Дейвид Балдачи
Ден нула (50)

50

Напуснаха кабинета на Джей 2, поеха наляво по коридор 9 и слязоха с ескалатора до сутерена. Най-ниското ниво на Пентагона представляваше главозамайващ подземен лабиринт от стерилно бели коридори, до които не достигаше нито лъч слънчева светлина. Един от анекдотите сред персонала на огромната сграда гласеше, че в подземието все още има хора, назначени през 50-те години на двайсети век, които се лутат и не могат да излязат навън.

Отдел 23 се състоеше от двайсетина анализатори и графични дизайнери, които подготвяха седмичния брифинг, използвайки разузнавателни сведения не само от АВР, но и от ЦРУ и АНС. Презентацията на Пауър Пойнт трябваше да е максимално стегната, кратка и ясна. В армията краткостта се ценеше повече от всичко.

В отдела работеха както военни, така и цивилни. На това се дължеше разнообразието от облекла, което направи впечатление на Пулър: маскировъчни гащеризони, стари зелени и нови сини униформи, памучни панталони и тук-там по някой костюм и вратовръзка. Работеше се нонстоп, а нощната смяна ползваше привилегията да носи дънки и тениски. Рейнолдс бе оглавявал този отдел.

Пулър и Болинг трябваше да оставят мобилните си телефони в металните шкафчета до входната врата. В помещенията на Отдел 23 беше забранено да се внасят комуникационни устройства и да се правят снимки.

Електронната врата изщрака и ги пропусна в приемната — едно стандартно за Пентагона помещение, подобно на коридор. Влизането и излизането ставаха само през него, освен ако нямаше и авариен изход някъде в дъното. Зад приемната се виждаше зала, разделена на остъклени кабинки, в които работеха експертите. Крайният продукт от тяхната дейност щеше да бъде представен на генерал Карсън в 5:00 ч. на следващата сутрин. Осветлението в кабинките беше по-силно от това в приемната, но Пулър беше убеден, че най-много след година работа повечето хора тук слагат очила, тъй като настолната им борба с тероризма се водеше само на изкуствено осветление.

След като показаха личните си документи, Пулър и Болинг получиха достъп до колегите на Рейнолдс, най-старшият от които имаше чин подполковник. Разговорите с тях бяха проведени по класическия начин — разпитваха ги поотделно в малка заседателна зала. Когато свидетелите се разпитват заедно, те обикновено се придържат към една обща хипотеза — дори и да разполагат с различна първоначална информация. Болинг официално потвърди, че Пулър има всички „правомощия за достъп до поверителна информация“ — фраза, която отваряше много заключени врати и усти.

Подчинените на Матю Рейнолдс бяха доста по-шокирани и опечалени от прекия му началник. Но и те нямаха отговор на въпроса защо е бил убит. Всички бяха категорични, че макар и засекретена, неговата работа не би могла да е причина за смъртта му. Безрезултатно се оказа и претърсването на кабинета на Рейнолдс — заключен и запечатан веднага след новината за убийството му. Надеждата на Пулър, че там ще има сейф, се оказа напразна. Той не откри абсолютно нищо, което би могло да помогне на разследването. Беше чисто, със спартанско обзавеждане, а прегледът на компютърните файлове (в присъствието на Болинг) се оказа безрезултатен.

Пулър напусна Отдел 23, прибра телефона си от шкафчето и тръгна към изхода в компанията на агента. Сбогуваха се на паркинга, но вместо да потегли веднага, Пулър се облегна на капака на зеления армейски форд и се загледа в петоъгълната сграда с най-голямата офис площ в света.

Направи му впечатление, че няма никакви следи от болезнения удар, понесен на 11 септември 2001 г.

Мащабната реновация на Пентагона беше започнала още в края на миналия век. По ирония на съдбата самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се беше забил в първото напълно обновено крило. Днес, повече от десет години след нападението, ремонтът на цялата сграда бе почти завършен и тя изглеждаше по-солидна от всякога.

Пулър се загледа в децата, които играеха на площадката. Тя беше част от специалния Детски център, създаден за удобство на хилядите служители в Пентагона — много от тях млади семейни хора. Стана му някак по-леко от гледката на момченцата и момиченцата, които се спускаха по пързалките или яздеха кончета на пружини. Но притеснението му оставаше. Все още нищо не го беше приближило до залавянето на убиеца или убийците.

Джиесемът завибрира в джоба на панталона му и той го извади. Съобщението беше кратко, но интригуващо: „19:00 ДОВЕЧЕРА ВЪВ ВОЕННОМОРСКИЯ КЛУБ. АЗ ЩЕ ВИ НАМЕРЯ“.

Нямаше представа кой е авторът, но явно знаеше как да се свърже с него. Прибра телефона и погледна часовника си. Имаше достатъчно време. И бездруго беше решил да отскочи до клуба, преди да потегли обратно на изток. Стъпи на газта и не след дълго Пентагонът изчезна от огледалото за обратно виждане.