Дейвид Балдачи
Ден нула (42)

42

Пулър изключи фаровете и измъкна пистолета си от кобура.

Прозорецът на офиса светеше. Отпред беше паркиран някакъв пикап. Беше решил да нагледа котарака на Луиза, но някой очевидно го бе изпреварил.

Тръгна безшумно напред. Очите му не пропускаха нищо. Вероятно щеше да се окаже, че тревогата е фалшива, но след опита да го взривят трябваше да внимава. Беше ясно, че бомбаджията знае къде е отседнал. Като нищо можеше да пробва още веднъж.

Спря пред пикапа, който се оказа празен. Отвори дясната врата и извади талона от жабката.

Клетъс Казънс.

Регистрацията не му говореше абсолютно нищо.

Обърна гръб на пикапа, бутна вратичката на ниската ограда и предпазливо надникна през прозореца на офиса. Вътре стоеше нисък младеж на двайсетина години с голям кашон в ръце.

Пулър завъртя топката на бравата. Не беше заключено. С рязко движение отвори вратата и насочи пистолета в главата на непознатия.

Младежът изпусна кашона.

— Не стреляйте, моля ви! — извика той.

Главата му беше бръсната. Имаше отпуснат корем и старателно подстригана козя брадичка. Изглеждаше готов да напълни гащите.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Пулър.

Младежът трепереше толкова силно, че той наведе пистолета и измъкна значката си.

— Военен следовател! — обяви той. — Дай ми поне една основателна причина да не те гръмна! Какво търсиш тук?

— Баба ме помоли да дойда.

— Коя е баба ти? Със сигурност не е Луиза. Тя ми каза, че няма роднини тук.

— Наистина няма. Но е най-добрата приятелка на моята баба.

— Как се казваш?

— Уоли Казънс. Баба ми е Нели Казънс. Всички в Дрейк ни познават.

— В талона на пикапа пише Клетъс Казънс.

— Това е татко. Взех неговия пикап, защото моят е на ремонт.

— Добре, Уоли. Ще те попитам още веднъж: защо си тук и какво носиш?

Младежът посочи кашона, чието съдържание се беше изсипало на пода. Дрехи, Библия, няколко книги и снимки в рамки, куки за плетене и кълбета цветна прежда.

— Дойдох да взема тези неща — уплашено промълви той.

— Защо? Ще ги носиш на Луиза в болницата?

— Не, сър — объркано промърмори младежът.

— Какво тогава?

— Ще ги нося на баба ми.

— Значи събираш личните вещи на Луиза, за да ги занесеш на баба си? Това не е ли кражба?

Очите на младежа се разшириха.

— На нея вече няма да й трябват — изломоти той. — Мъртва е.

— Мъртва? — изненадано примигна Пулър. — Луиза е починала? Кога?

— Преди около три часа, сър. Казала на баба ми, че може да вземе тези неща след смъртта й. Вече ви споменах, че те бяха много добри приятелки. Горе-долу на една възраст са.

Пулър огледа още веднъж кашона и вдигна очи към момчето.

— Не си губиш времето, а? — процеди той. — Жената още не е изстинала!

— Не знаете ли, мистър?

— Какво да знам?

— Много хора тук не притежават нищо. Научат ли, че някой е умрял и няма роднини, вещите му изчезват за минути. Не сте ли виждали колко много изтърбушени къщи има в тоя град? Когато баба научи за смъртта на мис Луиза, тя ми каза незабавно да тръгвам насам и да прибера нещата й, преди да са изчезнали.

Пулър свали пистолета си.

— Как баба ти е разбрала, че Луиза е мъртва?

— Обадила се е в болницата.

— Познавам един човек, който се обади да пита за нея, и не му дадоха никакви сведения по телефона. Не ти вярвам.

— Леля ми е медицинска сестра там. Тя е съобщила новината на баба.

— Аз пък бях сигурен, че състоянието й се подобрява.

— И леля казваше същото. Но в един момент апаратите започнали да угасват, защото тя престанала да диша. Леля ми твърди, че това често се случва с възрастни хора. В някакъв момент просто се предават и искат да умрат. Сигурно са уморени от живота…

Пулър разгледа съдържанието на кашона и бързо установи, че няма нищо ценно. Една от снимките привлече погледа му. На нея бяха две млади жени, облечени с тесни блузи, клош поли и розови обувки с токчета. Косите им бяха тупирани и наподобяваха гнезда на диви пчели. На обратната страна беше изписана датата.

Ноември 1955.

— Едната баба ти ли е? — подхвърли той.

— Да, сър. Тази с тъмната коса. — Пръстът на младежа докосна блондинката вляво, която се усмихваше дяволито. Изглеждаше готова да превземе света. — А това е мис Луиза.

— Ще вземеш ли и котката? — попита Пулър.

