Дейвид Балдачи
Ден нула (77)

77

Потеглиха с малибуто на Пулър. Фаровете осветяваха облаци от комари. На двайсетина метра пред тях изскочи една сърна и той натисна спирачката. Секунди по-късно след нея се появи рис, който прелетя асфалта на два скока и изчезна от другата страна на пътя.

Нощта на хищниците.

— В Близкия изток беше по-горещо, но я нямаше тази влага — каза Пулър. — Това тук ми напомня на Флорида.

Той стискаше волана и не откъсваше очи от черния път, осеян със завои.

— Никога не съм била във Флорида — каза Коул. — Не съм напускала Западна Вирджиния, може би защото тук е моят дом.

Той увеличи климатика на максимални обороти и избърса потта от челото си.

— Да поговорим по същество.

— Намирам се в изключително сложно положение.

— Знам — кимна той. — Ти си представител на закона.

— Да, но как да постъпя? Може би да обявя евакуация?

— Би могла да опиташ. Но не знам дали ще има някакъв ефект без нов развой на събитията.

— А ако ти ме подкрепиш? И онези хора от Вашингтон?

— Това няма да се случи — категорично отсече той.

— Защо, по дяволите?

— Защото те гледат на вас като на възможност да напишат нова страница в наръчника за борба с тероризма и нищо повече — реши да изплюе камъчето той.

— Искаш да кажеш, че за тях ние сме опитни зайчета?

— Точно така. Федералните са на мнение, че ако вдигнат тревога, лошите просто ще се преместят другаде заедно с пъклените си планове.

— Но това е родният ми град! Израснала съм тук, познавам хората. Не мога просто да чакам някой да ги изтрие от лицето на земята!

Той замълча и насочи очи към пътя.

— Пулър! Даваш ли си сметка коя съм и откъде съм?

— Да. Може би не трябваше да ти казвам.

— Напротив!

— Нещата са ясни, Коул. Федералните няма да си мръднат пръста, за да предотвратят катастрофата. Стремежът им е да проследят докрай развоя на събитията и да видят какво ще стане. Ще изпратят помощ в последната минута с оглед минимизиране на щетите.

— В последната минута?! Минимизиране на щетите?!

— Това не означава, че ние ще седим и ще чакаме с подвита опашка — побърза да добави той. — Напротив, трябва да направим всичко възможно да разрешим случая, преди да дръпнат спусъка!

— А ако не успеем?

— Нямам по-добър план.

Известно време пътуваха в мълчание. Тя се обади едва когато трябваше да отбият за къщата на Строс.

— Ами ако аз вдигна тревога?

— Ти решаваш — сви рамене той.

— Няма да ме застреляш, така ли?

— Ти решаваш — повтори Пулър, замълча за момент и добави: — Не, няма да те застрелям. Дори ще те подкрепя.

— Така ли? А защо?

Не беше нужно да се обръща, защото усещаше погледа й.

— Просто ще те подкрепя — тръсна глава той. — Шефовете често пренебрегват детайлите, но те са важни.

Отбиха в алеята пред къщата на Строс. Вътре светеше.

— Ще се справим само ако сме заедно — тихо добави той.

Коул опря длани в арматурното табло, сякаш да забави мислите, които препускаха в съзнанието й.

— Не си сама — докосна рамото й той. — Аз съм тук до теб, Сам.

— За пръв път ме наричаш Сам.

— Служа в армията, а там са ни учили да се придържаме към формалностите — въздъхна той.

Тя се усмихна и потупа ръката му.

— Добре съм… Джон. Понякога може ли да те наричам Джон? Знам, че е глупаво на фона на всичко, което става около нас, но все пак…

— Разбира се.