Дейвид Балдачи
Ден нула (34)

34

Пулър подкара към пощата, която беше близо до мотела. Пристигна няколко минути преди края на работното време, но те се оказаха достатъчни, за да облепи кашоните с етикети за специална пратка и да ги изпрати до Форт Гилъм. Дори му остана малко време за младата жена зад гишето, която го гледаше с открито любопитство.

— Работя в Отдела за криминални разследвания към армията — представи се той и показа служебната си карта.

— Знам — отвърна момичето.

— Откъде знаете?

— Живеем в малък град, а вие сте прекалено едър, за да останете незабелязан.

— Трябват ми сведения за една пратка.

— Каква по-точно?

Той обясни за препоръчаната пратка до семейство Халвърсън, доставена в понеделник от Хауард Рийд.

— Помня я — кимна момичето. — Хауард спомена за нея сутринта, когато дойде за дневната поща.

— За нас е много важно да разберем откъде е пристигнала пратката.

— За това ще ми трябва разрешението на началника — озърна се служителката.

— Добре.

— Ама той май си тръгна…

Пулър подпря едрите си ръце на гишето.

— Как се казвате?

— Санди. Санди Драйдъл.

— Слушай ме внимателно, Санди. Въпросната пратка може да се окаже важна улика, която ще ни насочи към убийците. Колкото повече се бавим, толкова по-далеч ще стигнат те. Трябват ми само името и адресът на изпращача.

— Разбирам. Но тук си имаме правила.

— И аз разбирам — широко се усмихна Пулър. — Бъди сигурна, че срещу всяко правило в пощата армията има поне десет.

— Предполагам, че е така — усмихна се в отговор Санди.

— Има ли начин да стигнем до тази информация?

— Ами да, трябва да е в архивите.

— Няколко кликвания на онзи компютър и сме готови — насърчи я Пулър.

— Все още не сме качили всичко на компютър — притеснено отвърна Санди. — Но отзад имаме тетрадки за входяща и изходяща поща.

Пулър извади бележника и писалката си.

— Отдели ми две минути, моля те. Запиши ми името и адреса на изпращача в този бележник. Може би наистина ще помогнеш за разкриването на убийците.

Санди се поколеба, погледна зад рамото му към безлюдната улица и посегна за бележника.

Върна се след пет минути. Той погледна записаното и вдигна глава.

— Сърдечно ти благодаря, Санди. Много ми помогна.

— Но не казвайте на никого! — тревожно го предупреди тя.

— Гроб съм — обеща Пулър.

Той се прибра в мотела и измъкна бележника с името и адреса.

Компанията му беше непозната, а адресът беше в Охайо. След кратка справка в Гугъл откри и съответния фирмен сайт. Дали няма да се окаже, че развръзката е близо, запита се той, след като разбра каква е дейността на компанията. На пръв поглед не изглеждаше така. Набра номера, изписан в сайта, но насреща се включи телефонен секретар, който му предложи да се обади на следващия ден след девет сутринта.

Оказал се временно с вързани ръце, той реши да позвъни в болницата, където бяха откарали Луиза. Не успя да открие човек, който да му даде сведения за състоянието й, но в замяна на това поръча букет цветя за стаята й, който плати онлайн с кредитната си карта. После продиктува няколко думи, които да напишат на картичката: „Котката е окей, надявам се, че и ти също. Твоето добро момче Пулър“.

Прекъсна линията, съблече се и влезе под душа. Армията го беше научила да се къпе бързо. Пет минути по-късно вече се обличаше.

Видя листчето в момента, в който закопчаваше кобура си на колана. Някой го беше пъхнал под вратата.

Пристъпи към прозореца и надникна навън. Малкият двор пред мотела беше пуст. На улицата нямаше нито хора, нито автомобили. Смъкна калъфката на една от възглавниците, коленичи и вдигна листчето.

Текстът гласеше: „Знам неща, които и ти би искал да знаеш“.

Следваше адрес, под който имаше още две думи.

„Ела веднага!“

Използва приложението за карти на телефона си, за да локализира мястото. Оказа се, че е на петнайсетина минути с кола от мотела. Тоест някъде из пущинаците.

Перфектен избор за засада.

За изстрел с далекобойна карабина или пък за изстрел от близко разстояние.

А може би за банда от десетина горили. Дики и приятелчето му вероятно бяха решили да си отмъстят със солидни подкрепления.

Може би трябваше да звънне на Коул и да я предупреди. Всъщност беше длъжен да го направи. Набра номера й и телефонът даде сигнал „свободно“, но след миг се включи на гласова поща. Вероятно тя още беше под душа, опитвайки се да изтърка вонята на смъртта.

Остави й съобщение, продиктува адреса и затвори.

После проведе още един разговор, този път с приятелката си Кристен Крейг от АКЛ. Изброи изпратените веществени доказателства и й каза какво очаква от изследването им.

— Как вървят нещата с лаптопа и куфарчето? — попита накрая той. — Получи ли нужните разрешения от АВР?

— О, да — отвърна Кристен. — Но трябва да ти кажа, че засега съм доста разочарована.

— Защо?

— Вътре имаше изсъхнал сандвич, няколко визитки на хора от частния сектор и едно-две списания. Плюс един доклад, който дори не беше класифициран.

— А лаптопът?

— Малко порно и почти нищо друго. В смисъл, че имаше няколко работни материала, но нищо, което да предизвика сгромолясването на западната цивилизация, ако попадне в ръцете на лошите.

— В течение ли са хората от АВР?

— Разбира се. Нали затова са военно разузнаване? Очакваме техен човек да се появи всеки момент.

— Порно, значи — промърмори Пулър.

— Прекрасно знаеш, че това е част от съдържанието на почти всички служебни лаптопи в армията. Освен това в случая става въпрос за софт порно. От онези, които гледаш в хотелската си стая просто от скука, а на другата сутрин си ги забравил. Аматьорска работа, която дори не може да те възбуди. Всъщност откъде да знам. Все пак съм жена…

— Женските стандарти са далеч по-високи — успокои я Пулър. — Но защо тогава беше целият този вой от щаба на армията?

— Хей, аз съм само криминолог, а следователят си ти — игриво отвърна тя.

Той прекъсна разговора и се замисли. После погледна бележката и мислите му поеха в друга посока.

Очакваше обаждането на Коул, но тя мълчеше.

След известно време Пулър стана и излезе, като не забрави да заключи след себе си.

Запали мотора на малибуто, качи адреса на джипиеса и потегли.