Дейвид Балдачи
Ден нула (17)

17

Мъж и жена. Доста пълни, вероятно прехвърлили четирийсет. Състоянието им не позволяваше по-точно определение. Мъжът имаше гъста брада, а горната част на ръцете му беше покрита с някаква странна татуировка, наподобяваща дантела. На голите му гърди беше татуиран орел. Жената беше с изрусена коса, облечена с долнище на медицински костюм. Горнище липсваше.

Седяха на канапето в дневната.

Беше очевидно, че са мъртви, но без видими причини за смъртта.

Коул се изправи до Пулър, който мълчаливо преценяваше обстановката.

Той бавно огледа пода. Следи от статив липсваха, вероятно защото на дървения под нямаше килим. Но предчувствието му беше толкова силно, че едва ли го лъжеше.

И тези са били подложени на разпит.

Телата им бяха започнали да позеленяват. Беше късно за спешна помощ, трябваше им гроб.

На дясната ръка на мъжа се виждаше пръстен с монограм на Вирджинския политехнически институт, а на лявата китка на жената — гривна и часовник „Таймекс“.

— Мъртви са горе-долу от толкова време, колкото и семейство Рейнолдс — рече Пулър. — Ще ни трябва някой, който да го установи официално.

— Но от какво са умрели?

Пулър отново погледна към пода, но кръв не се виждаше никъде. Измъкна чифт ръкавици от чантичката на кръста си, нахлузи ги и наведе главата на мъжа. Не откри огнестрелни рани, нито входни, нито изходни. Липсваха кръвоизливи вследствие счупване на шийните прешлени, нямаше нито прорезни рани, нито охлузвания по врата или свидетелства за удари в корема.

— Задушаване? — обади се Лу, който стоеше на две-три крачки от канапето и се мръщеше от гадната миризма.

Пулър внимателно повдигна левия клепач на мъжа и поклати глава.

— Няма следи от кръвоизливи в очната ябълка.

Погледът му се плъзна по торса на мъртвеца и се прехвърли на жената.

— Какво? — попита Коул, забелязала, че ги оглежда с напрегнато внимание.

— Били са преместени, свалили са им и горните дрехи.

— Как разбра?

Той насочи показалец към няколко бели петна по ръцете и шиите на мъртвите.

— Това се получава, когато капилярите са били притиснати от впити в тялото дрехи, което означава, че и двамата са били облечени известно време след настъпването на смъртта.

— Но защо им е трябвало да ги събличат, след като са ги убили?

— Все още не знаем дали са били убити — обади се Лу. — Може би сами са посегнали на живота си. Взели са отрова, а после са съблекли горните си дрехи, преди да хвърлят топа.

— Това може да бъде установено само с токсикологична експертиза — каза Пулър. — Но при повечето отравяния се образуват хипостатични зони с добре видимо оцветяване — яркочервено, винено, кафяво или тъмнокафяво. При тях те липсват.

— Липсват и наранявания от съпротива — установи Коул след кратък оглед на ръцете на жертвите. — Ноктите са сравнително чисти. Но защо да свалят дрехите си? Особено жената. Ако съм решила да се самоубивам, със сигурност няма да се съблека, за да ме открият гола!

— Убийците са ги съблекли — рече Пулър. — Явно с желанието да ни затруднят при определяне причините за смъртта.

— В смисъл?

— Дрехите им са били изцапани с кръв.

— Откъде знаеш?

Той посочи мястото, където дясната гърда на жената опираше в гръдния кош.

— Кръвта е попила през блузата и част от нея е достигнала тук. Убийците явно са я пропуснали, но са свършили добра работа при почистването на всичко останало, тъй като би трябвало да има изобилие от кръв и тъкан.

— Откъде и от какво? — нетърпеливо попита Коул.

Пулър се наведе и повдигна десния клепач на мъжа.

— Трябваше да го видя по-рано, но сбърках клепачите — промърмори той.

Коул се наведе над трупа.

— По дяволите!

Окото го нямаше. На негово място тъмнееше влажна дупка.

— Контактна рана — констатира Пулър. — Във вътрешността й със сигурност ще открием барутен прах. Използвали са малокалибрено оръжие. Проверете жената.

Коул нахлузи латексови ръкавици. Лявото око на жената също го нямаше. По стените на дупката беше полепнала сива слуз, вероятно мозък.

— Такова нещо съм виждал само веднъж, в Германия — промърмори Пулър. — Дело на бойци от специалните части, които знаеха как да причиняват смърт.

Коул се изправи и сложи ръце на кръста си.

— Но защо да си правят този труд? — попита тя. — Дори ние да не разберем за какво става въпрос, при аутопсията всичко ще стане ясно.

— Може би, а може би не. Вероятно са разчитали, че ще я възложите на някой парамедик, който със сигурност няма да разбере нищо. Както и че ще прескочите рентгена и куршумите в мозъка ще останат незабелязани. За съжаление такива недоглеждания се случват постоянно и те са решили, че си струва да опитат. Добрата новина е, че и при двамата липсват изходни рани. Това означава, че куршумите все още са в тях. — Той погледна Лу. — Този със сигурност не е мъжът, с когото си разговарял вчера, нали?

— Не, онзи беше доста по-слаб и гладко избръснат — отвърна притеснено полицаят.

— Искам подробно описание.

Лу закима енергично.

— Ще трябва да търсим документи за самоличност — добави Пулър.

— Когато онзи те е будалкал, този тук вече е бил мъртъв, Лу — каза Коул. — Налага се да повториш описанието си пред диспечера, за да пуснем заповед за издирване. Направи го веднага, въпреки че онова копеле отдавна е далече. — Тя изчака Лу да излезе и се обърна към Пулър. — Оказа се, че имаме две местопрестъпления, които чакат обработка. Това бързо ще изчерпи ресурсите ми. Как мислиш, дали армията може да ни отдели още няколко души?

— Не знам — отвърна Пулър. „Изпратиха само мен“, помисли си той. „Не съм сигурен, че това тук ще промени нещо.“

— При всички случаи трябва да се свържем с тях, в това поне сме сигурни — продължи Коул. — Няма как да станат две убийства на една и съща улица по едно и също време, а престъпниците да се окажат различни.

Той замълча.

— Трябва да има връзка, нали? — каза Коул.

— Не знам, всичко подлежи на доказване.

— Но ти със сигурност имаш някакви теории, макар и първоначални.

Пулър извърна глава към прозореца и промърмори:

— От тук има отлична гледка към къщата на Рейнолдс.

Коул надникна навън.

— Допускаш, че тези хора са видели нещо и затова са били ликвидирани?

— Би могло да е и обратното, защото и тази къща се вижда много добре от прозорците на Рейнолдс.

Коул кимна, започнала да проумява накъде водят разсъжденията му.

— Кокошката или яйцето, а? — подхвърли тя. — Кой пръв е забелязал нещо?

— Може би.

— Трябва да е или едното, или другото.

— Не, не трябва — поклати глава Пулър.