Дейвид Балдачи
Ден нула (85)

85

Суперядрено гориво?

Пулър се втренчи в Коул, която този път не отвърна на погледа му, свела глава към пода.

— Мистър Ларимор, открих един лист в пожарната, която се намира съвсем близо до обекта — каза той.

— Знам я — отвърна старецът. — Един-два пъти се наложи да ползваме услугите на хората, които работеха там.

— На този лист бяха изписани числата деветдесет и две и деветдесет и четири.

— Това са атомните числа на урана и плутония.

— Да, но методът на газовата дифузия се използва само при обогатяването на уран.

— В Дрейк използвахме както уран, така и плутоний.

— Защо?

— За да получим суперядрено гориво, както вече казах. Но нямахме представа дали ще успеем. Целта беше да използваме едновременно уран и плутоний за бомба от нов тип. Пробвахме различни комбинации и концентрации, за да установим от коя конфигурация ще получим максимално силна експлозия. Казано на обикновен език, опитвахме се да създадем нещо като хибрид между артилерийски и имплозивен тип бомба, ако разбирате какво имам предвид.

— Чувал съм, че артилерийският тип е неефективен и изключва използването на плутоний — каза Пулър.

— Това бяха препятствията, които се опитвахме да преодолеем. Искахме да победим комунистите в собствената им игра.

— Споменахте, че сте се провалили.

— Да речем, че имаше грешки както в научно отношение, така и в дизайна. Крайният резултат беше затварянето на обекта.

— Това не означава ли и изнасяне на всички ядрени материали?

— Фактът, че са го запечатали с цял метър бетон, ми говори по-скоро за обратното.

— Но защо, по дяволите, са зарязали там нещо толкова опасно?

Ларимор забави отговора си с няколко секунди, после промълви:

— Мога само да изразя предположение.

— Какво е то?

— Вероятно са се опасявали от експлозия, която ще зарази огромни територии. Не останах много изненадан, като казахте, че са предпочели да запечатат обекта с бетон. В онези години го правеха постоянно. Преобладаваше мнението, че това е по-безопасно от транспортирането. Вие сигурно сте твърде млад, за да помните, но през шейсетте се случиха няколко инцидента, които буквално парализираха страната от страх. Един бомбардировач с водородна бомба на борда катастрофира в Тексас. Разбира се, тя не се взриви, защото атомните оръжия не се задействат по такъв начин. После дойдоха проблемите в плутониевия влак.

— Плутониев влак?

— Да. Военните решиха да преместят запасите си от плутоний от единия край на страната чак в другия. Влакът премина през редица гъстонаселени райони. Не се случи нищо, но журналистите научиха и за самолета, и за влака. Това докара огромни проблеми за армията. След изслушвания в Конгреса няколко генерали изгубиха звездите си. Представяте ли си какво щеше да стане, ако това се беше случило днес, при двайсет и четири часовите новинарски емисии? Но както и да е. Тогава всички се стреснаха, най-вече висшите военни. Това ме кара да предположа, че те просто са си казали: „Майната му, нека тези материали си останат там, където са“.

— Сигурно са отчели и факта, че районът е сравнително слабо населен.

— Не знам. Ако аз трябваше да взема решението, то със сигурност щеше да бъде различно.

— Мислите ли, че някой се е сетил да го ревизира?

— Едва ли. Появата на експерти на обекта неминуемо би станала достояние на медиите и правителството ще е трябвало да дава обяснения. А може би просто са се страхували от онова, което ще открият под бетонния похлупак.

— От тогава са изминали петдесет години — отбеляза Пулър. — Мислите ли, че материалите там все още са опасни?

— Периодът на полуразпад на плутоний двеста трийсет и девет е двайсет и четири хиляди години. Така че още не сме загърбили опасността.

Пулър си пое дъх, погледна към Коул и попита:

— Какво количество има там?

