Дейвид Балдачи
Ден нула (83)

83

Гласът на Робърт Пулър не прозвуча сънливо, въпреки че в Канзас все още беше ранно утро. Вероятно не може да спи в затвора, помисли си по-малкият брат. Как се спи, когато си заключен между три голи стени и една метална врата, която се отваря само веднъж на двайсет и четири часа?

— Как си, братле? — попита Робърт.

— Бил съм и по-добре, и по-зле.

— Добре е да имаш баланс в живота.

— Я ми кажи какво означават за теб цифрите деветдесет и две и деветдесет и четири?

— И двете са четни.

— Друго?

— Дай ми някакви насоки.

В гласа на брат му прозвуча искрен интерес.

— От чисто научна гледна точка. Нещо, в което си силен.

Отговорът дойде точно след две деления на секундарника върху часовника на Пулър.

— Деветдесет и две е номерът на урана в Менделеевата таблица, а деветдесет и четири — на плутония.

— Дотолкова помня и аз.

— Защо питаш?

— Хипотетично.

— Окей.

— А какъв тип уран и плутоний са необходими за атомна бомба?

— Моля?!

— Просто ми отговори на въпроса.

— В какво, по дяволите, си се забъркал, Джон?

Брат му рядко го наричаше Джон. Казваше му „братко“ или „младши“, но отдавна беше престанал да използва второто обръщение, защото го свързваше с баща им.

— Просто ми дай най-точния отговор.

— Много неща са нужни затова, което питаш. Едни могат да се намерят, други да се изработят. Стига да имаш достатъчно опит и търпение. Но ядреното гориво се намира изключително трудно. От него съществуват само два вида.

— Уран и плутоний.

— Точно така. Но за направата на атомна бомба трябва високообогатен уран — уран двеста трийсет и пет. За целта са нужни производствени съоръжения, много пари, голям екип учени и доста години.

— А плутоният?

— Какъв е този разговор? Нали знаеш, че ни подслушват?

— Никой не ни подслушва, Боби — отвърна Пулър. — Направих съответните постъпки пред съответните хора.

Брат му дълго мълча.

— В такъв случай бих казал, че онова, в което си се забъркал, едва ли е хипотетично.

— Питам те за плутония.

— Плутоний двеста трийсет и девет се получава при облъчване на уран в специален ядрен реактор.

— И той се намира трудно, нали?

— Кой има ядрен реактор в задния си двор?

— Но все пак може ли да се намери?

— Предполагам, че може да се открадне или да се купи на черно.

— А как е в Щатите? Къде го произвеждат?

— Единственият завод за газова дифузия се намира в Падука, Кентъки. Но там обогатяват уран за гориво в ядрените реактори, което е коренно различен процес.

— Все пак не е ли възможно там да се добие високообогатен уран за ядрено оръжие?

— В Падука обогатяват уран само за електроцентрали, а не за военни цели.

— Но възможно ли е завод като този в Падука да произвежда високообогатен уран? — държеше на своето Пулър.

— Теоретично да — отвърна Боби, помълча малко, после попита: — Къде точно се намира мястото, за което говориш?

— Какво количество уран двеста трийсет и пет е необходимо за една бомба?

— Зависи от бомбата и от методите, които се използват.

— За най-простата.

— За бомба с мощност като тази над Нагасаки са нужни между петнайсет и петдесет килограма високообогатен уран или шест до девет килограма плутоний. Но при използването на модерни съоръжения и перфектен дизайн на бомбата същият ефект може да се получи с около девет килограма ВОУ или с два килограма плутоний.

— Каква е мощността на бомбата, хвърлена над Нагасаки?

— Еквивалент на двайсет хиляди тона тротил, плюс пораженията на радиацията. Абсолютно оръжие за масово унищожение.

— А при добавянето на повече ВОУ или плутоний?

— Ще има многократно по-голяма поразяваща сила. Всичко зависи от конструкцията на бомбата. Най-прост е артилерийският тип, който никак не е добър, въпреки че именно той е бил използван при първата атомна бомба над Япония. На практика става въпрос за дълга тръба, в двата края на която се слага ядрено гориво. Средата е запълнена с конвенционален експлозив, при взривяването на който двете части на ядреното гориво се съединяват и се получава верижна реакция. Груб и неефективен метод, който дава силно ограничен резултат. За поддържане на верижната реакция е нужна безкрайно дълга тръба, в която може да се използва само уран, но не и плутоний. Затова и учените се насочват към имплозивния метод.

— Дай ми някаква елементарна информация за имплозивния метод — рече Пулър.

— При него може да се използва както уран, така и плутоний. Конвенционалните заряди, наречени експлозионни лещи, създават огромно налягане в камерата с ядрения заряд и се получава свръхкритична маса. Ударната вълна, която компресира урана или плутония, трябва да бъде във формата на сфера. Ако не е такава, зарядът ще изтече покрай стените на камерата. Ефектът е прекъсване на реакцията, така нареченото гасене. В допълнение са нужни още неутронен инициатор, отражател и изтласкващ заряд, а най-добре неутронен отражател, който удържа неутроните в камерата. Важно е да се задържи целостта на камерата максимално дълго преди достигането на оптималната критична маса. Колкото по-дълго протича верижната реакция, толкова повече атоми се делят. В резултат се получава много по-мощен взрив. При идеален дизайн на устройството мощта на експлозията се утроява без увеличаване на ядреното гориво дори с един грам.

