Дейвид Балдачи
Ден нула (4)

4

— Сам ще трябва да се оправяш, Пулър.

Джон Пулър седеше пред бюрото на висшия си началник — специален агент Дон Уайт, шеф на Отдела за криминални разследвания със седалище Куонтико, Вирджиния. Преди щаба на военните следователи се намираше на север от тук, във Форт Белвоа. Но после, поради някаква реорганизация преместиха щаба и доста отряди в Куонтико, където бяха съседи на Академията на ФБР и Морската пехота.

Пулър се отби набързо в апартамента си, който се намираше в непосредствена близост до базата. Трябваше да си вземе някои вещи и да се погрижи за котарака си, тлъсто същество с кафяво-оранжева козина, което беше кръстил Дезо поради дезертьорската му природа — често бягаше от къщи и го нямаше с дни. Дезо измяука, показа му зъбите си, а след това се отърка в краката му, за да погали настръхналата му козина.

— Нов случай, Дезо — промърмори Пулър. — Не знам кога ще се прибера. Храната, водата и тоалетната ти са на място, използвай ги.

Котаракът измяука за втори път в знак на съгласие, после се оттегли. Беше се появил в живота на Пулър преди близо две години — ей така, изневиделица. Вероятно така и щеше да си отиде.

На стационарния телефон го чакаха няколко съобщения. Държеше го за всеки случай — ако спре токът или падне батерията на джиесема му. Изслуша докрай само едно от съобщенията. После седна на пода и го пусна още два пъти.

Беше от баща му.

Генерал-лейтенант Джон Пулър — Боеца — беше един от прочутите военни герои на Америка, бивш командир на „Крещящите орли“ — легендарната 101-а въздушнопреносима дивизия. Днес вече не беше в армията и не командваше никого, което обаче не означаваше, че се е примирил с реалността. Ни най-малко. Той си живееше в свой измислен свят.

Боеца продължаваше да командва малкия си син с енергията на действащ военачалник, изискващ безпрекословно подчинение. Но едва ли щеше да си спомни за какво го е търсил, ако изобщо си спомнеше, че му е звънял. Имаше и друга възможност — при следващото си обаждане да го скастри за неизпълнение на заповед. Старецът беше точно толкова непредвидим в цивилния си живот, колкото навремето като военен. И това го превръщаше в изключително труден противник. Ако опитният боец изпитва страх от нещо, то това е непредвидимият противник. Врагът, който е готов на всичко, за да победи. Джон Пулър-старши беше такъв боец. Което означаваше, че победите му бяха много повече от загубите; тактиката му се изучаваше във военните училища.

Пулър изтри съобщението. Баща му щеше да почака.

Следващата му спирка беше щабът на Отдела за криминални разследвания.

За негов основател се смяташе генерал Джон Пършинг, командир на американския корпус в Европа по време на Първата световна война. От 1971 г. ОКР бе важно подразделение на сухопътните войски, командвано от генерал-майор. В момента личният му състав по света надхвърляше три хиляди души, деветстотин от които бяха специални агенти като Джон Пулър. На върха на строго йерархичната му структура бе министърът на отбраната, а специалните агенти бяха нейният фундамент. Разделяха ги три пласта бюрократични формирования. ОКР му приличаше на лазаня с твърде много кори. Погледна шефа си и каза:

— При убийство на цивилно място обикновено използваме по-голям екип, сър.

— Опитвам се да ти осигуря помощ от хората ни в Западна Вирджиния, но моментът явно не е подходящ — отвърна Уайт.

Пулър изрече на глас онова, което го измъчваше още от момента, в който научи за новата задача.

— Но Отряд хиляда във Форт Кембъл, Кентъки, отговаря и за Западна Вирджиния, където могат да разследват убийството на полковник не по-зле от нас.

— Там е работата, че полковникът е работил в Агенцията за военно разузнаване, което автоматично изисква разследването да бъде проведено от „тихите професионалисти“ — каза Уайт и се усмихна на прозвището на отлично подготвените агенти от 701-ви отряд на ОКР.

Пулър не отвърна на усмивката.

— Във Форт Кембъл е разположена и Сто и първа дивизия, командвана някога от баща ти — добави Уайт. — „Крещящите орли“.

— Това беше много отдавна, сър.

— Как е старецът?

— Добре е, сър — сковано отвърна Пулър. Не обичаше да говори за баща си с никого, освен с брат си Робърт. А дори и пред него се ограничаваше с няколко кратки фрази.

— Ясно. Но вие от седемстотин и първи отряд сте най-добрите, Пулър. Не сте назначени тук като останалите военни полицаи, били сте номинирани.

— Разбрано — промърмори Пулър, питайки се кога най-сетне този човек ще му каже нещо, което не знае.

