Дейвид Балдачи
Ден нула (89)

89

По заповед на министъра на отбраната Робърт Пулър от два часа дежуреше до телефона във военния затвор. В армията имаше много специалисти по ядрено оръжие, но Джон Пулър бе предпочел да се довери на своя по-голям брат. Изпълнението на желанието му беше доста проблематично поради факта, че Робърт Пулър излежаваше доживотна присъда за държавна измяна. Брат му обаче държеше на своето и аргументирано защитаваше позицията си дори пред хора с четири звезди на пагона. Така се стигна до намесата на министъра, който издаде съответното разрешение. В това имаше голяма доза логика, защото дори най-големите военни експерти признаваха, че в света има много малко хора с познанията на Робърт Пулър в областта на ядрените оръжия.

Робърт беше изключително изнервен — нещо напълно обяснимо, тъй като в момента собственият му брат се намираше в непосредствена близост до такова оръжие. По време на един от предварителните разговори помежду им Пулър беше споделил с него всичко чуто от Дейвид Ларимор.

— Опиши ми сандъка — кратко заповяда той.

— Куб със страни метър и двайсет, изработен от неръждаема стомана и завинтен за пода.

— Не те чувам добре. Говори по-високо.

— Извинявай, но говоря през предпазна маска — поясни Пулър и повтори описанието.

— Ясно. Става въпрос за имплозивен, а не за артилерийски тип.

— Точно така.

— Разкажи ми за варелите. Празният е съдържал плутоний, така ли?

— Да. Поне това показва знакът.

— Твоят Ларимор знаеше ли какво количество плутоний е имало във всеки варел?

— И да е знаел, не го сподели с мен. Според мен не вярваше, че някой може да изостави ядрено гориво на такова място. Признавам, че и аз бях на същото мнение.

— Склонен съм да приема, че устройството не е особено сложно, а това означава, че говорим за минимум шест килограма, а може би и повече.

— Варелът побира много повече.

— Разбирам, но размерите на сандъка пред теб категорично сочат, че няма как да побере еквивалента на двеста литра. Това би го превърнало в невиждана по сила бомба.

— А не допускаш ли, че имаме работа с откачалки?

— Може би, но в момента мисля единствено за техническата страна на въпроса.

— Мога ли да сваля капака, без да получа смъртоносно облъчване?

— Колко е тежък?

Пулър подръпна стоманения лист и почука по него.

— Не мисля, че е много тежък.

— Значи не е покрит с олово или други предпазни материали. Плутоният трябва да е обграден с взривни вещества от всички страни, плюс устройство за изтласкване, върху което трябва да има още един-два пласта изолация. Не бива да забравяме и неутронния отражател от волфрамов карбид, който е изключително плътен. Би трябвало да си окей.

— Би трябвало?

— Това е най-оптимистичното, което мога да кажа, братко.

Пулър си пое дълбоко дъх и направи знак на Коул да отстъпи назад. После дръпна. Капакът отскочи. Без очакваната ослепителна светкавица.

— Джон?

— Добре съм. Все още не светя. Предполагам, че това е добър сигнал.

— Виждаш ли таймер?

Пулър стрелна с очи Коул, която повдигна рамене и направи опит да се усмихне зад маската.

— Наистина ли използвате таймери в подобни устройства? — попита той.

— Да, но без да търсим мелодрамата, която познаваме от филмите. Таймерът има точно определена цел. Ако конвенционалните експлозиви не се възпламенят едновременно, в ударната вълна ще се появи пролука и ядреният материал ще се измъкне през нея. Тогава се получава ефект на гасене, за който вече говорихме.

Пулър се засуети около капака, повдигна снопче кабели и го видя.

— Открих го — обяви той. — Вероятно той е светнал преди малко.

— Какво отчита?

— Шейсет и две минути, но отброяването вече е започнало.

— Добре. Проводници?

Коул включи мощното си фенерче и го насочи в дупката. Приборът за нощно виждане на Пулър беше от последно поколение и позволяваше наблюдение дори при силна светлина.

