Владимир Набоков
Други брегове (65)

1

Спиралата е одухотворението на кръга. В нея, отделен и освободен от плоскостта, кръгът престава да бъде порочен. Това ми дойде наум през гимназиалните години и също тогава измислих, че някога толкова популярната в Русия Хегелова триада всъщност изразява само естествената спиралност на нещата спрямо времето. Извивките следват една подир друга и всеки синтез представлява теза на следващата тройствена серия. Да вземем най-обикновената спирала, тоест който се състои от три извивки или дъги. Да назовем първата дъга теза, с нея спиралата започва от някакъв център. Антитеза тогава ще бъде по-широката дъга, която противостои на първата и я продължава; а синтез ще бъде още по-голямата дъга, която продължава предходната, огъвайки се около външната стена на първата извивка.

Цветна спирала в стъклено топче — ето модела на моя живот. Дъгата на тезата, това е моят двайсетгодишен руски период (1899–1919). Антитеза е емигрантското време (1919–1940), прекарано в Западна Европа. Тези четиринайсет години (1940–1954), които живея в новата си родина, като че очертават вече започващ се синтез. Но нека се заема с антитезата. Когато се обръщам към годините на волност в чужбина, виждам себе си и хиляди други руски хора, водещи донякъде странен, но нелишен от хубави страни живот във веществена нищета и в духовна наслада сред лишените от каквато и да било роля призрачни чужденци, в чиито градове ни се налагаше ние, изгнаниците, да водим физическото си съществуване. Тези туземци бяха като прозрачни, плоски фигури от целофан и макар че използувахме постройките им, изобретенията им, зеленчуците, лозята, местата за увеселение и т.н., между тях и нас нямаше дори помен от човешките отношения, каквито повечето емигранти поддържаха помежду си. Но уви, призрачните нации, през които ние и руските музи се плъзгахме безгрижно, изведнъж отвратително трепваха и се втвърдяваха; желето се превръщаше в бетон и ясно ни показваше кой всъщност е безплътният пленник и кой е тлъстият хан. Нашата безнадеждна физическа зависимост от една или друга държава ставаше особено очевидна, когато се налагаше да си издействуваме или да продължим някоя идиотска виза, някоя палячовска карт д’идантите, защото тогава начаса алчният бюрократичен ад стръвно засмукваше молителя и той слабееше и крееше, докато досиетата му дебелееха по рафтовете на разни консули и полицейски чиновници. Бледозеленият жалък нансенов паспорт беше по-ужасен от свидетелство за неблагонадеждност; преместването от една страна в друга биваше съпровождано от фантастични трудности и разтакавания. Английските, германските, френските власти някъде в мътните дълбини на сливиците пазеха интересната идейка, че колкото и да е била лоша изходната страна (в дадения случай съветска Русия), всеки беглец от родината си априори трябва да бъде смятан за презрян и съмнителен, тъй като съществува извън каквато и да било национална администрация. Не всички руски емигранти, разбира се, кротко скланяха да бъдат прокудени от обществото привидения. Някои от нас с наслада си припомнят как кастрехме и лъжехме разните висши чиновници, гнусните плъхове из всевъзможните министерства, префектури и полицай-президиуми.