Уайт извади тънка папка и я плъзна по бюрото.

— Тук ще намериш предварителната информация, записана от дежурния офицер. Преди да тръгнеш, се обади на прекия си началник. Разработен е план на разследването, но ти можеш да го променяш според обстоятелствата.

Пулър придърпа папката, без да откъсва поглед от Уайт.

— Бихте ли обобщили ситуацията, сър?

— Убитият е полковник Матю Рейнолдс. Както вече споменах, работил е в АВР и кабинетът му е бил в Пентагона. Живял е във Феърфакс Сити, Вирджиния.

— Някакви контакти със Западна Вирджиния?

— Засега нямаме информация. Но знаем със сигурност, че е той. Бил е идентифициран.

— На каква длъжност е бил в АВР? Възможно ли е тя да е причина за инцидента?

— Знаеш как е при тях — пълно затъмнение относно служителите им и тяхната дейност. Но ние успяхме да научим, че Рейнолдс е бил пред пенсия и е възнамерявал да мине в частния сектор. Ако се наложи да те запознаем с подробности за целите на разследването, ще го направим.

Ако?!

— Каква е била официалната му длъжност?

Уайт се размърда в стола си.

— Бил е пряко подчинен на заместника на Джей две.

— Джей две май беше генерал-лейтенантът, който изготвя ежедневния бюлетин за председателя на обединените началник-щабове.

— Именно.

— Но защо АВР не поеме разследването, след като е убит техен високопоставен служител? Защо предпочитат да използват външни следователи?

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че задачата е възложена на нас — отсече Уайт. — По-точно на теб.

— А ще се намесят ли АВР, или по-скоро ФБР, в случай че заловим извършителя? За пред медиите например?

— Това не зависи от мен.

— Значи АВР предпочита да възложи разследването на външни хора?

— Пак ще повторя, казвам ти каквото зная.

— Ясно. А известно ли ви е къде е възнамерявал да постъпи на работа след пенсионирането си?

— Все още не — поклати глава Уайт. — За подробности можеш да се обърнеш директно към началника на Рейнолдс. Генерал Джули Карсън.

— Има ли други жертви?

— Съпругата и двете му деца.

— Ясно — въздъхна Пулър. — Четирима убити, със сигурност сложно местопрестъпление в Западна Вирджиния и жертва, свързана с АВР. При нормални обстоятелства бихме изпратили екип от четири-пет човека, плюс пълна техническа подкрепа. Най-вероятно бихме поискали помощ и от АКЛ. — Имаше предвид Армейската криминологична лаборатория във Форт Гилъм, Джорджия. — Това е минималният брой следователи за качествена обработка на уликите.

— Точно казано — промърмори Уайт.

— Кое?

— „При нормални обстоятелства.“

— При нормални обстоятелства в голяма служба като нашата, би трябвало да получа задачата от ръководителя на екипа ми, а не от най-високото място, сър — решително тръсна глава Пулър.

— Точно така — кимна Уайт, но очевидно нямаше желание да навлиза в подробности.

Пулър сведе очи към папката. Явно очакваха от него сам да потърси отговори на неудобните въпроси.

— В телефонното обаждане споменахте за касапница — подхвърли той.

— Така ми предадоха. Не знам колко често стават убийства в Западна Вирджиния, но този случай изглежда потресаващ. Ти обаче едва ли ще се стреснеш, нагледал си се на подобни сцени в Близкия изток.

Пулър замълча. Не обичаше да говори за мисиите си в пустинята, така както не обичаше да обсъжда състоянието на баща си.

— Официално разследването се води от местната полиция, тъй като престъплението е извършено извън военен обект — продължи Уайт. — Доколкото ми е известно, те не разполагат с хора, разследващи убийства, и затова искат помощ от нас. Трябва да се пипа деликатно, тъй като нямаме юридически основания за намеса — освен ако не се окаже, че убиецът е военен. Искам да се сработиш с местните, тоест да внимаваш с тях.

— В района има ли охранявана сграда за съхранение на уликите? — попита Пулър.

— На петдесетина километра има обект на Министерството на вътрешната сигурност. Там разполагаме с втори човек, който ще действа като свидетел при отварянето и затварянето на сейфа.

— Предполагам, че все пак ще мога да използвам услугите на криминологичната лаборатория, нали?

— Да, ще можеш. Успяхме да проведем един бърз разговор със Западна Вирджиния. Те нямат нищо против участието ни. По-късно юристите на армията ще оправят документите.

— Те са добри в това — кимна Пулър.

Уайт го изгледа продължително.

— Както казах, пипай деликатно, но ако се наложи, действай и по-твърдо — рече той. — Все пак ние сме армията. Доколкото съм запознат, ти умееш да използваш и двете тактики.

