Владимир Набоков
Други брегове (19)

1

Във всекидневието на семейства като нашето имаше една отдавнашна склонност към всичко английско: тази дума, ще отбележа, се произнасяше у нас с класическото ударение на (първата сричка), а баба, М. Ф. Набокова, я произнасяше съвсем като едно време: аглицко. Катраненият лондонски сапун, черен като въглен в сух вид, а в мокър — кехлибарен срещу светлината, беше хлъзгав участник в утринните ни водни процедури, за които използувахме надувни гумени вани — също от Англия. Слугата насапунисваше всяко момче от ушите до петите със специална оранжевочервена гъба, сетне няколко пъти го обливаше с топла вода от голяма бяла кана, обвита от черна порцеланова лоза. Взех този мой гумен tub, когато емигрирахме, и вече сто пъти лепен, той беше за мен истинско спасение в безбройните ми европейски пансионати: няма нищо по-мръсно от общата френска баня с изключение на германската.

По време на брекфаста^[1] яркият петмез, golden syrup, се навиваше на лъскави пръстени около лъжицата, а оттам се плъзваше като змия върху намазания със селско масло черен руски хляб. Миехме си зъбите с лондонска паста, която излизаше на плоска лента от тубата. Безкрайна върволица удобни, здрави изделия и всякакви приятни вещи за различни игри, както и различни хранителни продукти се стичаха към нас от Английския магазин на Невски. Имаше и кексове, и нишадър, и карти за покер, и какао, и спортни сака от каша на ярки райета, и чудни скърцащи футболни топки, и бели като талк, с девствен мъх топки за тенис с опаковка, достойна за най-изтънчени плодове. Райската градина за мен беше като британска колония.

Научих се да чета на английски по-рано, отколкото на руски; малко неприятно за непетербургския слух — а и за мен самия, когато се слушам на плоча — гнусливо произношение в разговорния руски език се е запазило у мен и до ден-днешен. (Помня при първата ни среща, май 1945 година, в Америка, биологът Добжански наивно ми подметна: „Здравата сте забравили родния език, уважаеми“.) Първите ми английски другари бяха скромните герои от граматиката — кафява книга с мастилено петно по цялата корица: Ben, Dan, Sam и Ned. Вечно се изясняваше до безкрай тяхната самоличност и местопребиваване. „Who is Ben?“, „Не is Dan“, „Sam is in bed“, „Is Ned in bed?“^[2] и тям подобни. Тъй като в началото авторът е бил принуден да използува едносрични думи, представата ми за тези лица беше объркана и суха, но сетне въображението ми дойде на помощ и аз ги видях. Плосколици, плоскостъпни, саможиви диванета, болезнено горди с оскъдните си инструменти (Ben has an axe^[3]), те с отпусната подводна походка бавно крачат край най-задните кулиси на сценичната ми памет; и ето, пред далекогледите ми очи израстват буквите от граматиката като безумна азбука от таблицата на очния лекар.

Класната ни стая е нашарена от начупени слънчеви лъчи. Брат ми смирено слуша конското на англичанката. В запотен стъклен буркан с марля няколко пъстри гъсеници с шипове методично пасат копривените листа и понякога отделят интересни зелени цилиндърчета изпражнения. Карираната мушама върху кръглата маса мирише на лепило. Мастилото мирише на сушени сини сливи. Виктория Артуровна мирише на Виктория Артуровна. Кървавочервеният спирт в големия външен термометър възхитен сочи 24° по Реомюр на сянка. През прозореца се виждат надничарките със забрадки, те плевят ту пълзешком, ту клекнали, ту коленичили алеите в градината: до копаенето на държавните канали има още доста време. Авлигите в зеленината се обаждат със златистия си, припрян, четиризвучен вик.

Ето минава Ned, той посредствено играе помощник-градинар. По-нататък думите, се удължаваха, а към края на граматиката истинското свързано разказче се развиваше с възрастни фрази за награда на малкия читател. Сладко ме вълнуваше мисълта, че и аз ще мога някога да стигна до толкова бляскаво съвършенство. Тази магия още живее у мен — и ако днес ми попадне учебник, най-напред надничам в края му — в бъдещето на прилежния ученик.