Дейвид Балдачи
Ден нула (43)

43

Пулър беше готов още в шест — изкъпан, обръснат и облечен.

Седна на верандата пред офиса на Луиза с чаша кафе, което си беше направил сам. Никой не беше преминавал отвъд жълтата лента.

Осем нула нула в „Яслата“ означаваше яйца, шунка, овесени ядки и още кафе. Коул отново беше в униформа и женствеността й беше скрита под полиестер, полицейска екипировка и черни обувки с нисък ток.

— Снощи е починала Луиза — информира я Пулър.

— Не знаех! — каза Коул и вилицата й замръзна във въздуха.

Той й разказа за посещението на Уоли Казънс в мотела, а тя потвърди, че Луиза и баба му са стари приятелки.

— Сутринта звъннах в болницата и се представих за внука й — добави той. — Казаха ми, че е починала в съня си.

— Предполагам, че това не е чак толкова лошо — рече Коул.

„Със сигурност е по-добро, отколкото да те размаже скала в собствената ти кола“, помисли си той.

— Кой ще я погребе, след като няма роднини тук? И какво ще се случи с мотела?

— Спокойно, ние ще се погрижим за всичко. Дрейк отдавна не е някогашното приветливо градче, но тук все още се намират и благородни хора.

— Добре — кимна той и отпи глътка кафе. — А наистина ли има и други — такива, които светкавично ограбват имуществото на мъртвите?

— Не бих казала, че Казънс е сгрешил — сви рамене тя. — Когато хората нямат нищо, те вършат странни неща.

— Като онези, които живеят около бетонния купол?

— Признавам, че част от тях действително плячкосват из района. И понякога задигат вещи на живи и здрави хора. На наш език това се нарича обир, взлом или тежка кражба и извършителите си плащат цената.

— Със затвор?

— Понякога и със затвор.

Пулър набоде късче омлет на вилицата си. Вече беше успял да докладва за последния развой на събитията на командира си в Куонтико.

— Очевидно си ядосал някого — каза Дон Уайт, когато научи за бомбения атентат.

— Така е, сър — беше отвърнал Пулър, без да споменава нищо за подкрепление. Началството щеше да реши дали да му изпрати хора. Той нямаше никакво намерение да се моли.

Освен това успя да си купи билет за един полет от Чарлстън до Вашингтон по-късно през деня. В Пентагона го чакаше сериозно проучване на дейността на полковник Матю Рейнолдс, а по-късно възнамеряваше да отскочи и до дома му във Феърфакс. Всъщност той беше намекнал за изпращането на друг специален агент на местопрестъплението, който несъмнено би могъл да контролира разследването не по-зле от него. Но Уайт веднага му даде да разбере, че засега шоуто е изцяло негово — поне що се отнасяше до американската армия.

— Колко дълго ще останеш във Вашингтон? — попита Коул.

— Не съм сигурен. Зависи какво ще открия. Но не повече от два дни.

— Нещо ново от любимата ти лаборатория във Форт Гилъм?

— Нищо, ако питаш за лаптопа и куфарчето. Останалите неща вероятно са получили току-що и ще им трябва малко време. Днес отново ще им се обадя и ще те уведомя, ако са открили нещо.

— А какво става с онази компания за изследване на почвата от Охайо?

— Работното им време започва в девет нула нула. Възнамерявам да се свържа с тях в девет нула пет.

— Може би ще откажат да ти съобщят каквото и да било без съдебна заповед.

— Може би — кимна той. — В такъв случай ще я поискаме.

Коул замълча, отпи от чашата си и започна да оглежда посетителите.

— Не ми отговори на въпроса за Ранди и заплахите срещу Трент — подхвърли след известно време Пулър.

— Не е нужно да си детектив от световна класа, за да разбереш.

— Според Ранди убиецът на родителите ви е Трент. Бесен е и го засипва със заплахи. Разследването ти е стигнало до него. Приключила си го и искаш да забравиш.

— Горе-долу е така.

— Добре. А той ли е автор на сегашните заплахи?

— Едва ли.

— Но не си абсолютно сигурна, нали?

— Служа в полицията достатъчно време, за да знам, че всеки може да прибегне до насилие при наличието на сериозни мотиви.

— Искаш ли аз да поговоря с него?

— Това не е твое разследване, Пулър — поклати глава тя. — Тук си по съвсем други причини.

— Ами ако се окаже, че то има някаква връзка с убийството на семейство Рейнолдс? Тогава разследването ще стане и мое.

— Каква връзка може да има?

— Не знам. Нали затова разследваме. Ще ми позволиш ли да говоря с него?

— Ще си помисля. Дори нямам представа къде се намира в момента.

— Как се издържа? Извън парите, които си му платила за къщата.

— Не знам. Върши разни неща.

— А Роджър знае ли, че зад предишните заплахи стои Ранди? Това ли беше причината да се свърже директно с теб?

— Вероятно — призна тя.

— Кога ще се прибере у дома?

— Не знам. Не разполагам с програмата му.

— Мисля днес да отскочим до офиса, в който е работила Моли Битнър. Току-виж научим нещо.

— Наистина ли смяташ, че може да има връзка между тях и Рейнолдс? Извън вероятността да са станали свидетели на нещо…

— Това трябва да се проучи. Между другото, аз не съм от хората, които вярват в случайните съвпадения.

Обърнаха се едновременно към витрината. Точно навреме, за да видят сребристия мерцедес SL600, който плавно спираше пред входа на „Яслата“. Подвижният покрив беше свален и хората в него се виждаха съвсем ясно.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза Пулър. — Сестра ти е зад волана, а брат ти е до нея.