Владимир Набоков
Други брегове (49)

3

Реакционният печат постоянно нападаше кадетите и мама с безпристрастието на учен колекционер събираше в албум образци на бездарното руско карикатурно изкуство (изчадие на германското). На тях баща ми бе изобразяван с подчертано „господарска“ физиономия, с подстригани „по английски“ мустаци, с къса коса, която преминаваше в плешивина, с пълни бузи, на една от които имаше бенка, и с „набоковски“ (в генетичен смисъл) вежди, решително насочени нагоре от края на римския му нос, но насред път губещи всяка следа от растителността си. Помня една карикатура, на която от него и от многозъбия котомустачест Милюков благодарното Световно Еврейство (нос и брилянти) приема подноса с хляб и сол — майка Русия. Веднъж (не помня точно годината, вероятно 1911 или 1912) „Новое время“ бе поръчало на някакъв пройдоха оскърбителна за татко статия. Тъй като авторът (някой си Снесарев, ако не ме лъже паметта) беше личност недуелоспособна, моят баща извика на дуел редактора, издател на вестника, Алексей Суворин, сигурно малко по-приемлив в този смисъл. Преговорите продължиха няколко дни; не знаех нищо, но веднъж в класа забелязах, че отворено на някаква страница списание обикаля от ръка на ръка и предизвиква кискане. Улових го, то се оказа жълт седмичник, където в кафешантанни стиховце се разправяше надълго и нашироко историята с дуела, придружена от най-различни коментари; от тях между другото научих, че за свой секундант татко поканил зет си, адмирал Коломейцев, герой от Японската война: в Цушимското сражение капитан втори ранг Коломейцев, командуващ миноносец, успял да се приближи до запаления флагмански броненосец и да спаси началника на ескадрата, ранения в главата адмирал Рождественски, когото лично моят чичо не понасяше. След свършването на часа установих, че списанието е било донесено от един от най-добрите ми приятели. Обвиних го в предателство. В последвалото сбиване той падна по гръб на чина и си закачи някак крака за нещо. Глезенът му изпука, той остана няколко седмици на легло, но благородно, скри от семейството си и от учителите в училище моето участие в тази история.

Към ужасните чувства, разбунени у мен от списанието, болезнено се примесваше образът на злополучния ми другар, когото като труп бе понесъл надолу друг мой другар, якият Попов, горила с обръсната глава, мръсен, но доста добродушен мъж-гимназист — човек не можеше да го надвие дори в бокс, — който всяка година „оставаше“, така че вероятно цялото училище, клас след клас, би преминало призрачно през него, ако през 1914 година не беше избягал на фронта, откъдето се върна хусар. Като напук този ден автомобилът не дойде да ме вземе, наложи се да наема шейна и по време на необичайното, невероятно бавно, унило и студено пътешествие от Моховая до Морская успях да премисля много неща. Сега разбрах защо снощи мама не беше слязла за вечеря и защо вече трета сутрин идваше Тернан, треньор по фехтовка, смятан за още по-добър от Лустало. Това не означаваше, че изборът на оръжието е приключен — и аз мъчително се колебаех между шпагата и куршума. Въображението ми предпазливо, вземаше толкова любимата, толкова жарко изпълнена с живот фигура на фехтуващия татко и я пренасяше без маската и защитния накрайник в някакъв сайвант или манеж, където зиме ставаха дуелите с шпаги, и ето вече виждах баща си и неговия противник с черни панталони, голи до кръста, биещи се яростно — виждах дори онази енергична непохватност, която и най-елегантният фехтовач не може да избегне в истински двубой. Тази картина беше толкова отвратителна, толкова живо си представях зрялата голота на бясно пулсиращото сърце, което всеки миг ще бъде прободено от шпагата, че за миг ми се прииска изборът да падне върху по-механичното оръжие. Но начаса отчаянието ми се засили още повече.

