Владимир Набоков
Други брегове (43)

3

Сега сме вече близо до темата на тази глава. През зимата на 1911 или 1912 година на Ленски му щукна една безумна фантазия: да вземе под наем (от един свой беден приятел, Борис Наумович) магическия му фенер („с дългофокусен кондензатор“, повтаря като папагал Мнемозина) и два пъти месечно в неделя да организира у нас на Морская общообразователни сеанси с изобилно четене на избрани текстове пред група момичета и момчета. Смяташе, че демонстрацията на тези картини не само ще има възпитателно значение за цялата група, но заедно с това ще научи брат ми и мен да общуваме с другите деца. Преследвайки тази страшна и неосъществима мечта, той насъбра около нас (двете примрели зайчета — в случая бях брат на брат си) новобранци от най-различни разреди: наши братовчеди и братовчедки; безинтересни наши връстници, с които се срещахме по детски балове и светски елхи; наши училищни другари; деца на слугите ни. Апаратът се обслужваше от тайнствения Борис Наумович, много тъжен наглед човек, когото Ленски звучно наричаше „колега“. Никога няма да забравя първия „сеанс“. Един послушник, избягал от планински манастир, броди с расо по кавказките скали и сипеи. Както е обичайно за Лермонтов, в поемата се съчетават непоносими прозаизми с най-омайни словесни миражи. Тя съдържа седемстотин и нещо стиха и това изобилие от стихове бе разпределено от Ленски само между четири стъклени картинки (с несръчно движение бях счупил петата преди началото на представлението). Поради страх от пожар бе избрана доста голяма стая, където се намираше ваната и един котел с вода. Но за театрален салон тя се оказа малка, едва сместихме столовете. Отляво до мен седеше една десетгодишна немирница с дълга бледозлатиста коса и нежен цвят на лицето като розовия оттенък на раковините; тя седеше толкова близко, че чувствувах горната костица на бедрото й при всяко нейно движение — ту опипваше медальона си, ту промушваше ръка между тила и леката си ароматна коса, ту събираше шумно колена под шумолящата жълта копринена подплата, прозираща през дантелената рокля, и всичко това пораждаше у мен усещания, каквито Ленски не бе предвидил. Впрочем тя скоро се премести. Отдясно до мен се намираше синът на татковия камериер, съвсем неподвижно момче с моряшко костюмче; невероятно приличаше на престолонаследника и по странно съвпадение страдаше от същата трагична болест, от хемофилия, така че по няколко пъти годишно синята придворна карета докарваше пред нашия вход един прочут доктор и дълго го чакаше под полегатия сняг, който валеше ли, валеше и ако се вгледаш в някоя снежинка, когато минаваше покрай прозореца, можеш да различиш възгрубата й, неправилна форма и дори полюшването й при бавния летеж.

Светлината угасна. Ленски с тон на актьор по битовите роли пристъпи към четенето!

Доскоро там, край оня бряг,

където сливат своя бяг

Кура с Арагва и шумят

като сестри по своя път,

стоеше манастир.^[1]

Манастирът послушно се появи върху чаршафа и застина там в живописно, но тъпо вцепенение (поне лястовица да бе прелетяла над него!) в продължение на двеста стиха, след което бе заменен с приблизителна грузинка, обременена от етнографска съдина. Всеки път, когато невидимият колега изваждаше — без да бърза — пластинката от мястото й пред прожектора, картината се изплъзваше от екрана доста пъргаво, като че общото увеличение влияеше не само върху изображението на планините и на грузинците, но и върху скоростта им на плъзгане при изваждането. Към това се свеждаше магията на фенера. С деликатно движение на показалката Ленски обърна внимание на недоброжелателните зрители върху изключително вулгарните планини, които дори не бяха от веригата очарователни лермонтовски възвишения

и как под изгрева червен

димят като олтар свещен —

и когато младият монах взе да разправя на друг, по-възрастен самотник за битката си с барса, някой сред публиката иронично изръмжа. Колкото повече напредваше в тръс гласът му през мъжките рими на монотонния ямб, толкова по-ясно ставаше, че известна част от аудиторията тайно се гаври с Ленски и че ми предстои сетне да чуя немалко присмехулни отзиви по повод на цялата тази приумица. Притеснявах се и ми беше ужасно жал за героичния коментатор — за упоритото му боботене, за очертания му остър профил и дебел врат, който понякога се мярваше на осветеното платно, и особено за нервната му показалка, върху която при невнимателно движение към екрана се плъзваха светлинните багри и докосваха върха й със студената игривост на котешка лапичка. Към края на „сеанса“ скуката надмина всякакви граници; пипкавият Борис Наумович дълго търси последната пластинка, беше я сложил при „прегледаните“, и докато Ленски търпеливо чакаше в тъмнината, някои момчета взеха доста светотатствено да отхвърлят върху празния светъл екран черните сенки на вдигнатите си ръце, а след още няколко секунди един неприятен палавник (нима съм бил аз въпреки всичката си чувствителност?) успя да покаже силуета на крака си, което, разбира се, веднага предизвика шумно подражание. Но ето — пластинката се намери и пламна върху платното — и неочаквано станах на пет години, а не на дванайсет, защото случайната комбинация от цветове ми напомни как по време на едно от ранните ни пътувания за чужбина експресът, сякаш за да се скрие от планинската буря, се шмугна в Сен-Готардския тунел, а когато излезе от него с облекчена промяна в шума:

Съзрях край мене рай цветист;

по всеки дъгоцветен лист —

следи от облачни сълзи,

над мен се виеха лози…