Дейвид Балдачи
Ден нула (24)

24

Пулър се насочи към колата си, но видя светлината в прозореца на мотелския офис и реши да надникне — ей така, от любопитство. Побутна вратата. Възрастната жена седеше на стола зад рецепцията, притиснала дясната си ръка към гърдите. Дишаше тежко, лицето й беше сивкаво, в очите й се четеше страх.

Той затвори след себе си и пристъпи към нея. Устните и кожата около носа й имаха нормален цвят. Нямаше следи от цианоза.

Все още.

Пулър измъкна телефона от джоба си и набра 911, без да гледа клавиатурата.

— Откога сте така?

— От десетина минути — с усилие отвърна жената.

— Случвало ли ви се е и друг път? — попита Пулър и приклекна пред нея.

— Не толкова продължително. Особено след като ми направиха четворен байпас.

— Прескача ви сърцето?

— Доста силно. Изненадана съм, че продължава толкова дълго. — Жената простена и притисна длан към гърдите си.

— Чувствате ли тежест?

Тя кимна.

— Остра болка в ръцете?

Жената поклати глава и очите й се насълзиха.

Тежестта в гърдите беше един от основните симптоми за инфаркт на миокарда. Той нямаше намерение да чака.

Гласът на диспечера прозвуча в мембраната. Пулър обясни ситуацията с няколко къси и ясни фрази, после прекъсна връзката.

— Скоро ще бъдат тук.

— Страх ме е — прошепна жената.

— Знам, но ще се оправите.

Той провери пулса й. Беше слаб, както можеше да се очаква. Болното сърце означаваше намалено изпомпване на кръвта, а оттам и слаб пулс. При нейната възраст можеше да е получила и удар. Тя изпитваше чувство на студ, дланите й бяха лепкави, вените на шията — видимо издути. Още един лош знак, който говореше за евентуален тромб.

— Кимнете с глава или се опитайте да я разклатите. Вие ли ви се свят?

Тя кимна.

— Трудно ли си поемате дъх?

Ново кимване.

— Вземате ли лекарства за сърце?

Над веждите й се появиха ситни капчици пот, наподобяващи малка, почти невидима огърлица.

— Да. Имам нитроглицерин, но не мога да стигна до него.

— А аспирин?

— И аспиринът е там.

— Кажете ми къде.

— На нощното шкафче в спалнята — отвърна тя и треперещият й показалец посочи наляво.

Няколко секунди по-късно Пулър се върна с флаконче в ръце. Накара жената да изпие един аспирин, подавайки й чаша вода.

— Имате ли апарат за кръвно налягане?

Жената кимна към лавицата зад плота.

Апаратът се оказа от електронните, които работеха на батерии. Пулър го грабна и го пристегна над лакътя й. Положението се оказа сериозно. Кръвното й налягане беше опасно ниско. Нитроглицеринът положително щеше да я убие.

Пулър отстъпи крачка назад и внимателно я огледа. Признаци за задържане на течности липсваха. Глезените й не бяха подути, не се виждаха следи от разширени вени.

— Вземате ли диуретици?

Тя поклати глава.

— Веднага се връщам.

Той изскочи навън, отвори багажника на малибуто и грабна медицинската чанта с комплекта за първа помощ. После хукна обратно, преодолявайки с няколко скока разстоянието до офиса.

Жената видимо се влошаваше. Пулър отвори чантата и подреди нещата, които щяха да са необходими. През цялото време й говореше, за да я успокоява. Но едновременно с това напрягаше слух за линейката.

Беше оказвал първа помощ насред пустинята, и то на обезобразени хора, които приличаха на одрани животни. Част от тях беше спасил, други — не. Но решимостта му да спаси тази жена беше по-силна от всякога.

Натри ръката й със спирт, потърси подходяща вена и вкара иглата, закрепвайки я в свивката на ръката с помощта на късче лейкопласт. После извади от комплекта торбичка с физиологичен разтвор, която свърза с горния край на иглата. Течностите имат свойството да повишават кръвното налягане. Именно този метод беше спасил живота на Рейгън, след като го бяха простреляли. Еднолитровата торбичка с животоспасяваща течност беше оборудвана с шейсетсантиметров маркуч и действаше на принципа на гравитацията. Пулър я вдигна над главата на жената и отвори кранчето. След двайсетина минути течността щеше да се влее в тялото й. Количеството на кръвта й беше около пет литра, което означаваше, че физиологичният разтвор ще го увеличи с двайсет процента.

Изчака течността да намалее наполовина и отново премери кръвното й налягане. Показанията бяха далеч по-добри, почти в рамките на нормалното. Не знаеше дали това ще бъде достатъчно, но нямаше друг избор. Жената продължаваше да притиска гърдите си с длан, а стенанията й станаха по-дълбоки и по-чести.

— Отвори си устата! — каза той и сложи таблетка нитроглицерин на езика й.

Лекарството подейства бързо. След минута жената започна да се успокоява, гърдите й вече не се повдигаха и отпускаха с болезнено усилие.

