Дейвид Балдачи
Ден нула (3)

3

— Отслабнал ли си? — попита Джон.

Брат му Робърт се облегна назад и кръстоса дългите си крака.

— Е, тук храната не е като във ВВС — отвърна той.

— Във флота е още по-хубава, а в пехотата хич я няма. Пилотите и моряците са привилегировани.

— Чух, че са те повишили. Вече не си младши сержант.

— Същата работа, с малка добавка към заплатата.

— Отдавна мечтаеше за това, нали?

— Да, отдавна.

Замълчаха. Джон погледна наляво, където млада жена държеше ръката на затворник и му показваше някакви снимки. Двама рошльовци си играеха в краката й. Той пак се взря в лицето на брат си.

— Адвокатите какво казват?

Робърт, който също наблюдаваше младата двойка, се извърна към него. Беше на трийсет и седем, ерген, без деца.

— Вече няма какво да направят. Татко как е?

— Без промяна.

— Ходи ли да го видиш?

— Миналата седмица.

— Докторите?

— Като твоите адвокати. Не могат да направят нищо.

— Поздрави го от мен.

— Той знае.

— Знам, че знае — каза високо и раздразнено брат му.

Това привлече погледа на якия военен полицай до стената.

— Но въпреки това го поздрави — понижи глас Робърт.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо, което можеш да ми донесеш. И престани да се влачиш на свиждания.

— Това си е мой избор.

— Чувството за вина на по-малкия брат.

— Е, може и така да се каже.

Робърт плъзна длан по масата.

— Тук не е чак толкова лошо — промърмори той. — Не е като в „Левънуърт“ отсреща.

— Сигурно. Но все пак си е затвор. — Джон се приведе напред и тихо попита: — Ти ли го направи?

— Чудех се защо никога не си ми задавал този въпрос — вдигна глава Робърт.

— Сега ти го задавам.

— Нямам какво да ти кажа.

— Мислиш, че се опитвам да изтръгна признание от теб? — изгледа го Джон. — Ти вече си осъден.

— Все пак си военен следовател. Добре познавам чувството ти за справедливост и не искам да ти причинявам душевни терзания.

— Умея да правя разлика между личното и служебното — каза Джон и се облегна назад.

— Защото си син на Джон Пулър, нали? Известно ми е всичко по тази тема.

— Но винаги си я възприемал като бреме.

— А не е ли?

— Тя е онова, което искаш да бъде. Ти си по-умен от мен и отдавна би трябвало да си наясно.

— Защо да съм по-умен?

— След като си ядрен физик, специалист по радиоактивните гъби. Аз съм просто един служител със значка.

— Май извадих късмет с тази доживотна присъда — каза Робърт.

— Тук не са изпълнявали смъртна присъда от шейсет и първа.

— Проверил си?

— Да, проверих.

— Национална сигурност, държавна измяна… Май наистина извадих късмет с доживотната.

— Чувстваш се късметлия, така ли?

— Може би.

— Това дава отговор на въпроса ми — рече Джон. — Имаш ли нужда от нещо?

Робърт направи безуспешен опит да се усмихне.

— Усещам резервираност в гласа ти — подхвърли той.

— Само питам.

— Не, от нищо нямам нужда.

Каза го равнодушно, сякаш енергията изведнъж го беше напуснала.

Джон гледаше брат си. Само с две години разлика, те бяха неразделни като момчета, а после и като млади мъже в униформа, избрали военната кариера. Но в момента между тях се издигаше стена, която беше далеч по-висока от оградата на затвора. Беше безсилен да направи каквото и да било. Насреща седеше родният му брат, но сякаш го нямаше. Заменен от някакъв вял човек в оранжев гащеризон, който щеше да прекара остатъка от живота си в тази сграда.

— Преди известно време тук пречукаха един — подхвърли Робърт.

— С бейзболна бухалка на игрището — кимна Джон. — Портил е затворниците пред управата.

— И това си проверил, а?

— Да. Познаваше ли го?

Робърт поклати глава.

— Аз съм на режим двайсет и три на един. Нямам много време за социални контакти.

Това означаваше двайсет и три часа в килията и един на открито за малко упражнения на изолирано място.

Пулър не го знаеше.

— Откога? — попита той.

— Искаш да кажеш, че не си проверил? — усмихна се Робърт.

— Откога?

— Откакто фраснах един надзирател.

— Как така?

— Каза нещо, което не ми хареса.

— По-точно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Защо?

— Довери ми се. Сам каза, че аз съм по-умният. А и няма как да ми увеличат присъдата.

