Дейвид Балдачи
Ден нула (96)

96

— Ти си герой, Боби. Благодарение на теб беше спасен цял град, а може би и голяма част от щата.

Робърт Пулър не успя да скрие дълбокото задоволство, което предизвикаха думите на брат му. За пръв път, откакто беше във военния затвор, на лицето му се беше изписала гордост.

— Връчиха ли ти наградата? — попита Джон.

— Най-високата, която се полага на затворници — кимна Робърт. — Явно не знаеха какво друго да направят.

— Сигурно.

— Съжалявам за приятелката ти Сам Коул.

— А аз съжалявам, че никой не се сети да ти отмени присъдата.

— Нима си очаквал подобно нещо? Военните никога не се разколебават. Това би означавало да признаят, че са допуснали грешка, а те не обичат да го правят.

Пулър се пресегна и стисна ръката на брат си, без да обръща внимание на намръщения поглед на надзирателя.

— Ти ме спаси.

— Нали за това са братята?

През по-голямата част от обратния полет към дома Пулър гледаше навън, към белите облаци. Пилотът включи озвучителната система в момента, в който навлязоха във въздушното пространство на Западна Вирджиния. Обяви точното им местоположение, а след това добави, че е родом от Блуфийлд — според него най-красивият град в цялата страна. Пулър разгърна някакво списание, за да не го слуша.

Ремонтираното малибу го чакаше на летището. В дома му го посрещна Дезо, очевидно зажаднял за внимание и ласки. Докато галеше котарака, погледна към малкия вътрешен двор, а в съзнанието му изплува фонтанчето в перфектно подредената градина на Сам Коул. Докосна с длан бузата, по която го беше целунала.

Той оцеля, а тя умря. Онова парче бетон можеше да пробие неговата глава, а не нейната. Или просто да се блъсне в дърво, или да повали някоя сърна. Но то беше избрало да улучи Сам Коул и да сложи край на живота й.

Повечето хора биха обяснили този факт съвсем просто, най-вероятно с предположението, че още не им е дошло времето. Пулър го беше правил много пъти, особено след поредното сражение, в което бяха умрели други хора, но не и той. Но винаги оставаше с чувството, че това не е достатъчно. Особено сега, при този конкретен случай. Не знаеше защо той е по-различен, но го усещаше съвсем ясно.

Остави Дезо и пое към Куонтико за срещата със своя началник. Вече беше написал доклада си и беше разговарял с всички хора, имащи отношение по случая. Старши агентът го посрещна с новината, че му предстои скорошно повишение, което ще му позволи да прескочи не едно, а цели две стъпала във военната йерархия.

Но той решително отказа и остана непреклонен въпреки увещанията на Дон Уайт.

— Други хора биха убили за такова нещо — изтъкна началникът му.

— Тогава го предложете на тях — отсече Пулър.

— Не те разбирам, Пулър. Наистина не те разбирам.

— Зная това, сър. Понякога и аз не се разбирам.

После разчисти бюрото си, отговори на няколко имейла, изпратени от хора с по-висок ранг, които настояваха „да бъдат в течение“, след което реши, че е крайно време да обърне гръб на армията. За малко, разбира се — имаше няколко дни неизползван отпуск. Никой от началниците над него не би отказал да разпише молбата му. На практика хората, помогнали за избягването на ядрена катастрофа, можеха да правят почти всичко, което пожелаят.

Разбира се, в рамките на разумното.

Особено когато служеха в армията на Съединените щати.

Прибра се у дома, събра малко багаж, грабна котарака и скочи в колата. Нямаше карта, нямаше план и посока. Беше просто един специален агент от ОКР, който щеше да тръгне накъдето му видят очите в компанията на Дезо. Котаракът се настани на задната седалка, сякаш беше началник. А Пулър беше доволен да играе ролята на негов шофьор.

Потеглиха в полунощ, защото обичаше да натиска педала сред мрака. Излезе на един път, който водеше на запад. На разсъмване беше изминал цели петстотин километра, без да спира. Установи, че се намира дълбоко в Западна Вирджиния, едва когато най-сетне отби да зареди на някаква бензиностанция, да се разкърши, да пусне котарака на малка разходка и да си купи чаша кафе. В обратната посока на Дрейк. Нямаше желание да се върне отново в този град. Там вече нямаше нищо за него. За момент се запита дали изобщо беше имало.

Нямаше желание да види бункера, или по-скоро това, което беше останало от него.

Не искаше да се среща с фамилиите Трент и Коул, или това, което беше останало от тях.

Предпочиташе споменът за Сам Коул да остане в съзнанието му, докато избледнее. Беше сигурен, че това рано или късно ще се случи. В нейната компания беше станал по-добро ченге. И по-добър човек. Тя щеше да му липсва, докато е жив. В това също беше сигурен.

Скоро щеше да се върне на работа, за да прави това, което умееше най-добре — да залавя хората, извършили престъпления. Кой знае защо, беше убеден, че ще се справя още по-успешно. Чувството беше приятно. По всяка вероятност и него дължеше на Сам Коул.

Отвори задната врата и котаракът побърза да скочи на седалката. Самият той се настани зад волана и включи на скорост.

— Готов ли си за път, Дезо? — подхвърли през рамо той.

Котаракът измяука в знак на съгласие.

Излезе на пътя и стъпи на газта. Колата безшумно се понесе в мрака.

Сякаш никога не съм бил тук, помисли си той.

Което в крайна сметка беше самата истина.

Не можеш да убиеш нещо, което не виждаш да се приближава.