Дейвид Балдачи
Ден нула (63)

63

Коул подкара патрулката веднага след като Дики и Пулър седнаха отзад. Младежът гледаше мрачно, сякаш го водеха към ешафода. Пулър скрито го наблюдаваше, опитвайки се да отгатне какви мисли му минават през главата. Можеше да започне веднага с въпросите, но умишлено не го направи. Сега беше по-важно Дики да осъзнае положението, в което се намираше. Разполагаше с достатъчно време за това. Ако беше виновен, щеше да използва това време да измисли куп лъжи. Невинният би го използвал да прецени думите си, за да не се изопачат. Но когато ставаше въпрос за човек, който е невинен за едно и виновен за друго, мисловният процес се усложняваше. Според Пулър Дики Строс попадаше в третата категория.

— Ако те закараме в участъка, само пет секунди по-късно ще научи целият град — обади се от предната седалка Коул.

— Тогава да идем някъде другаде, става ли?

— Предлагам моята стая в мотела — подхвърли Пулър. — Отлично знаеш къде е, защото си ме следил, нали?

— Все ми е едно — мрачно отвърна Дики.

Стигнаха до мотела и Пулър бързо огледа капаните, които беше поставил. Младежът не забеляза нищо, за разлика от Коул, която присви устни, но замълча.

Дики седна на леглото, а Коул зае стола срещу него. Пулър се облегна на стената — предпочиташе да остане прав.

— Чух, че си помогнал на мис Луиза — промърмори Дики. — Добре си направил.

— Въпреки това тя умря — поклати глава Пулър. — Но да оставим самарянството и да се фокусираме върху теб.

— Каква част от това ще излезе на бял свят?

— Зависи — отвърна Коул. — Ако си убил Лари, всичко.

— Вече казах, че не съм убил никого! — извика Дики и стисна юмруци. Приличаше на обидено хлапе и Пулър очакваше всеки момент да се тръшне на пода и да зареве.

— Разбираш, че няма как да приемем думите ти на доверие — каза Коул. — Трябват ни доказателства.

— Надничал ли си в досието ми? — попита Дики и погледна Пулър, който поклати глава.

— Вече споменах, че нещата с армията не се получиха. Но това нямаше нищо общо с моите качества. На практика бях добър боец, без никакви наказания. Ако имах възможност, със сигурност щях да изкарам службата си докрай. Животът в казармата ми харесваше, имах много приятели и искрено се надявах да служа на родината си. Но изборът не беше мой. Там просто не харесваха такива като мен.

Изучавайки лицето му, Пулър бързо стигна до отговора.

— Мълчал си, а те не са те питали, а? — подхвърли той.

Дики погледна в краката си и кимна.

— Специалното отношение на армията към хомосексуалните? — изненадано рече Коул, обръщайки се към Пулър.

— Според закона, известен като „Те не питат, а ти не казваш“, всичко е наред, докато си траеш, но разкрият ли те — край на кариерата. Какво се случи? — попита той Дики.

— Някой ме изпя. Бяха ми направили и снимки с разни приятели. Нищо особено, днес в YouTube е пълно с много по-компрометиращи снимки, но тогава времената бяха други.

— И те изритаха?

— За секунда. Предупредиха ме, че ако откажа уволнение по взаимно съгласие, играта ще загрубее.

— Това го вярвам.

— Баща ти знае ли, че си гей? — попита Коул.

— Защо мислиш, че постъпих в армията направо от гимназията? — горчиво се усмихна Дики. — Той беше решил, че това ще ме „излекува“.

— Добре де, гей си — рече с въздишка Пулър. — Но това си е твоя работа и не е престъпление.

— За някои хора е, особено в този край.

— Е, ние не сме „някои хора“ — успокои го Коул.

— Да се върнем на полицай Уелман — каза Пулър. — Как се озова в къщата?

— Ние с Лари бяхме приятели.

— Да не искаш да кажеш, че… — Коул опули очи от изненада. — Лари е женен и има дете. При мъртъвците ли намерихте да го правите, по дяволите…

— Нищо подобно — прекъсна я Дики. — Бяхме в една компания като ученици, но Лари си беше истински мъж. Не бяхме вътре, за да правим секс.

— А за какво?

Дики нервно разтри дланите си. Пулър забеляза, че се поти и това не се дължеше единствено на скапания климатик, който само духаше, без да охлажда.

— Исках да ги видя с очите си.

— Защо?

— Цял куп избити хора. Просто от любопитство.

— И Уелман те пусна? — вдигна вежди Коул. — Това не мога да го повярвам!

— Не ме пусна.

— Нищо не разбирам — сбърчи вежди Коул. — Я се съвземи и започни отначало.

— Обадих му се и казах, че много искам да надникна. Веднага усетих, че идеята не му хареса.

— Разбира се, че няма да му хареса! — повиши тон Коул. — Това би могло да му струва службата! Появата ти там би нарушила неприкосновеността на местопрестъплението!

— Той какво ти отговори все пак? — попита Пулър.

— Каза да се отбия. Щял да ми покаже снимки.

— Не мога да повярвам! — възкликна Коул.

Пулър вдигна ръка, без да откъсва очи от лицето на младежа.

— Продължавай, Дики.

— Ами отидох.

— И го уби? — процеди Коул.

— Вече ти казах, че никого не съм убивал!

— Какво се случи? — попита Пулър.

— Нямаше го там. В смисъл, че колата му не беше отпред. Помислих, че му е станало лошо или го е хванало шубето. После ми хрумна, че един полицай няма да зареже местопрестъплението просто ей така. Редовно гледам „Закон и ред“ и имам някаква представа за тия неща.