— Не съм сигурен. Затова ще ви отговоря по друг начин: ако са поддържали обичайното количество и то по някакъв начин се появи на открито, онова, което причинихме на японците през четирийсет и пета, ще ни се стори като детска игра. Убеден съм в едно: хората, които са взели решението материалите да останат в обекта, трябва да бъдат в затвора. Но те вероятно вече не са между живите.

— За техен късмет — добави Пулър.

— Е, какво решавате? — попита Ларимор.

— Налага се да влезем в обекта. Да имате други идеи?

— Това е цял метър бетон, синко — отвърна Ларимор. — Имате ли пневматичен чук?

— Не бива да ни чуват.

— Мислите, че някой… — Гласът на стареца пресекна.

— Не можем да пренебрегнем тази възможност, нали? Сещате ли се за нещо, което може да ни помогне?

— Имате ли възможност да копаете около периметъра?

— Всичко е покрито с метални плочи, с които ще ми бъде трудно да се справя.

Пулър погледна към Коул, която не откъсваше очи от лицето му. В стаята не беше горещо, но по челото й бяха избили капчици пот. Една от тях се плъзна надолу по бузата й. И неговото лице лепнеше от пот.

— Вентилационните шахти — промълви Ларимор.

— Да? — изправи гръб Пулър.

— В обекта не биваше да попада прах, освен това се нуждаехме от постоянно пречистване на въздуха. За целта разполагахме с най-добрата вентилационна система за онова време. Шахтите бяха прокопани в източната и западната част. Филтриращата инсталация беше впечатляваща, но по редица причини беше монтирана извън обекта. Съоръжението нямаше прозорци и други отвори и вътре ставаше доста горещо, особено по това време на годината.

— Искам да знам къде точно се намират шахтите и къде е била монтирана системата за филтриране — каза с напрегнат глас Пулър.

— За шахтите не мога да бъда категоричен. Все пак съм бил там преди повече от четирийсет години, синко. Паметта ми изневерява. Но със сигурност си спомням къде се намира системата за филтриране, която черпи въздух директно от шахтите. Последните са доста големи и позволяват на висок човек да се изправи в цял ръст в тях.

— Къде е инсталацията за филтриране? — бързо попита Пулър.

— Точно под сградата на пожарната.

Пулър и Коул се спогледаха.

— Преценихме, че това е най-подходящото място — продължи Ларимор. — При тези инсталации винаги съществува опасност от пожар и е добре огнеборците да са наблизо. Те дежуреха двайсет и четири часа в денонощието, а самата инсталация беше оборудвана със система за ранно предупреждение.

— Как се стига до нея през сградата на пожарната?

— Вече сте били в нея, нали?

— Да.

— Обърнахте ли внимание на дървените шкафчета? Имам предвид онези отдясно, в самия гараж.

— Да.

— В последното от тях вляво има една ръчка. Не можете да я видите, ако не знаете, че е там. Скрита е зад метален капак горе вляво. При натиск се завърта на пантите си. Зад него е ръчката, която измества надясно целия ред шкафчета. Надолу води тясна, но сигурна стълба, истински шедьовър на инженерната мисъл. По нея се стига до филтриращия блок, който е свързан с шахтите.

— Много ви благодаря, мистър Ларимор.

— Трябва да имате предвид няколко неща, агент Пулър. Преди всичко ще ви е нужно облекло за радиационна защита с възможно най-добрите филтри. Ще ви трябват и фенери, защото долу е тъмно. Плутониевите и урановите пити са запечатани във варели с оловно покритие. Плутониевите са маркирани с череп и кръстосани кости в червено, а урановите — в синьо.

— Значи говорим за пити?

— Точно така. Наименованието „гориво“ е малко подвеждащо. Уранът и плутоният са във формата на кръгли пити. Силно радиоактивни, особено плутоният. Работниците в обекта използваха механични ръце, а самите те бяха скрити зад защитни екрани. Съмнявам се, че ще останете незасегнати от радиацията, дори и с най-доброто предпазно облекло. И още нещо, агент Пулър…

— Да?

— Желая ти късмет, синко. Със сигурност ще се нуждаеш от него.