази бисерна реч ромонеше и блещукаше, също тъй лишена от дълбока мисъл и от поезия, както стихчетата на любимците й Ламартин и Копе! Към истинската френска литература се приобщих не чрез нея, а чрез рано откритите книги в бащината библиотека; въпреки това искам да подчертая колко много съм й задължен, колко подбуждащо и плодотворно ми въздействуваха прозрачните звуци на нейния език, подобен на святкането на онези кристални соли, които се предписват за пречистване на кръвта. Именно поради това ми е толкова тъжно да мисля днес колко е страдала, като е знаела, че никой не цени славеевия глас, излизащ от слонското й тяло. Забави се с години у нас с вечната надежда, че някак по чудо ще се превърне в grande précieuse^[4], царуваща в позлатена гостна и омайваща с блясъка на ума си поети, държавници, пътешественици.

И щеше да живее и да се надява, ако не беше Ленски, розов, пълнолик студент с червеникава брадичка, със синкава обръсната глава и добри късогледи очи, който в началото на второто десетилетие живееше у нас като частен учител. Той имаше неколцина предшественици, Mademoiselle не бе обичала никого от тях, но за Ленски казваше, че той е le comble^[5] — няма къде повече. Бе доста недодялан одесчанин с чисти идеали и макар да се прекланяше пред моя баща, откровено порицаваше някои подробности в бита ни като например лакеите със сини ливреи, живеещите у нас бедни роднини с реакционни възгледи, „снобщината“ на някои от развлеченията ни и, уви, френския език, неуместен според него в дома на един демократ. Mademoiselle, на която през цялото времена съвместното им преживяване през ум не й мина, че Ленски не знае думица френски, реши, че щом той на всичко й отговаря с мучене (поради липса на други възможности чудакът се мъчеше поне да го германизира), върши това с намерението грубо да я оскърби и да я изложи пред всички — защото нали няма кой да се застъпи за нея. Това бяха незабравими сцени и постоянното им повтаряне не правеше чест нито на едната, нито на другата страна. С най-сладък тон, но вече със зловещо потреперващи устни, Mademoiselle молеше съседа да й подаде хляба и съседът й кимваше, като измърморваше нещо от рода на „их денке зо аух“^[6] и спокойно продължаваше да си сърба супата; в такива моменти у Надежда Илинична, която не прощаваше на Mademoiselle опожаряването на Москва, а на Ленски разпъването на Христа, злорадството се бореше със съчувствието. Най-сетне с преувеличено рязко движение Mademoiselle се устремяваше през чинията на Ленски към кошничката с франзели и се изтегляше обратно отново през него, като извикваше „Merci, Monsieur!“ с такъв убийствен тон, че обрасналите в мъх уши на Ленски ставаха по-алени от мушкато. „Скот! Нахалник! Нихилист!“ — през хълцане се оплакваше тя на брат ми, седнал кротко на постелята й — която отдавна се бе преместила от съседната до нас стая в отделна, само нейна.

В петербургската ни къща имаше малък воден асансьор, който пълзеше по дебело въже до третия етаж покрай бавно слизащите надолу мокри петна и пукнатини по вътрешната жълтеникава стена, странно различаваща се от гранита на фронтона, но почти същата като на другата ни къща в двора, където бяха служебните помещения и май се даваха под наем разни канцеларии, ако се съди по зелените стъклени абажури, светнали сред ватната тъмнина в онези скучни прозорци извън нашия свят. Като намекваше оскърбително за тежината й, този асансьор често стачкуваше и Mademoiselle биваше принудена с множество астматични паузи да се изкачва по стълбите. Срещу й по стълбището малко тромаво, но забързано изтичваше Ленски и в продължение на две зими тя ни доказваше, че на минаване покрай нея непременно ще я блъсне, ще я удари, ще я събори, ще стъпче безжизненото й тяло. Все по-често тя напускаше трапезата — и някой сладолед или еклер, за който би съжалила, дипломатично й се изпращаше в стаята. От дълбините на сякаш все по-отдалечаващата се нейна стая тя пишеше на мама писма по шестнайсет страници, мама веднага тичаше при нея и я заварваше да нарежда трагично куфара си в присъствието на потиснатия Серьожа. И веднъж я оставиха да си нареди нещата.