Дейвид Балдачи
Ден нула (65)

65

Разбраха се да се срещнат по-късно и Коул се върна в участъка, за да отхвърли малко писмена работа. Пулър запали колата, отдалечи се на няколко минути път от мотела и набра един номер.

— Джо Мейсън.

— Агент Мейсън, обажда се Джон Пулър.

В мембраната прозвуча тихото проскърцване на стол.

— Добре че се обади. Засякохме втори разговор и още информация, от които можем да съдим, че нещата ескалират.

— Аз пък си мислех, че те вече са достатъчно ескалирали — каза Пулър. — За какво става въпрос?

— Ново кодирано съобщение на дари. Този път за величието на Аллах и други подобни глупости. Но мен повече ме безпокоят числата.

— Какви числа?

— Приличат на дата, Пулър. Тук сме на мнение, че споменават деня на решителния удар.

— Кога?

— Няма да ти хареса, както не хареса и на мен. След три дни, считано от днес.

— Каза „още информация“. Тя дава ли ни представа за онова, което планират?

— Абсолютно. Вече нямаме никакви съмнения. Работата е сериозна. През Дрейк минава газопровод, който достига до северозападната част на страната.

— Разбирам.

— Отначало не обърнахме внимание, тъй като газопроводите по принцип са потенциални мишени, но не са особено популярни сред враговете ни поради сравнително малкия брой жертви. Въпросната тръба доставя природен газ за три щата: Западна Вирджиния, Кентъки и Охайо. Собственост е на канадска компания, но се управлява от „Трент Експлорейшън“. От предишния ни разговор разбрах, че ти си имал някакви контакти с Роджър Трент, нали така?

— Точно така — бързо отвърна Пулър. — Мислите ли, че той има нещо общо с това?

— На тази фаза не изключвам нищо.

— Но до каква степен е уязвим този газопровод? За какви загуби говорим при евентуалното му взривяване? Сам казахте, че те ще бъдат ограничени.

— Структурните разрушения вероятно ще са тежки, но поправими. Те неминуемо водят до прекъсване на доставките, но не са особено привлекателни за терористите, които предпочитат части от разкъсани тела по дърветата, а не оплаквания от потребители с угаснали печки. Освен това в района има достатъчно ресурс за бърза реакция и отстраняване на щетите.

— Добре, ясно. Значи мишената е газопроводът, така ли?

— Според нас нещата не са толкова прости… — Мейсън направи кратка пауза, а Пулър си представи как думите се подреждат в главата му. — Коя е любимата тактика на талибаните в Афганистан? Ти би трябвало да я познаваш най-добре от всички.

Това без съмнение беше вярно.

— Финт и после истински удар. Една бомба за привличане на вниманието и втора за ликвидиране на хората, които се притичат на помощ.

— Точно така. Но според нас в случая ще има лека промяна в тактиката. Експертите са на мнение, че става въпрос за лъжлив удар.

Пулър усети как космите по тила му настръхват.

— Коя е истинската мишена? — попита той.

— Ако газопроводът бъде взривен, към мястото на инцидента ще се насочат аварийните екипи в радиус от сто и шейсет километра. Това не са предположения, а клауза в договора за сътрудничество между щатите потребители. Въпросните екипи са създадени именно за извънредни ситуации от подобен характер и са длъжни да реагират незабавно.

— Ясно.

— Но районът е силно залесен — продължи Мейсън. — Има реална опасност от огромен пожар на територията на три щата, при това подхранван от големи количества газ. Ще пострадат стотици хиляди къщи, които са газифицирани. Едва ли някой може да каже кога захранването ще бъде възстановено — особено при наличието на огромни горски пожари.

— Това звучи зле, но вие сам казахте, че не е особено привлекателно за терористите — отвърна Пулър. — Продължава да стои въпросът коя е истинската мишена. По принцип тя трябва да е по-важна от подвеждащата.

— На шейсет километра от газопровода има атомна електроцентрала, работеща с лека вода.

— Според вас тя ли е истинската мишена? — попита Пулър и бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Централата е единственият обект в района, който би могъл да привлече вниманието на терористите.

— Как могат да я атакуват?

— В момента охраната изглежда добра, но ние не можем да си позволим лукса по-късно да открием, че не е била такава. Проникването в централата и взривяването на реакторите ще има опустошителни последици. За броени дни огромна част от страната ще бъде засегната от радиоактивния облак, а не бива да забравяме и за мащабните горски пожари, захранвани от изтичащия газ. Взети заедно, тези инциденти несъмнено ще бъдат катастрофални.

— Логичната реакция е рязко засилване на охраната на атомната централа — отбеляза Пулър.

— Според нас те разчитат на помощ отвътре. Това е допълнителната информация, за която ти споменах.

— Ще можете ли да откриете тези хора?

— Положително, но това няма да стане за три дни, особено ако предприемем мащабни мерки за усилване на охраната…

— Разбирам — кимна Пулър. — Вътрешният човек веднага ще предупреди терористите и те вероятно ще се опитат да взривят централата по-рано. Същото важи и за газопровода.

— На даден етап ние сме длъжни да вземем решение за засилена охрана и на двата обекта, Пулър. Идеалният вариант е да пипнем мръсниците, преди това да стане наложително.

— Наложително? — възкликна Пулър. — Та ние разполагаме само с три дни!

— Вече ти казах, че ситуацията е много сериозна.

— Откакто съм в Дрейк, не съм срещнал нито един човек от Близкия изток!

— Предполагам, че се крият някъде.

— Какво мога да направя аз, при това сам?

— Това, което си правил и досега, Пулър. Открий тези гадове!

— А ако не успея навреме?

— Тогава ще бъда принуден да действам.

— Те също.

— Нямаме друг избор. Ще поддържаме връзка и ще се информираме взаимно. — Мейсън направи малка пауза и добави: — Много бих искал да ти изпратя помощ, но шефовете са на мнение, че това ще разкрие намеренията ни.

— Знам — въздъхна Пулър. — Все пак успях да си осигуря един помощник на място.

— Полицайката Коул, нали?

— Не, един младеж на име Дики Строс. — Той разказа накратко за какво става въпрос, после добави: — Ако не друго, това ще ми осигури още един чифт очи на терена. Той е служил в армията.

— Не съм възхитен от идеята ти, Пулър! — отсече Мейсън. — Не знаем абсолютно нищо за него!

— Нямах кой знае какъв избор — отвърна Пулър.

В мембраната ясно се долови въздишката на Мейсън.

— Кога ще се срещнеш с него? Времето ни е малко.

— Още довечера.

— Разполагаш ли с подходящо място?

— Да — отвърна след кратък размисъл Пулър. — Наричат го „Ксанаду“.