Владимир Набоков
Други брегове (11)

1

Осемнайсетгодишен напуснал Петербург, аз (ето пример на галицизъм) бях твърде млад в Русия, за да проявя каквото и да било любопитство към родословието си; сега съжалявам за това по технически съображения: при яснотата на личната ми памет неяснотата на семейната се отразява върху равновесието на думите. Вече в емиграция ме снабди с някои забавни сведения братовчедът на баща ми Владимир Викторович Голубцов, голям любител на такива издирвания. Според него излизаше, че старият дворянски род Набокови е произлязъл не от някакви си псковчани, живели някак настрани, на обочието^[1], и не от кривобоки, набоки^[2], а от порусения преди шестстотин години дребен татарски княз на име Набок. Баба, майката на баща ми, по баща беше баронеса Корф, произхождаше от старинен германски (вестфалски) род и намираше някаква простичка радост в това, че уж по името на неин далечен прадядо кръстоносец бил назован остров Корфу. Тези корфовци се натурализирали още през осемнайсети век и сред тях енциклопедиите отбелязват мнозина видни хора. По бащина линия се намираме в разнообразна роднинска връзка или близост с Аксакови, Шишкови, Пушчини, Данзас. Мисля, било е вече почти тъмно, когато по скърцащия сняг са качили ранения в каретата на Гекерн. Сред предците ми е имало много хора на царска служба; има обсипани с брилянтови награди участници в славните войни; има един сибирски златодобивник и милионер (Василий Рукавишников, дядото на моята майка Елена Ивановна); има един научен президент на медико-хирургичната академия (Николай Козлов, другият й дядо); има един герой от Фридландското, Бородинското, Лайпцигското и много други сражения генерал от инфантерията^[3] Иван Набоков (брат на моя прадядо), пак той директор на Чесменския дом за престарели и инвалиди и комендант на Санкт-Петербургската крепост — същата, в която бил затворен опасният Достоевски (рапортите на добрия Иван Александрович до царя са напечатани — струва ми се, в „Красный Архив“); има един министър на правосъдието Дмитрий Николаевич Набоков (моят дядо); и най-сетне известният общественик Владимир Дмитриевич (моят баща).

Гербът на Набокови представлява нещо като дъска за шашки с два мечока, които я държат от двете страни: покана за шах пред камината след лов в родовите гори; Рукавишниковият, по-нов, представлява стилизирана доменна пещ. Интересно е, че уралските находища, фабриките в Алапаевск, решаващите дялове от тях — всичко това бе рухнало отдавна, когато през трийсетте години на този век в Берлин на многобройните потомци на композитора Граун (най-вече някакви германски барони и италиански графове, които за малко да убедят съда, че всички Набокови са измрели) се падна след всичките девалвации някакво наследство от предвидливо замразените доходи от неговите скъпоценни табакери. Този мой далечен прадядо, Карл-Хенрих Граун (1701–1759), талантлив кариерист, автор на известната оратория „Смъртта на Исус“, смятана от съвременните му германци за ненадмината, помощник на Фридрих Велики в писането на опери, е изобразен сред другите приближени (сред тях и Волтер) да слуша кралската флейта на прословутата картина на Менцел, която ме преследваше през емиграцията във всички берлински пансионати. На младини Граун притежавал чудесен тенор; веднъж, както пеел в някаква опера, написана от брауншвайгския капелмайстор Шурман, на премиерата сменил местата, които не му харесвали, със създадени от самия него арии. Само тук чувствувам някаква искра на сродство между мен и този процъфтял музикален деец. Доста по-близък ми е друг мой прадядо, Николай Иларионович Козлов (1814–1889), патолог, автор на такива трудове като „За развитието на идеята за болестта“ или „Стесняване на вратния отвор при умопобъркани и самоубийци“ — в известен смисъл забавен прототип на моите литературни и лепидоптерологични^[4] работи. Дъщеря му Олга Николаевна беше моя баба; бил съм сукалче, когато тя се споминала. Другата му дъщеря, Прасковия Николаевна, се омъжила за известния сифилидолог Тарновски и самата тя писала много по половите въпроси; тя умря през 1913 година, доколкото си спомням, и нейните странни, ясно произнесени последни думи били: „Сега разбирам: всичко е вода.“ За нея, както и за разните чудати, понякога и страшни Рукавишникови, мама имаше много спомени… Обичам скачването на времената: когато тя, малко момиченце, гостувала у дядо си, стария Василий Рукавишников, в неговото кримско имение, Айвазовски, много посредствен, но твърде прочут маринист от онова време, разказвал в нейно присъствие как като младеж бил виждал Пушкин и високата му жена, и докато разказвал това, върху сивия цилиндър на художника паднала варна капка от прелетяла птица; моретата му тъмно се сивееха из разните кътове на петербургската (а по-късно и на селската) ни къща и Александър Бенуа, като минаваше покрай тях и покрай мъртвилото на брат си академик Алберт, както и покрай „Топящ се лед“ на Крижицки, където нищо не се топеше, и покрай грамадния зализан Перовски „Прибой“ в салона, правеше нещо като наочници с ръцете си и някак музикално-мургаво мучеше: „Non, non, non, c’est affreux^[5], каква суша, закрийте ги с нещо“ — и с облекчение влизаше в кабинета на мама, където неговите наистина омайни — набъбналата от дъжд „Бретан“ и рижаво-зелената „Версай“ бяха окачени до „вкусните“, както се изразяваха тогава, „Турци“ на Бакст и до акварелната „Дъга“ на Сомов сред мокри брези.