Пулър замълча. Цял живот се беше разправял с офицери от кариерата. Някои бяха добри, други — пълни идиоти. За този срещу себе си все още нямаше мнение.

— Тук съм само от месец, откакто ни преместиха от Форт Белвоа — каза Уайт, сякаш прочел мислите му. — Все още се ориентирам. Ти обаче си навъртял пет години тук.

— Скоро ще станат шест.

— Всички твърдят, че си най-добрият, макар и малко особняк. Излишно е да споменавам, че от случая се интересуват по най-високите места, Пулър. Не говоря само за Пентагона.

— Разбрано. Но аз съм разследвал случаи, свързани пряко с военното разузнаване, при това, без да излизам от обичайните параметри. Ако толкова високопоставени личности проявяват интерес към това убийство, значи полковник Рейнолдс е бил на много ключова позиция. — Замълча за момент, после добави: — Или се е ровил в големи мръсотии…

— Май наистина си толкова добър, колкото те представят — усмихна се Уайт.

„И точно по тази причина съм подходящ за изкупителна жертва, ако нещата се прецакат.“

— Значи се занимаваш с това вече шест години… — проточи Уайт.

Пулър не отговори. Усещаше накъде вървят нещата, защото не му беше за пръв път. Следващите думи на Уайт потвърдиха подозренията му.

— Ти си завършил колеж, владееш френски и немски, оправяш се и с италианския. Баща ти и брат ти са висши офицери.

— Бяха — поправи го Пулър. — А единствената причина да владея тези езици е, че баща ми служеше в Европа, докато бях дете.

Уайт сякаш не го чу.

— Знам, че си бил отличник в школата във Форт Ленард. Разбрах, че като военен полицай си набивал канчето на пияни военнослужещи по всички точки на света. Решавал си заплетени случаи къде ли не, имаш достъп до секретна информация. — Замълча за миг, после добави: — Въпреки онова, което е извършил брат ти…

— Аз не съм брат ми. И всичките ми правомощия са надлежно подновени.

— Знам — кимна Уайт и замислено забарабани по страничната облегалка на стола.

Пулър замълча. Вече беше сигурен какво ще последва.

— Но защо не си постъпил в Уест Пойнт? И защо избра ОКР? Службата ти в армията е впечатляваща. Шест бойни операции в Ирак и Афганистан. Две сребърни звезди. Три ордена за храброст, три медала „Пурпурно сърце“. На всичкото отгоре си заловил един от най-издирваните терористи в Ирак, нали?

— Има нещо такова.

— Натрупал си предостатъчно отличия и белези от рани. Армията обича тази комбинация. Ако беше останал при рейнджърите, със сигурност щеше да се издигнеш страхотно. Ако беше постъпил в Уест Пойнт, досега да си майор, а може би и подполковник. Щеше да се уволниш от армията с минимум две звезди на пагона. А дори с три, по дяволите, стига да можеше да разиграеш политическите си карти както трябва — като баща ти. В ОКР обаче ще стигнеш максимум до командир на отряд. А моят предшественик ме информира, че си подал документи за офицер, единствено защото сержантите в един момент ги заковават на някое бюро, докато офицерският състав има всички шансове за оперативна работа.

— Не си падам по бюрата, сър.

— И все пак си тук, в ОКР. В долната част на стълбицата. А аз не съм първият, който се учудва на това.

Пулър огледа орденските ленти на началника си. Уайт носеше новата светлосиня армейска униформа, която беше заменила предишната зелена. Лентите и ордените представляваха ДНК-то на военната кариера на своя притежател. От чисто военна гледна точка в кариерата на специалния агент нямаше нищо за отбелязване — нито „Пурпурно сърце“, нито друго отличие за бойни заслуги. За Пулър той си беше обикновен чиновник, който стреля, само когато трябва да си поднови разрешителното.

— Харесвам позицията, която заемам, сър — каза на глас той. — Харесвам начина, по който съм стигнал до нея. Останалото няма значение.

— Предполагам, че си прав — кимна Уайт. — Но някои хора биха казали, че ти липсва амбиция.

— Може би е недостатък на характера ми, но никога не съм се интересувал какво ще кажат хората.

— И това ми е известно.

Пулър го гледаше безизразно.

— Сър, струва ми се, че следите ще изстинат, докато стигна — каза накрая той.

— В такъв случай си стягай багажа и тръгвай — каза Уайт и се загледа в екрана на монитора си.

Няколко секунди по-късно отново вдигна глава, но Пулър вече го нямаше.

Не беше чул никакви стъпки. Уайт се облегна назад, столът му проскърца. Може би затова Пулър имаше всички тези медали. Не можеш да убиеш онзи, когото не виждаш да се приближава.