— Още какви материали са нужни?

— В смисъл?

— Кажи нещо за златното фолио и волфрамовия карбид.

Мълчанието насреща продължи три-четири секунди.

— Защо точно за тях? Присъстват ли като материали в разследването ти?

— Да.

— Боже господи!

— Говори, Боби! Времето ми изтича!

— Златното фолио може да се използва в инициатора, където разделя малка сфера със слоеве от берилий и полоний. Разположен в центъра на камерата, въпросният инициатор е един от ключовите компоненти в устройството.

— А волфрамовият карбид?

— Той е три пъти по-твърд от стоманата и много плътен. Всичко това го прави идеален за неутронен отражател, чиято роля е да удържа неутроните в камерата за оптимизиране на свръхкритичната фаза. Нима искаш да кажеш, че… Всъщност къде се намираш, по дяволите?

— В САЩ.

— Как са се добрали до ядреното гориво?

— Ще ти кажа онова, което знам. Намирам се близо до секретен обект на американското правителство, функционирал някъде през шейсетте и отдавна запечатан под бетонен купол с дебелина един метър. Всички работници на обекта са били докарани отвън. Настанили са ги в селище, построено непосредствено до обекта. Имали са строга забрана да споделят каквото и да било с местните жители, а след закриването на съоръжението са ги извозили обратно. Това да ти говори нещо? Питам, защото знам, че беше много навътре в тези неща, докато служеше във ВВС.

— Бетон с дебелина един метър?

— Да, под формата на купол.

— На затънтено място?

— Абсолютно. Населението на окръга ще се побере на една улица в Бруклин. Обектът е разполагал със собствена пожарна. Именно там открих лист хартия, на който бяха изписани цифрите деветдесет и две и деветдесет и четири. Плюс строга писмена забрана за използването на експлозиви в диаметър от няколко километра около купола.

— Наблизо са използвали експлозиви?! — възкликна Боби. — Сериозно ли говориш?

— Да.

— Това е немислимо! Взривовете могат да доведат до сериозни размествания на земните пластове, дори да се осъществяват на десетки километри от подобно място! Те са предпоставка за катастрофа!

— Знаеш ли нещо за този обект?

— Не. Тогава дори не съм бил роден.

— Но би могъл да направиш някакво предположение поради дългогодишния си опит.

В слушалката се чу дълбока въздишка.

— Ако още бях под пагон, никога не бих споделил с теб онова, което ще ти кажа… — Пауза. — Защото щяха да ме осъдят за държавна измяна… Но сега вече съм осъден, по дяволите! Преди много време бях чувал нещо за заводи за обогатяване на уран, построени предимно в отдалечени селски райони. Но това е било непосредствено след Втората световна война, когато основната цел на Америка е била да разкатае Съветския съюз. Всички заводи от онова време са били предназначени за военни цели, тоест имали са капацитет за обогатяване както на уран, така и на плутоний. Но днес вече са затворени. Или по-голямата част от тях.

— Защо?

— Остаряла и твърде скъпа техника. Тогава ядрената наука е била още в зародиш. Учените са работили на принципа проба-грешка. Като грешките са били значително повече.

— Ясно. Затварят ги, а после си прибират нещата и изчезват, нали така? — Брат му не отговори. — Боби?

— Ако ти си прибереш „нещата“ и си тръгнеш, защо ти е да покриваш всичко с купол от бетон, дебел цял метър?

— И никой не се оплаква от това? Нито местните, нито федералните власти?

— Трябва да имаш предвид и времето, Джон. Шейсетте години, лошите руснаци. Нямало е новини двайсет и четири часа в денонощието. Хората са вярвали на правителството, въпреки че това скоро е щяло да се промени благодарение на Виетнам и „Уотъргейт“. Но междувременно всичко е спокойно и местните хора решават, че нещата са наред. — Боби направи кратка пауза. — И това нещо продължава да си стърчи там, на открито?

— Нищо не стърчи на открито. Гората почти го е погълнала.

— Какво се е случило според теб?

— Най-вероятно онова, което си мислиш.

— Трябва да алармираш нагоре по веригата. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Бих го направил, но…

— Какво?

— Не съм сигурен, че мога да вярвам на своите хора.

— А има ли някой, на когото можеш да се довериш?

— Да. Но имам нужда от още една услуга.

— От мен? Аз лежа в затвора, Джон.

— Няма значение. И от там можеш да ми помогнеш. ОКР е зад мен в това разследване. Те ще ти помогнат да проявиш известна гъвкавост, дори от затвора. Имам нужда от теб, Боби. Огромна нужда.

— Само кажи какво ти трябва — бързо отвърна брат му.