Дейвид Балдачи
Ден нула (28)

28

Двете патрулни коли бяха спрели една до друга пред къщите. Ченгетата си приказваха през свалените стъкла. Коул рязко натисна спирачката и застана редом с тях. Черното малибу на Пулър се появи след секунди.

— Охранявате ли, или си бъбрите цяла нощ? — рязко попита Коул.

Пулър слезе от колата си. За пръв път виждаше тези полицаи. Това беше нормално, тъй като до този момент те бяха дежурили само нощем.

Двамата слязоха от колите си и застанаха мирно, но стойката им изразяваше по-скоро презрение, отколкото респект към шефката. В армията подобно отношение беше абсолютно недопустимо и наказуемо.

— Нещо за докладване? — попита Коул.

Двамата едновременно поклатиха глави.

— Не съм забелязал нищо особено — обади се единият. — Извършвахме редовни обиколки, но по различно време — в случай че някой наблюдава.

— Добре — кимна Коул и посочи Пулър. — Това е Джон Пулър от армейското ОКР, който ще ни помага в разследването.

Двамата приеха новината точно толкова хладно, колкото и колегите им предишния ден. Но Пулър не беше тук, за да се сприятелява с ченгетата. Той кимна за поздрав и погледна към Коул.

— В понеделник сте били на местопрестъплението — делово започна тя. — Да сте забелязали пакет, доставен от пощальона в онази къща? — попита и махна към дома на Халвърсън.

И двамата поклатиха глави.

— Всички веществени доказателства са надлежно описани — каза единият. — Не сме виждали никакви пакети.

— След като не е описан, значи не сме го намерили — добави вторият. — Но там имаше и други хора. Лан би трябвало да знае какво е намерено.

— Аз също! — сряза го Коул.

— Значи няма никакъв пакет, сержант — отвърна с равен глас първият.

Пулър ги наблюдаваше с изострено внимание, но не успя да определи дали враждебността им се дължеше на факта, че са командвани от жена, или на нещо друго — например лъжа.

— Или ще изскочи отнякъде, или няма да изскочи — преднамерено равнодушно подхвърли той.

Двете ченгета го погледнаха едновременно.

— Значи никакво оживление от снощи насам, така ли? — Не им даде време да реагират. — Никакви коли, никакви хора? Никакви деца, които да играят на криеница?

— Коли имаше — отвърна единият. — Всички спряха пред домовете на собствениците и в момента са там.

— Имаше и деца — обади се другият. — Но никое от тях не се доближи до тези къщи. А през нощта нямаше движение. Беше горещо и задушно, пълно с комари.

Пулър извърна глава към къщата, в която бяха намерили смъртта си Тредуел и Битнър.

— Роднини или близки, които трябва да уведомим? — попита той.

— Все още проверяваме — отвърна Коул. — Семейство Рейнолдс имат и други роднини, освен родителите на съпругата. В момента се опитваме да установим връзка с тях.

— Поискайте помощ от армията. Те положително разполагат с информация за роднините на полковника.

Коул кимна и се обърна към подчинените си.

— Смяната ви свършва в осем. Връщайте се на работа.

Униформените мълчаливо се подчиниха.

— Винаги ли се държат така? — попита Пулър.

— Всъщност не. Но аз на практика ги обвиних в немарливост или прикриване на улики и това можеше да се очаква. На тяхно място бих реагирала по същия начин. В момента обаче не ми е до тях, защото все още се проклинам за пропуснатия пакет. — Тя вдигна глава да срещне погледа му и добави: — Имаш ли нещо против да изпуша една цигара?

— Аз не, но дробовете ти със сигурност.

— Мислиш ли, че не съм опитвала да ги откажа?

— Баща ми ги отказа след четирийсет години пушене.

— Как?

— Чрез хипноза.

— Шегуваш се!

— И аз бях изненадан. Не бях допускал, че големите инати могат да бъдат хипнотизирани, но се оказа, че именно те са най-податливи.

— Може би ще опитам.

— Значи следващата стъпка е да проверим списъка с веществените доказателства — каза той. — А после какво?

Тя погледна часовника си.

— Лан ще бъде тук след час, час и нещо.

— Ами ако не открием пакета?

— Не знам, Пулър. Наистина не знам.

— Рийд обеща да провери откъде е изпратен веднага щом се върне в службата си. Но ти може би имаш начин за официално ускоряване на процеса.

— Имам, разбира се. Няма да е зле да разбера какво е съдържал пакетът, станал причина за смъртта на един от хората ми.

— Ти ли дойде първа тук? — попита той и се обърна към къщата.

— Не. Дженкинс, когото видя преди малко, и Лу — онзи, който е разговарял с мъжа пред къщата на Тредуел.

— А ти кога се появи?

— Около час и половина, след като ми се обадиха. Бях чак на другия край на окръга.

— А кучето все още беше в къщата, така ли?

— Да. Но какво общо има то? Едно обикновено куче, което дори не лаеше.

— Така е, но кучетата имат навика да дъвчат разни неща, включително и забранени…

Коул рязко се завъртя и огледа къщата.

— Да вървим, Пулър! — викна тя и хукна, без да чака отговор.