Владимир Набоков
Други брегове (17)

7

Бях на седемнайсет години; втората любов и първите нощни безпокойства занимаваха цялото ми свободно време, за материалната страна на живота през ум не ми минаваше — пък и върху фона на общото благополучие на семейството ми никакво наследство не можеше особено да изпъкне, но сега ми е съвсем странно и дори ми е малко неприятно да мисля, че през кратката година, докато владеех това обречено наследство, бях твърде погълнат от баналностите на младостта — губеща вече първичните си багри, — за да изпитам каквото и да било допълнително удоволствие от веществената собственост върху къщата и дебрите, които душата ми и без това владееше, или каквато и да било досада, когато болшевишкият преврат за една нощ унищожи тази веществена собственост. Неприятно ми е — все едно, че съм постъпил неблагодарно към вуйчо Вася, погледнал съм го него, чудака, със снизходителна усмивка, с каквато го гледаха дори тези, които го обичаха. И вече с истинска обич да си спомням как нашият швейцарец гувернант, набитият и обикновено добродушен Ноазие, пръскаше отровен сарказъм, като анализираше веднъж френските стихове и музиката на вуйчо — „Octobre“ — най-хубавия му романс. Беше написал тази може би банална, но мелодично-ромоняща творба една есен в замъка си край По, в Долните Пиренеи, доколкото си спомням, наблизо до имението на Ростан, покрай което минавахме по пътя от Биариц. Имението се наричаше Перпиня — той го бе завещал на някакъв италианец. Загледан от терасата към лозята, жлътнали се надолу по склоновете, към възвишенията, обвити в лилаво от далечината, измъчван от астма, от прескачащ пулс, от студени тръпки, от някакво Прустово оголване на всичките сетива (в лице приличаше донякъде на Пруст), клетият Рука — както го наричаха приятелите му чужденци — бе платил мъчителна дан на есенните багри — „chapelle ardente de feuilles aux tons violents“^[1], както бе избликнало у него — и единственият, който бе запомнил романса от начало до край; беше моят брат, тогава несимпатичен шишко с очила, комуто Василий Иванович почти не обръщаше внимание и който поради смъртта си не може сега да ми помогне да възстановя забравените думи.

„L’air transparent fait monter de la plaine“^[2]… с висок тенор пееше Василий Иванович, пристигнал за закуската, седнал пред белия роял, наполовина отразен в светлия паркет на вирската гостна — и ако аз със сакчето за пеперуди от зелен тюл в тази минута се връщах към къщи през парка (край който по зигзага на младите елхи току-що бе прелетял асирийският профил на вуйчовия кочияш — кадифен бюст, малинови ръкави — и вуйчовата гарсонетка), ужасно жалните, преливащи се звуци: „Un vol de tourterelles strie le ciel tendre, les chrysanthèmes se parent pour la Toussaint…“^[3] — доплуваха до мен сред витите сенки на дишащата в такт алея и в края й пред мен се разкриваше червеният пясък на градинската площадка с ъгъла на зелената къща, от чийто страничен прозорец като от рана се лееше тази музика, тази песен.