— Цял сноп — констатира той. — Покрили са таймера от всички страни. Да опитам ли да прережа някои от тях? Може би ще успея да го спра.

— Не. Има голяма вероятност да е миниран. Трябва да си наясно, че от двайсетината жици, свързани с него, само три имат значение. Това е основно правило при свързването на капсул-детонаторите на всички бомби, към което със сигурност са се придържали и твоите хора. В случай, че прережеш някоя от другите жици, има вероятност таймерът да се нулира. Тогава няма да имаш време да целунеш за сбогом дори собствения си задник.

— Добре, няма да режа нищо — отвърна Пулър.

Жегата вече ставаше непоносима, а защитното облекло я правеше още по-страшна. Маската му се запотяваше отвътре и той беше принуден постоянно да я трие в челото си — нещо неособено ефективно, тъй като именно челото му излъчваше най-много пот. В един момент просто я смъкна, избърса очите си с длани и отново надяна прибора за нощно виждане.

— Инициаторът трябва да се намира точно в центъра на сферата — добави Робърт. — По време на детонацията той произвежда неутрони. Златното фолио, което си открил на местопрестъплението, най-вероятно е било използвано като разделител между берилия и полония, както вече ти обясних. Около него е разположен плутоний във формата на топка. А над тази топка е тласкачът, чиято роля е да увеличи ударната вълна в камерата. Отражателят пък пречи на камерата да се взриви преждевременно и така усилва максимално ефекта на реакцията.

— Ясно, Боби. Няма нужда да ми изнасяш лекции и за най-дребните подробности.

— Добре, продължаваме нататък. Експлозионните лещи оформят външния слой. Би трябвало да ги виждаш. Приличат на парчетата кожа на футболната топка, но на практика представляват старателно оформени заряди. Почти съвършени от геометрична гледна точка. Виждаш ли ги?

— Да.

— Колко са?

— Много.

— Как са подредени?

— Доста плътно една до друга.

— Без разстояние между тях?

— Не виждам такова.

В слушалката се долови въздишката на брат му.

— Тези хора са знаели какво правят.

— Но какво означава това за мен, по дяволите?

— Вече ти обясних, че ако успеят да удължат верижната реакция достатъчно, мощността на устройството ще нарасне многократно. А от описанието ти разбирам, че са конструирали една наистина много добра бомба.

Пулър погледна таймера, който показваше петдесет и девет минути и двайсет и седем секунди.

— Как да изключа това нещо, Боби? — попита той.

— Не можеш да го изключиш, Джон — отвърна брат му.

— Тогава какво търся тук, по дяволите? — изкрещя Пулър. Толкова силно, че Коул подскочи и едва не изпусна фенерчето.

— Има само един начин да го направим — спокойно отвърна Робърт. — В момента лещите са плътно една до друга, но ако успеем да променим времето на детонацията, ще предизвикаме „гасене“.

— Как да го направя?

— Можем да нарушим последователността на детонацията, като прибавим един такт повече.

Пулър вдигна глава и хвърли недоумяващ поглед към Коул.

— Искаш да кажеш, че за да победим това нещо, трябва да го взривим?! Това ли ми казваш, по дяволите?!

— В общи линии, да — отвърна Робърт.

— Мамка му! — изруга Пулър. — И това е единственият начин, така ли?

— Щях да ти кажа, ако имаше друг.

— А какво ще стане, ако разбия проклетото устройство на съставните му части?

— Ще имаш всички шансове да се превърнеш в част от отровната гъба, която ще покрие цяла Западна Вирджиния.

— Май трябваше да повикам кавалерията, да вдигнем това нещо с хеликоптер и да го изхвърлим някъде в океана!

— Нямаше да се справят за един час. Освен това е късно да гадаем дали щяха да успеят или не.

— Може би трябваше да ги повикам далеч преди да се включи таймерът. Можеха да го спрат по някакъв начин или да го хвърлят в някоя дълбока дупка.

