Дейвид Балдачи
Ден нула (80)

80

Сам Коул се претърколи в леглото, отвори очи и без малко да изпищи.

Пулър седеше на стол пред леглото й.

— Какво правиш тук? — надигна се тя.

— Чакам да се събудиш.

— А защо не ме събуди ти?

— Стана ми жал. Спеше дълбоко.

— Мислех, че такива подробности не те вълнуват. Събуждал си ме и преди.

— Беше ми приятно да те гледам.

Тя понечи да каже нещо, но замълча и отмести очи от лицето му.

Пулър наведе глава.

— Значи реши да изчакаш, за да ме изплашиш до смърт? — нервно попита тя.

— Не исках, просто така се получи — отвърна той и вдигна фотоапарата, който държеше в ръце.

— Ще ме снимаш ли? — объркано го погледна Коул.

— Не, искам да погледнеш едни снимки.

— Какви снимки?

— Почакай ме тук. Ще направя кафе и ще ги разгледаме заедно.

След трийсет минути и две големи чаши кафе Коул попита:

— Какво означава всичко това?

— Означава, че още трябва да ровим, но времето ни е малко.

— Сигурен ли си, че е важно?

— За тези неща са отворили касата на Строс. Ето защо са били убити заедно със семейство Рейнолдс. Отговорът е: да, важно е.

— Но аз мислех, че са ги убили заради доклада за почвените проби.

— И аз мислех така. Но в доклада няма нищо обезпокоително. Убили са ги, защото по някакъв начин са разбрали, че са снимали тези планове. Освен това са научили, че Битнър и Тредуел са разказали за тях на Рейнолдс, и са решили да ликвидират всички.

— А какво е станало с доклада за пробите?

— Помниш ли парчетата от квитанция за препоръчана поща, които открихме под канапето?

— Да.

— Според мен убийците нарочно са ги оставили там. За примамка. Искали са да ни забавят. Но ако се бяхме замислили, без съмнение щяхме да разберем, че зелените парчета от квитанцията са били подхвърлени, за да ги открием.

— А Лари Уелман?

— Сблъскал се е с тях по време на обиколките си. Били са длъжни да му затворят устата.

— По дяволите, Пулър! — възкликна тя. — Всичко това звучи логично! А Дики?

— С него малко са прекалили. Според мен той не знаеше нищо за убийствата. Но е било въпрос на време да научи. А приемайки предложението ми за сътрудничество, си е подписал смъртната присъда.

— Кога стигна до тези заключения? — втренчено го погледна тя.

— Докато бях в Афганистан.

— Какво?!

— Само във въображението си — тихо поясни той. — Когато съм там, мозъкът ми работи по-бързо.

— Мисля, че те разбирам — промълви тя, извърна очи към фотоапарата и добави: — Какво ще правим с тези снимки?

— Ще ги прехвърля в компютъра си и ще ги принтирам. Но главната ни задача е да отидем там.

— Да отидем там? Просто за да погледнем още веднъж?

— Не, ще направим нещо повече. Докато все още е тъмно. Включваш ли се?

— Иска ли питане? Времето ни е малко, така че изчезвай от спалнята ми, за да се облека.