Дейвид Балдачи
Ден нула (9)

9

Жената слезе от колата си, която не беше полицейска патрулка, а някакъв древен пикап с четири ръчни скорости и три радиоантени на покрива. Отзад беше монтиран кемпер със странични прозорци и отваряща се вертикално врата, на която пишеше „Шеви“. Кемперът беше бял, а бледосинята боя на пикапа явно не беше оригиналната.

Саманта Коул не носеше униформа. Беше облечена с протрити дънки, бяла тениска и непромокаемо яке. Носеше ниски ожулени ботуши. От кобура под лявата й мишница стърчеше назъбената ръкохватка на револвер „Кинг Кобра“ 45-и калибър. Значи беше деснячка. Без ботушите едва ли имаше метър и шейсет. Немитата й руса коса стигаше до раменете. Имаше големи сини очи, а изпъкналите скули говореха, че във вените й тече и индианска кръв. Лицето й беше осеяно с лунички.

Беше привлекателна жена, но със суровото и леко цинично изражение на човек, чийто живот не е бил лек.

Тя огледа черното малибу на Пулър, а после къщата. Тръгна по алеята, сложила длан върху ръкохватката на револвера. Нещата се случиха в мига, в който подмина лексуса.

Тялото й внезапно се озова в здрава хватка, повлечено към паркирания автомобил.

— Мамка му! — изпъшка тя и направи безуспешен опит да се откопчи от дългите железни пръсти. Понечи да извади пистолета с другата си ръка, но тя дори не помръдна, притисната странично към тялото й. Беше абсолютно безпомощна.

— Остани долу, Коул — прошепна глас в ухото й. — Наоколо май има снайперист.

— Пулър? — изсъска тя и рязко се извъртя.

Той разхлаби хватката си и клекна до дясната броня на лексуса.

— Приятно ми е да се запознаем — рече той.

— Щях да получа инфаркт! Изобщо не те усетих!

— Това беше целта.

— Без малко да ми счупиш ръката! Да не си робот?

— Не, обикновен боец — отвърна той. — Твоят човек Уелман ли се казва?

— Какво?

— Питам за ченгето, което си изпратила тук.

— Да — кимна тя. — Лари Уелман. Откъде знаеш?

— Някой го е обесил в мазето на къщата и е избягал с колата му.

— Лари е мъртъв? — прошепна тя и чертите й се разкривиха.

— Боя се, че да.

— Спомена нещо за снайперист…

— През прозореца зърнах отблясък, най-вероятно от нещо като това — поясни той и докосна лазерния мерник на оръжието си. — Само секунди преди да се появиш.

— Къде?

— В гората зад къщата.

— Предполагаш, че са…

— Повалих те на земята, защото нямах време за предположения. Вече са убили едно ченге, нищо не им пречи да гръмнат и друго.

— Оценявам това. Не мога да повярвам, че Лари е мъртъв. Сега разбирам защо не ми вдигаше телефона. — Замълча за момент, после тихо добави: — Току-що му се роди дете…

— Съжалявам.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Ако не бях, отдавна да съм го смъкнал от примката и да съм се опитал да го свестя. Беше късно, повярвай ми. Но беше още топъл.

— Мамка му! — изруга със задавен глас Коул.

Пулър усети дъха й. Мента, примесена с едва доловима миризма на цигари. Парфюм липсваше. Дори не беше имала време да си измие косата. Той погледна часовника си. Беше се появила две минути преди крайния срок, който сама си постави.

Една сълза потече по бузата й.

— Няма ли да докладваш? — тихо попита Пулър.

— Какво? — каза тя и тръсна глава. — Да, разбира се.

Коул избърса очите си с длан, извади джиесема си и започна да набира. Когато проговори, гласът й беше ясен. Заповяда да обявят патрулната кола за издирване. За броени секунди емоционалната парализа беше отстъпила място на професионализма. Наистина си я бива, рече си Пулър.

Коул щракна капачето на джиесема си.

— С колко хора разполагаш? — попита я той.

— Ние сме голям окръг, Пулър. Обширна територия с все по-малък бюджет, което ни съсипва. Бяхме принудени да съкратим една трета от щатните бройки. На всичко отгоре трима в момента са мобилизирани в Афганистан. Ако теглим чертата, ще се окаже, че разполагам с двайсет и един полицаи, които трябва да покриват територия от хиляда квадратни километра. От тях трябва да извадим двама, които катастрофираха миналата седмица.

— Значи деветнайсет. А себе си броиш ли?

— Да, деветнайсет с мен.

— Колко ще дойдат сега?

— Трима. Това е максималното. Освен това ще дойдат малко по-късно, защото се намират доста далече.

Пулър извърна глава към гъсто залесените възвишения.

— Остани тук да ги изчакаш — каза той. — А през това време аз ще отида да проверя какви бяха онези отблясъци в гората.

— Защо да оставам? — вдигна вежди тя. — Въоръжена съм. Двама е по-добре от един.

— Както искаш — отстъпи той, зает с логистични преценки. До такава степен беше свикнал да го прави, че изобщо не му личеше.

— Служила ли си в армията?

Тя поклати глава.

— Преди да се върна тук, бях четири години в щатската полиция. Между другото, стрелям страхотно. Имам куп награди и грамоти.

— Ясно, добре. Но при условие аз да съм водещ на патрула.

Тя премести поглед от тъмната гора към едрата му стегната фигура и кимна.

— Това ме устройва.