— Пак закъснели догадки.

— Ако това нещо се взриви, вината ще бъде моя, Боби.

— По този въпрос имам две възражения. Първо, ако това нещо се взриви, на теб изобщо няма да ти пука, защото няма да те има. И второ, вината няма да е твоя, а на хората, които са го създали. Я ми кажи колко време остава…

— Петдесет и седем минути и половина до Ден нула.

Пулър се извърна към Коул и кимна в посоката, от която бяха дошли. „Изчезвай от тук! Веднага!“

Тя поклати глава и му обърна гръб, за да не гледа намръщената му физиономия.

— Джон, там ли си? — обади се Робърт. — Какво става?

— Нищо. Малък тактически проблем. Обясни по-подробно за това „гасене“.

— Може би взрив със сила половин килотон, но това все пак е само предположение. Би трябвало да бъде удържан от бетонния купол.

— Половин килотон? — вдигна вежди Пулър. — Та това се равнява на петстотин тона тротил! За какво „гасене“ говориш?!

— Бомбата над Хирошима е била с мощност тринайсет килотона. В нея са били вложени само шейсет килограма уран, от които в реакцията са участвали едва шестстотин милиграма — тоест теглото на една монета. Нямам представа какво количество плутоний е заложено в гадорията, пред която си изправен, но трябва да предвидим най-лошия сценарий. Няма начин да е толкова слаба, колкото онази над Хирошима. Говорим за сравнение между артилерийски и имплозивен метод и трябва да допуснем, че става дума за милиони тонове тротилов еквивалент. Това количество без съмнение ще унищожи бетонното покритие и ще доведе до радиационно замърсяване най-малко на шест щата. А от Западна Вирджиния няма да остане нищо.

— Добре, ясно — отвърна Пулър и усети как лицето му отново се облива в пот. — Половин килотон вече ми се струва като бонбонче. Кажи ми как да постигна проклетото гасене.

— Трябва да предизвикаме преждевременна детонация.

— Това вече го разбрах. Но как?

— Носиш ли онова, което ти поръчах?

Коул се обърна, бръкна в раницата си и му подаде пръчка динамит, кабел, капсул-детонатор и часовников механизъм — нещата, които й беше поискал преди началото на операцията. Пулър притисна слушалката към рамото си и ги пое с две ръце.

— Мислех, че с тези неща ще пробивам някаква дупка — каза той. — Ако беше казал, че ще ги използвам за детонация на атомна бомба, вероятно изобщо нямаше да съм тук.

— Щеше и още как — отвърна Робърт. — Позволи ми да познавам собствения си брат. — Тези думи бяха изречени с шеговит тон, но Пулър беше сигурен, че брат му не се усмихва.

— Къде да поставя динамита?

— Ако си с лице към бомбата, постави пръчката на пет градуса вляво.

— Защо точно на пет градуса?

— Винаги съм харесвал числото пет, Джон.

Пулър постави динамита на посоченото място и докладва, че е готов.

— Добре. Сега трябва да нагласиш твоя таймер така, че да се задейства преди този на бомбата. При ядрените оръжия е достатъчна дори милисекунда разлика. Динамитът ще пробие лещите и ще предизвиква серия ограничени експлозии, които ще унищожават и елиминират компресионната фаза. Камерата нарушава целостта си и налягането пада, преди да достигне критичната си фаза. Без нея плутоният не може да се компресира и цялата система рухва.

— И това е добре, така ли? — попита Пулър.

— Нека ти опиша трите сценария, които са възможни според мен. Ако имаме късмет, ще постигнем минималната фаза. Това означава, че ще имаш пред себе си една мръсна бомба, която няма как да стигне до ядрена верижна реакция. Най-много да се получи малък взрив с изпускане на слаба радиация, която би трябвало да бъде ограничена от бетонния купол. При втория сценарий ще има взрив със сила половин килотон, придружен от гасене. Хубавото в този случай е, че се намираш в средата на нищото, при това покрит с еднометрова бетонна плоча. Вторичните поражения би трябвало да са ограничени.