— Дишай дълбоко и бавно. Парамедиците са на път. Състоянието ти със сигурност ще се стабилизира след поемането на аспирин, нитроглицерин и физиологичен разтвор. Ще се оправиш. Още не ти е дошло времето.

Измери кръвното още веднъж. И двата показателя видимо се бяха повишили. Цветът на лицето й се промени. Насред лунната повърхност на огромния каменовъглен район се случваше едно малко чудо.

— Болницата е много далече — прошепна тя. — Съжалявам, че не отидох да живея по-близо до нея.

— Всички съжаляваме за нещо — усмихна се Пулър.

Жената се протегна и хвана ръката му. Той й позволи да я стиска колкото има сили. Но тънките й пръсти бяха толкова немощни, че натискът им почти не се усещаше. Затова пък лицето й видимо се разведри. Слабата й усмивка разкри криви и пожълтели зъби, между които зееха дупки. Той се зарадва. Това беше една от най-хубавите усмивки, които беше виждал през живота си.

— Ти си добро момче — промълви тя.

— Какво друго мога да направя за теб? — огледа се той. — Да се обадя ли на някого?

— Няма на кого, само аз останах — поклати глава тя.

Отблизо Пулър забеляза, че има пердета и на двете очи. Беше цяло чудо, че изобщо го вижда.

— Добре — кимна той. — Продължавай да дишаш дълбоко. Вече чувам сирената. Те знаят, че става въпрос за сърдечна криза, и ще бъдат подготвени.

— Благодаря ти, млади човече.

— Как се казваш? Ани, както пише на табелата?

Тя го погали по бузата и го дари с измъчена усмивка. Устните й се разкривяваха при всеки удар на болното сърце.

— Не, Луиза. Не мога да ти кажа коя е Ани. Купих мотела с това име, но така и не събрах пари да сменя табелата.

— Обичаш ли цветята, Луиза? Ще ти изпратя един букет в болницата.

Той задържа погледа й, опитвайки се да й внуши спокойствие и нормално дишане, да не мисли за болното си сърце, което всеки момент можеше да спре.

— Всяка жена обича цветя — отвърна с пресекващ глас тя.

Навън заглъхна автомобилен мотор. Чакълът захрущя под тичащи крака и вратата се отвори. Парамедиците бяха отлично подготвени, бързи и делови. Пулър прилежно докладва за аспирина, нитроглицерина, кръвното налягане и физиологичния разтвор. Мъжете го изслушаха спокойно, зададоха уместни въпроси, после покриха лицето на Луиза с кислородна маска и й сложиха нова система с физиологичен разтвор.

— Предполагам, че сте лекар — подхвърли единият от тях. — Направили сте абсолютно всичко, което е било необходимо.

— Не съм лекар, а само войник, овладял няколко трика — поклати глава Пулър. — Тя се казва Луиза и ми е приятелка. Погрижете се добре за нея.

Човекът вдигна глава и огледа едрата фигура на някогашния рейнджър.

— Твоята приятелка е и моя — рече той.

Жената му махна от носилката и отмести кислородната маска. Той я последва.

— Имам… котка — изрече на пресекулки тя. — Ще можеш ли да…

— Няма проблем — кимна Пулър. — Аз също имам котка.

— Как ти беше името, скъпи?

— Пулър.

— Добро момче си ти, Пулър.

Вратата се затвори зад нея. Линейката потегли. Воят на сирената прогони тишината на ранното утро.

„Добро момче.“

Трябваше да потърси някоя цветарница наблизо.

Откри котката в жилището на възрастната жена, разположено непосредствено до офиса. Беше дълбоко заспала под леглото. Домът на Луиза се състоеше от две стаи и миниатюрна баня с ниско монтиран душ, под който Пулър никога не би успял да се пъхне. Навсякъде бяха разхвърляни типичните за възрастните хора непотребни вещи, които сякаш имаха за цел да спрат времето и да напомнят за миналото.

„Да спрат пътуването ни към смъртта“, помисли си той. „Сякаш подобно нещо ни е по силите.“

Четирима от хората му загинаха при онази засада. Той успя да спаси останалите четирима. За награда получи куп ордени и медали, само защото беше направил онова, което всеки един от тях би направил за него. След което се прибра у дома. Половината взвод го последва. Но в лъскави ковчези, покрити с националното знаме.

Едно последно и напълно безплатно пътуване до Военновъздушната база в Доувър, щата Делауер, а после до военното гробище в Арлингтън. Бял надгробен камък с името ти, за да те открият сред хилядите бели камъни наоколо.

„Страхотна сделка“, помисли си той. „За армията.“

Котката беше стара и дебела, напълно равнодушна към здравословните проблеми на господарката си. Пулър провери паничките й за храна и вода, след което надникна и в тоалетната кутия. Всичко беше наред. Намери ключа за офиса, превъртя го в ключалката и тръгна да закуси.

Гладът го връхлетя внезапно. Храната щеше да бъде добре дошла, особено след неочакваните преживявания на разсъмване.