Докато шейната, в която бях седнал умърлушен, пълзеше на тласъци по Невски, където сред мразовитата мъгла вече се бяха запалили разводнените светлини, си мислех за тежкия черен броунинг, който баща ми държеше в горното чекмедже на писалището си. Този привлекателен предмет, при който като на поклон бях водил Юрик Рауш, ми беше също толкова познат, както и останалите по-очевидни украшения на кабинета: модерният през онези дни брик-а-брак^[1] с кристал или с камъчета; многобройните семейни фотографии, огромният меко осветен Перуджино; малките холандски картини, преливащи с меден блясък под своите лампички; цветята и бронзът; и точно зад мастилницата на огромното писалище, закрепен към неговия хоризонт, розоводимният пастелен портрет на мама, направен от Бакст: художникът я бе нарисувал полуфас и изумително бе предал нежните й черти, високата прическа на пепелявата коса, сивкавата синева на очите, заобленото очертание на челото, изящната линия на шията. Но когато молех грохналия файтонджия, който; приличаше на парцалена кукла, да кара по-бързо, се натъквах на сънлива, сложна лъжа: старецът с привичен полузамах лъжеше коня, че уж се кани да измъкне камшика от кончова на дясната си валенка, а конят го лъжеше, че раздрусал глава, се кани да ускори своя тръс. Аз пък в снежното си вцепенение, в което ме бе потопило това заспало каране, изживявах всичките прочути дуели, толкова добре познати на руското момче. Грибоедов показваше окървавената си ръка на Якубович. Пистолетът на Пушкин падаше с дуло в снега. Лермонтов се усмихваше на Мартинов под буреносния облак. Дори си представях, да ми прости бог, онази крайно бездарна картина на бездарния Репин, на която четирийсетгодишният Онегин се прицелва в къдравия Собинов. Май няма нито един руски автор, който да не е описал тези английски дуели à volonté^[2], и докато моят дремлив кочияш свръщаше към Морская и пълзеше по нея, в замъгления ми мозък като в магичен кристал се сливаха силуетите на дуелистите — из горичките на старинните имения, на Волково поле, зад Чорная речка на белия сняг. И между тези придошли образи като бездна бе зейнала моята нежна любов към татко — хармонията на нашите отношения, тенисът, велосипедните разходки, пеперудите, шахматните задачи, Пушкин, Шекспир, Флобер и тази всекидневна размяна на скрити от другите ни домашни наши шеги, които представляват тайният шифър на щастливите семейства.

Предоставих на Устин сметката на файтонджията и се втурнах вкъщи. Още в приемната до мен достигнаха отгоре гръмки весели гласове. Николай Николаевич Коломейцев се спускаше, по мраморното стълбище с всичките си морски регалии сякаш в нарочно измислен апотеоз, в приказен свят на уреждащи всичко съвпадения. От площадката на втория етаж, където безръката Венера се извисяваше над малахитовата купа за визитни картички, моите родители още говореха с него и той, докато се спускаше, засмян се обръщаше към тях и пляскаше с ръкавицата си по перилата. Веднага разбрах, че дуелът няма да се състои, че противникът се е извинил, че светът ми е цял. Като отминах чичо, се втурнах нагоре към площадката. Видях спокойното всякогашно лице на мама, но към татко не можах да погледна. Успях за психологическо алиби да избъбря нещо за сбиване в училището, в този миг сърцето ми се надигна — надигна се, както на морските вълни се е надигнал „Буйни“, когато палубата му се изравнила за миг с борда на „Княз Суворов“, и нямах носна кърпа.

Всичко това беше отдавна — много преди онази нощ на 1922 година, когато в берлинската лекционна зала татко закрил Милюков от куршумите на двама неизвестни негодници и докато с боксов удар повалил единия от тях, бил смъртно ранен с изстрел в гърба от другия, но дори сенчица от това бъдеще не падаше върху празнично озареното стълбище на петербургската ни къща и както винаги беше спокойна голямата прохладна длан, сложена върху главата ми, и няколкото линии в сложната шахматна композиция още не бяха се слели в етюда на дъската.