— Няма начин. Баба гледа три кучета, които ще й видят сметката. — Очите му се спряха на пистолета. — Може ли вече да си тръгвам?

— Да, върви.

Уоли вдигна кашона.

— Предай на баба ти моите съболезнования за смъртта на приятелката й.

— Благодаря. Как се казвате?

— Пулър.

— Ще й предам, мистър Пулър.

Няколко секунди по-късно моторът забръмча и пикапът бавно напусна паркинга. Пулър огледа помещението. От съседната стая дочу мяукане. Влезе в нея. Котката лежеше по гръб на неоправеното легло. Той провери паничките с храна и вода и кутията, изпълняваща ролята на тоалетна. Животното не беше хапнало почти нищо. Може би не искаше да яде преди завръщането на господарката си. Което означаваше, че скоро и то ще се пресели в отвъдното. Изглеждаше доста старо. Вероятно котешките му години се равняваха на възрастта на Луиза.

Пулър седна на леглото и огледа мизерната обстановка, която нямаше нищо общо с оптимизма на усмихнатото момиче от снимката, направена през 1955-а. Тъжна история. Нима бе възможно да те оберат до шушка още преди да са те положили в гроба?

Той почеса котката по корема, стана и излезе.

Извади ролка жълта лента от багажника и я опъна пред входа на офиса, като преди това го заключи.

Лентата се виждаше отдалече и посланието й беше ясно: НЕ ВЛИЗАЙ!

Тръгна към своята стая, гледайки в краката си. Търсеше жици и подменени плочи, но не откри нищо. Взе един камък от цветната леха, която обикаляше паркинга. Претегли го в длан, а след това го хвърли към вратата и приклекна зад колата си. Камъкът удари вратата и падна пред нея. Не се случи нищо. Избра си още един и се прицели в топката на бравата.

Отново нищо.

Той извади от раницата си дълга телескопична палка, която приличаше на въдица. Подвижните щипки в горния й край можеха да задържат най-различни дребни предмети. Затъкна ключа на стаята в една от тях, разгъна палката и се огледа. Наоколо беше пусто.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата с върха на палката.

Отново нищо. Нито експлозия, нито огнено кълбо.

Той прибра палката, заключи колата и влезе в стаята си. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака.

Всичко изглеждаше наред. Въпреки това провери с фенерчето малките капани, които беше заложил. Бяха непокътнати.

Затвори вратата, светна лампата и седна на леглото. В главата му отново изплуваха претърпените провали. Не забеляза навреме жицата, задействала детонатора. Не успя да спаси Луиза.

Погледна часовника си и се запита дали да се обади на Коул. Тя вероятно вече спеше. А и какво точно щеше да й каже?

Легна по гръб, без да изпуска пистолета. Той щеше да остане в ръката му през цялата нощ.

Джиесемът му зажужа. Погледна дисплея и простена.

— Здравейте, сър.

— Лоша работа, стрелецо — рече баща му.

— Какво се е случило, сър?

— От Върховното командване не идват никакви заповеди, а това означава свободна съботна нощ. Какво ще кажеш да се съберем и да си спомним за старите времена? Можем да хванем някой транспортен самолет, който излита за Хонконг. Знам някои местенца там със страхотни мацки.

Пулър развърза връзките на маратонките си и ги изрита от краката си.

— Давам наряд, сър — отвърна той.

— Можеш да се смениш, войниче. Това зависи единствено от теб.

— Специална заповед, сър. Директно от щаба.

— Защо аз не знам нищо за нея? — изтъня гласът на генерала.

— Прескочили са местното командване, сър. Не попитах защо. Служа в армията и съм длъжен да изпълнявам заповедите на висшестоящите.

— Ще звънна, където трябва. Това трябва да се прекрати. Ако още веднъж ме прескочат, ще ги разкатая!

— Да, сър. Разбрано, сър.

— Тежко им!

— Да, сър. Желая ви приятно прекарване в Хонконг.

— А ти се дръж, стрелецо. Пак ще ти се обадя.

— Разбрано, сър.

Баща му прекъсна връзката, а Пулър се запита дали отново не са му спрели хапчета за сън. Обикновено по това време той спеше непробудно, но вече два пъти му беше звънял през нощта. Трябваше да провери какво се е случило.

Съблече ризата и панталоните си и се отпусна на леглото.

При всяко подобно обаждане изпитваше чувството, че някой му отнема част от действителността. Опасяваше се, че ще настъпи момент, в който ще повярва на всичко казано от баща му — че отново е на служба и командва корпус и че той, неговият син, е един от стотиците негови войници.

Някой ден, но не и днес.

Той изгаси лампата и затвори очи. Нуждаеше се от сън и сънят дойде. Но този път спеше леко. Щяха да са му нужни три секунди, за да се събуди, прицели и стреля.

Сънува престрелки, бомби, разкъсани тела.

Сякаш изобщо не беше напускал Афганистан.