— Да, прав си — кимна Пулър. — Наистина нямаше да го зареже ей така. И какво стана после?

— Потърсих го на мобилния, но той не вдигна.

— В колко часа беше това?

— Не помня точно. Някъде към четири, четири и нещо.

— Продължавай.

— Минах отзад. Вратата на кухнята беше открехната. Побутнах я и извиках Лари по име. Никой не ми отговори и аз се уплаших.

— Но въпреки това влезе — отбеляза Пулър. — Защо?

— Помислих си, че нещо е станало с Лари. Каза ми да се отбия, но не беше там. Притесних се за него.

— Глупости. Искал си да видиш труповете.

Дики вдигна глава да възрази, после чертите му изведнъж се отпуснаха.

— Прав си, така беше. Помислих си, че са извикали Лари за нещо друго, затова и колата му я няма. После влязох… — Младежът млъкна и лицето му отново започна да губи цвета си.

— И ги видя — добави Пулър.

Дики бавно кимна.

— Ще ги виждам в кошмарите си, докато съм жив — едва чуто промълви той.

— Много поетично! — иронично подхвърли Коул.

— Какво направи после? — попита Пулър.

— Исках да си тръгна на мига, но дочух нещо. Стори ми се, че идва от мазето.

— На какво ти заприлича този звук? — напрегнато попита Пулър. Даваше си ясна сметка, че от отговора зависят много неща.

— Прозвуча ми като скърцане. Сякаш някой разпъваше нещо.

— Ясно — отпусна се Пулър. — Какво стана после?

— Извадих ножа, който носех у себе си, приближих се до горния край на стълбите и извиках Лари по име. Опасявах се да не ме гръмне, но никой не отговори.

— Искаш да кажеш, че посред нощ си се спуснал в мазето на къща, която е пълна с трупове? — недоверчиво го изгледа Коул. — И то само защото си чул някакво скърцане? Според мен трябва да гледаш не само кримки, но и филми на ужасите. Тогава никога нямаше да слезеш в проклетото мазе, Дики!

— Но въпреки това го е направил — намеси се Пулър и отново се обърна към младежа. — Какво се случи там?

— Ами видях го — смотолеви Дики. — Висеше на едно въже…

— Увери ли се, че е мъртъв? — бързо попита Коул. — Или просто се обърна и побягна?

— Мъртъв беше — отвърна Дики. — Виждал съм умрели в армията. Но все пак му проверих пулса и очите… — Замълча за момент, после с усилие повтори: — Мъртъв беше…

— После?

— После избягах през задната врата.

— И тичаше, без да спираш, така ли? — отново се напрегна Пулър.

— Не, не… — отвърна на пресекулки Дики. — По едно време спрях, защото ми стана лошо. Клечах сред шубраците и драйфах поне десет минути, преди да се освестя. После чух да спира някаква кола. Помислих, че са ченгетата. Или…

— Или че се връща онзи, който е убил Лари? — помогна му Пулър.

— Да — кимна Дики. — Исках да видя лицето на мръсника и да го издам на полицията.

— Или на мръсницата — поправи го Коул. — Може би е била жена.

— Но беше ти — отвърна Дики и посочи Пулър. — Видях те да влизаш. Нямах представа какво, по дяволите, търсиш там, но после видях надписа ОКР на якето ти. Знам какво означава, а и Лари ми каза, че единият убит е бил офицер. Това обясняваше появата ти.

— После?

— Малко по-късно чух и друга кола. — Показалецът му се измести към Коул. — Това беше ти. Веднага след това си плюх на петите.

— А аз те зърнах през прозореца — добави Пулър и погледна към Коул. — Дотук нещата се връзват…

Тя кимна и заби мрачен поглед в лицето на Дики.

— Ако знаех това по-рано, щях да те арестувам за възпрепятстване на разследването!

— И за глупостта, която си проявил — добави Пулър. — Я ми кажи, бяхте ли приятели с Ерик?

— Само познати. Той членуваше в „Ксанаду“. От него прекопирах тази татуировка — показа ръката си Дики.

— А знаеше ли, че Ерик и Моли са убити, когато влезе в къщата на Халвърсън?

— Разбира се, че не.

Пулър мълчеше и го гледаше.

— Но се тревожех за него — добави Дики.

— Защо?

— За разни неща.

— Тези неща нямат ли си име?

— Не съм чувал — сви рамене младежът.

— Известно ли ти е защо Моли и Ерик са поискали почвени проби?

— Почвени проби? — вдигна вежди Дики. — За пръв път го чувам.

— А да си чувал за метамфетаминовата му лаборатория? Тя влиза ли в определението „разни неща“?

— Ерик не употребяваше дрога.

— Въпросът е дали не я е продавал?

Дики помълча известно време, после бавно поклати глава.

— Мисля, че е време да поискам адвокат…

— Мислиш или знаеш? — изръмжа Пулър и се изправи в цял ръст над него, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Коул. — Нека го направим интелигентно, Дики. Нека видим доколко всичко това те засяга пряко. Ще ми отделиш ли две минути?

— Той каза, че иска… — обади се Коул.

Пулър я погледна така, че тя предпочете да замълчи. После отново се обърна към младежа и сложи ръка на рамото му.

— Просто ме изслушай, Дики. Нищо няма да загубиш. Армията те е изритала, лишавайки те от възможността да служиш на родината си. Аз обаче ти предлагам втори шанс да го направиш…

— Ще те изслушам — прошепна Дики.