— Да нямаше нещо общо с татко?

— По-добре си тръгвай. Не искам да си изпуснеш полета.

— Имам време. За татко ли ставаше дума?

— Това не ти е разпит, братле. Не можеш да ме притискаш за информация, защото делото ми отдавна приключи.

Пулър сведе поглед към веригите около глезените на брат си.

— През дупката ли те хранят?

Във ФВЗ нямаше решетки. Вратите бяха солидни. Затворниците в единични килии получаваха храната си три пъти дневно през специален процеп. Друг, ниско долу, позволяваше да им слагат вериги на краката, преди да бъдат изведени.

Робърт кимна.

— Извадих късмет, че не ме пратиха в карцера. Иначе сега нямаше да съм тук, при теб.

Замълчаха.

— По-добре тръгвай, че имам работа — обади се най-сетне Робърт. — Тук винаги ни намират работа.

— Пак ще дойда.

— По-добре недей. Няма смисъл.

— Ще предам поздравите ти на татко.

Станаха и си стиснаха ръцете. Робърт го потупа по рамото.

— Липсва ли ти Близкият изток?

— Не. Едва ли липсва на някого, който е служил там.

— Радвам се, че се прибра жив и здрав.

— Мнозина нямаха този късмет.

— Интересни случаи ли разследваш?

— Не съвсем.

— Пази се.

— Ти също.

Джон усети безсмислието на тези думи още докато ги изричаше.

Обърна се към изхода. В същия миг военният полицай се приближи към Робърт.

— Хей, братле…

Джон се обърна. Лапата на военното ченге лежеше върху бицепса на брат му. Изведнъж му се прииска да размаже копелето в стената. После му мина.

— Какво?

— Нищо… радвам се, че те видях.

Джон Пулър мина покрай младежа до металдетектора, който скочи на крака и застана мирно. Пое по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Телефонът му иззвъня, когато беше на две крачки от наетата кола. Погледна дисплея. Търсеха го от 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, където беше назначен за специален агент в Отдела за криминални разследвания.

Включи телефона, но не каза нищо. В армията те учеха да говориш малко и да слушаш повече.

— Тръгвам — кратко отвърна той и погледна часовника си, светкавично изчислявайки времето за шофиране и полет. — Ще съм там след три часа и петдесет минути, сър.

Бяха му съобщили за касапница в пущинаците на Западна Вирджиния. Една от жертвите бил полковник, поради което се налагало намесата на ОКР, въпреки че Пулър нямаше никаква представа как и защо разследването е било възложено точно на 701-ви отряд. Но той беше войник и трябваше изпълни заповедта.

Предстоеше му обратен полет до Куонтико, където щеше да получи официални инструкции, а след това да подкара като луд към пущинаците. Но в момента не мислеше за убития полковник, а за изражението на брат си при сбогуването им. Спомените за брат му от едно друго време завладяха съзнанието му.

Майор Робърт Пулър беше направил кариера във Военновъздушните сили на САЩ като част от екипа специалисти, отговарящи за сигурността на ядрения арсенал на страната. Малко преди да получи още една, а дори и две звезди на пагоните си, внезапно беше обвинен в държавна измяна и осъден да прекара живота си между стените на ФВЗ.

Но той си оставаше негов брат.

Секунди по-късно моторът изрева и Пулър включи на скорост. При всяко от посещенията тук оставяше частица от себе си. Някой ден вероятно щеше да се окаже, че няма какво да отнесе обратно.

Той не беше от хората, които показват емоции. Не беше плакал, когато хората около него умираха на бойното поле, застигнати от ужасна смърт. Но в замяна на това беше отмъщавал за тях по не по-малко ужасен начин. Никога не беше влизал в бой, обзет от неконтролируема ярост, защото яростта омаломощаваше хората. Не проля нито една сълза дори когато осъдиха брат му. Мъжете от фамилия Пулър не плачеха.

Това беше Правило номер едно.

Мъжете от фамилия Пулър запазваха самообладание, защото това увеличаваше шансовете им за победа.

Правило номер две.

Следваха още много, но по-второстепенни правила.

Джон Пулър не беше машина, но имаше усещането, че понякога е на ръба да се превърне в такава. Сега караше много по-бързо, отколкото на идване. Бясното шофиране на изток щеше да го сблъска с поредния случай за разследване. Който беше добре дошъл, дори само защото щеше да му помогне да прогони от съзнанието си единственото нещо, което не можеше да проумее. Нито да контролира.

Своето семейство.