Дейвид Балдачи
Ден нула (67)

67

Пулър се прибра в мотела някъде около два следобед. Пред бунгалото му беше паркиран сребристият мерцедес на Джийн Трент. Тя седеше зад волана, а моторът работеше, за да захранва климатика. Пулър паркира до нея и слезе. Джийн Трент също. Беше облечена в бледожълта рокля без ръкави, върху която беше наметнала тънък бял пуловер. Носеше бели сандали с високи токчета, а на шията й проблясваше перлена огърлица. Целият този лукс изглеждаше крайно неподходящ на фона на мизерния мотел.

— Свободна стая ли търсиш? — приближи се към нея Пулър.

Тя се усмихна.

— Когато бях на петнайсет, идвах да чистя срещу четири долара на час и се чувствах богата. Саманта също работеше тук, но за три долара.

— Защо са я ощетявали?

— Защото беше по-малка и не можеше да работи като мен. Местните работодатели са крайно пестеливи.

— Вярвам ти.

— Имаш ли време за един обяд, или вече си обядвал?

— Не съм. В „Яслата“ ли?

— На друго, по-хубаво място — каза тя. — Извън границите на окръга. Аз ще карам.

Пулър се замисли. Разполагаше с доста ограничено време, за да предотврати огромна катастрофа. Дали можеше да отдели част от него за един приятен обяд? После се сети за информацията от Мейсън, че Трент управляваше газопровода.

— По какъв повод? — попита той.

— По никакъв. Просто съм гладна.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Доста. Предполагам, че си бил зает.

— Май да.

— Как върви разследването?

— Върви.

— Не си много словоохотлив.

— Навик от армията.

— Предполагам, че и в полицията имат същите навици, защото сестра ми мълчи като риба.

— Разбрах, че мъжът ти се е прибрал. И той ли ще обядва с нас?

Ослепителната й усмивка помръкна леко.

— Не. Готов ли си?

Той погледна елегантната й рокля.

— Не съм подходящо облечен за изискани заведения.

— Нищо ти няма.

Джийн се оказа превъзходен шофьор. С лекота въртеше волана по тесните черни пътища, влизаше майсторски в завоите, а на правите участъци подаваше газ точно навреме, за да вкара в обороти мощния мотор на мерцедеса.

— Като те гледам, май си готова за НАСКАР — отбеляза Пулър.

Тя се усмихна и натисна газта, възползвайки се от една по-дълга права отсечка. Стрелката на скоростомера бързо прехвърли сто и двайсет.

— Готова съм за много неща…

— Всъщност защо реши да обядваш с мен?

— Защото се надявам да имаш отговор на някои въпроси.

— Съмнявам се. Забрави ли, че не съм особено словоохотлив?

— В такъв случай просто ще ти поискам мнението. Нещо против?

— Ще видим.

След петнайсетина километра напуснаха границите на окръга и излязоха на асфалтирано шосе с три платна. Няколко завоя по-късно гората свърши и пред очите им се появи двуетажна сграда с каменни основи и стени в пастелни тонове, сякаш изскочила направо от Тоскана. Пред нея бълбукаха два старинни фонтана, захранвани от водите на близкото поточе. На покрития с каменни плочи двор имаше маси, над които бе надвиснала асма.

Пулър спря поглед на табелата, окачена над вратата.

— „Вера Феличита“? — учудено промълви той. — Истинско щастие?

— Знаеш италиански? — попита тя.

— Малко. А ти?

— И аз малко. Обичам Италия. Някой ден ще се преместя да живея там.

Пулър огледа скъпите автомобили, заели по-голямата част от паркинга, павиран с едри заоблени камъни. Повечето от масите бяха заети от елегантно облечени хора, също като Джийн Трент. Пред тях имаше чаши вино и изискани ястия.

— Популярно заведение — отбеляза той.

— Да.

— Как го откри?

— Всъщност то е мое.