Дейвид Балдачи
Ден нула (16)

16

Пулър слезе от верандата и се насочи към средата на двора, покрит с прогоряла трева. Коул го последва, а Лан Мънро остана в къщата, за да довърши опаковането на веществените доказателства.

Денят вече преваляше. Слънцето отдавна беше слязло ниско на хоризонта, но жегата беше все така непоносима.

— Искаш ли да си разделим къщите? — подвикна зад гърба му Коул.

Той не отговори.

Всичко, което виждаше, трябваше да бъде дешифрирано и поставено в подходяща перспектива. На улицата имаше осем къщи, по четири от всяка страна. Включително тази, в която бяха извършени убийствата. Пред шест от тях седяха хора — мъже, жени и малки деца, които привидно се занимаваха с всекидневни неща: миеха колите си, подстригваха тревата, прибираха пощата, играеха на топка или просто седяха и си бъбреха. На практика обаче бяха заети само с едно — да зяпат скришом към къщата, в която се беше случило нещо ужасно.

Първата му задача бе да направи разлика между нормалното и фалшивото поведение. Той насочи вниманието си към къщата, която беше точно отсреща. На алеята бяха паркирани две коли и мотоциклет „Харли Дейвидсън“. Но хора не се виждаха. Никакви зяпачи.

— Разговаряхте ли с онези съседи? — попита Пулър и посочи къщата.

Коул се провикна към единия от полицаите:

— Лу, нали ти говори с онези хора отсреща?

Оказа се, че Лу е най-широкоплещестият от тримата полицаи, които Пулър вече познаваше. Той тръгна към тях и коланът му заскърца.

Типична грешка на новаците, помисли си Пулър. Коланът трябваше да бъде смазан добре, защото издайническото скърцане можеше да ти струва живота.

— Разговарях с човек, който се представи като Ерик Тредуел — докладва Лу, разгърнал бележника си. — Живее с жена на име Моли Битнър. Тя тръгнала на работа рано сутринта, без да споменава, че е чула или видяла нещо подозрително. Самият Тредуел също не е забелязал нищо.

— Може би е чул нещо през нощта, когато са убили Лари — рече Коул. — Искам всички тези хора да бъдат разпитани отново. Може би някой е видял потеглянето на патрулката.

— Добре, сержант.

— Този Тредуел показа ли някакви документи? — попита Пулър.

Лу, който бе тръгнал да изпълнява заповедта, спря и се обърна.

— Документи ли?

— Да. С които да докаже, че действително живее тук.

— Не.

— А ти поиска ли му?

— Не.

В гласа на ченгето се появи защитна нотка.

— Как точно се развиха нещата? Ти ли го извика?

— Стоеше пред вратата. Може би затова не му поисках документите. Беше си у дома.

Това са пълни глупости, рече си Пулър. Човекът насреща му просто търсеше извинение за непрофесионалното си отношение, а дори и за отсъствието на здрав разум.

— Но ти не беше го виждал преди, не го познаваше?

— Отговори на въпроса! — намръщено заповяда Коул, надничайки зад рамото на Пулър.

— Не — призна Лу.

— А някой от колегите ти да е споменал, че го познава?

— Не съм чул подобно нещо.

— В колко часа стана това?

Лу отново погледна в бележника си.

— Малко след три следобед. Тъкмо бяхме пристигнали в отговор на сигнала.

— Имаше ли наоколо и други съседи?

— Не. По това време всички са на работа, включително и жените.

— Но не и Ерик Тредуел.

— За какво намекваш, Пулър? — попита Коул. — Нима мислиш, че този човек е убиецът? Би било твърде глупаво от негова страна да виси на улицата и да си бъбри с ченгетата.

— В момента минава пет — отвърна Пулър и посочи къщата отсреща. — На алеята има два автомобила, които си бяха тук и в четири сутринта, когато се появих. Цял ден не са помръдвали. Може би местните хора действително работят нонстоп, но това не се отнася за тези отсреща. Пред всичките останали къщи има хора, които ни наблюдават. Това само по себе си е нормално. Не е нормално обаче, че точно най-близките съседи не са навън и не проявяват никакво любопитство към това, което се случва. — Отново се обърна към Лу и попита: — Бяха ли тук двете коли и мотоциклетът вчера, когато си разговарял с онзи човек?

Лу бутна шапката си на тила и се замисли.

— Май бяха — кимна той. — Защо?

— Той ти е казал, че жена му е на работа. С колко коли разполагат тези хора?

— По дяволите! — извика Коул, хвърли заканителен поглед към подчинения си и тръгна напред. — Я ела с мен!

Прекоси улицата, следвана от Пулър и Лу. Почука на вратата, изчака за момент, после почука отново, този път по-силно.

Нищо.

— Работата е там, че нямаме заповед за обиск — каза тя. — И никаква друга причина за насилствено проникване. Може би ще опитам да… — Замълча за миг, после рязко попита: — Хей, какво правиш?

Пулър се беше надвесил над парапета и надничаше през прозореца.

— Търся причина — отвърна той.

— Какво?!

Пулър измъкна пистолета си М11.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Коул.

Подметката му четирийсет и шести номер се стовари върху дървената врата, която поддаде. Останалото свърши рамото му. Прекрачи прага, приклекна и светкавично се огледа. Дулото на пистолета следваше движението на очите му. После Пулър изчезна навътре в антрето.

— Влизайте! — долетя гласът му. — Но внимавайте къде стъпвате и какво докосвате!

Коул и Лу извадиха пистолетите си и влязоха в къщата. Пулър стоеше неподвижен зад ъгъла на коридора и гледаше право пред себе си.

— Божичко! — възкликна Коул.