Пулър срещна втренчения поглед на Коул и поклати глава.

— На практика тук живеят доста хора, ако това тяхното може да се нарече живот. Атомната гъба е последното нещо на света, което биха желали да им се случи.

— Съжалявам, Джон. Не знаех това.

— Сега не е време за съжаления. А третият сценарий?

— При него планът ми не сработва добре и се стига до ядрена реакция.

— Което означава?

Робърт помълча известно време.

— Никога не съм те лъгал, Джон — въздъхна в слушалката той. — И нямам намерение да започвам точно тази нощ. При третия сценарий голяма част от мястото, на което се намираш, просто ще се изпари. Все едно че върху него са връхлетели сто урагана едновременно. В радиус от много километри земята ще се превърне в пустиня. Такива са последиците от детонацията на ядрено устройство.

— Добре — каза Пулър. — Дай ми няколко минути.

— Какво? — стреснато попита брат му.

— Това нещо ще избухне при всички случаи, нали така?

— Да.

— Тогава ми дай няколко минути.

Пулър остави телефона, скочи на крака и хукна. Коул без колебание го последва.

— Какво правиш, Пулър? — изкрещя тя.

Той стигна до варелите, огледа пространството около себе си и кимна към дъното на просторната зала.

— Шахтата! Ще претърколя варелите в нея. Ако имаме късмет, взривът ще ги натика дълбоко в скалата и ще ги запечата с милиони тонове пръст и камъни. На този етап това е единственото, което можем да направим.

— Пак е по-добро от замърсяването на въздуха над цяла Западна Вирджиния — кимна Коул.

Пулър напрегна мускули, преобърна най-близкия варел и го затъркаля към шахтата. Подът беше леко наклонен. Варелът пое надолу без чужда помощ и бързо изчезна в мрака. Той се завъртя и хукна обратно. Завари Коул да се бори със следващия варел, но силите й очевидно не достигаха.

— Само дръж фенерчето! — извика той. — Другото е моя работа!

Няколко минути по-късно всички варели изчезнаха в шахтата, двамата хукнаха обратно и той грабна слушалката.

— Тук съм!

— Къде изчезна, по дяволите? — попита Робърт.

— Преместих проклетите варели на безопасно място.

— Ясно. Добра идея. Готов ли си?

Пулър облиза устни и стрелна с поглед Коул. Тя стоеше закована на място. Като мраморна статуя.

Той нагласи таймера на динамита на трийсет минути. Това щеше да им даде достатъчно време да избягат от мястото на взрива.

Зад тях се разнесе стон.

— Роджър идва в съзнание — прошепна Коул.

Действително се беше размърдал.

— Иди да го развържеш и му дай да разбере, че трябва да изчезваме в момента, в който…

— Пулър! — внезапно изпищя тя. — Виж това!

— Хей, какво става? — обади се Робърт, очевидно доловил писъка.

Пулър не отговори. Цялото му внимание беше насочено към таймера на бомбата, който току-що беше променил показанията си от четирийсет и седем минути и осем секунди на пет минути.

Явно със свалянето на капака бяха задействали някаква допълнителна защита.

Пулър пренастрои детонатора по единствения възможен начин — на по-малко от пет минути.

После спусна капака, кимна на Коул и двамата се втурнаха към мястото, където лежеше Роджър Трент. Там той използва ножа с назъбено острие, за да пререже въжетата, изправи го на крака и тримата хукнаха с всички сили към вентилационния блок.

— Джон! — долетя викът на Робърт от телефонната слушалка.

Но брат му не отговори, тъй като вече беше захвърлил телефона до ядреното устройство.

Сега всичко зависеше от бързината, с която щяха да напуснат бункера, ако това изобщо беше възможно.

Тичаха колкото им държаха краката, влачейки със себе си все още замаяния Трент. В съзнанието на Пулър се появи една-единствена мисъл.

„Мъртви сме!“