Дейвид Балдачи
Ден нула (35)

35

Една изкривена и ръждясала пощенска кутия.

Това беше всичко на прашния път, който пресичаше гората.

Пулър беше изненадан, че подобно място може да бъде открито с помощта на джипиеса. Биг Брадър май наистина знаеше всичко.

Той спря на петстотин метра по-нататък, слезе от колата и тръгна из гората. Описа широк кръг, връщайки се обратно на запад, намери си място зад няколко дървета и огледа малката къща. Някъде в далечината се чуваше тревожното потракване на гърмяща змия, предупреждаващо някого за присъствието му.

Пулър остана неподвижен, приклекнал в храсталаците.

Отпред беше паркиран стар пикап. Встрани от къщата бяха струпани ръждясалите останки на друга кола близо до гараж със затворена врата. Следи от обитатели липсваха. Все още не беше достатъчно тъмно за включването на някакво осветление, въпреки че гората вече тънеше в полумрак.

Никакви звуци. Никакви хора.

Пулър не помръдваше.

Даваше си сметка, че човекът, който живееше в това затънтено място, едва ли може да знае нещо съществено за убийствата, случили се далеч оттук. Но все пак знаеше нещо, щом му беше изпратил бележка.

Анализът приключи. Възможните резултати бяха два: или щеше да получи някаква информация, или му бяха заложили капан. Второто биха могли да направят Дики и приятелят му, търсейки отмъщение, или някой, който имаше интерес да провали разследването.

Телефонът му завибрира. Той погледна дисплея и отговори с тих глас.

— Къде си, Пулър? — попита Коул.

— На адреса. В гората източно от къщата. А ти къде си?

— И аз съм в гората, но на запад.

— Страхотно. Виждаш ли нещо? От тук аз не виждам абсолютно нищо.

— Аз също.

— Знаеш ли кой живее тук?

— Не.

— На пощенската кутия няма име.

— Какво мислиш да правиш?

— Да разбера защо сме тук.

— Как?

— Нека го направим по най-простия начин. Аз се приближавам от изток, а ти — от запад. Спираме в края на гората и проверяваме ситуацията.

След тези думи той изключи телефона и тръгна напред с изваден пистолет. По всяка вероятност и кобрата на Коул беше в ръката й.

Телефонът му завибрира минута по-късно.

— На мястото съм — докладва Коул. — А сега какво?

Пулър не отговори веднага, зает да оглежда обстановката, разделяйки я на сектори. Талибаните и членовете на „Ал Кайда“ проявяваха голяма изобретателност в поставянето на капани за американските войници, като намираха начин да ги замаскират с присъствието на деца, жени, домашни любимци.

— Пулър?

— Чакай малко.

Той направи няколко крачки, вдигна глава и извика:

— Ехо? Има ли някой в къщата?

Не получи отговор. А и не го очакваше. Направи още две крачки, излезе на открито и тръгна напред, използвайки прикритието на стария пикап.

— Виждаш ли ме? — попита в мембраната той.

— Да, но не много добре.

— Нещо необичайно от твоята страна?

— Не. Според мен тук не живее никой. Къщата е на път да се срути.

— Идвала ли си някога тук?

— Само съм минавала. Едва днес забелязах отклонението на пътя. Какво става според теб?

— Остани на място, докато проверя нещо.

Той прибра телефона и продължи напред. Спря едва когато пред очите му се появи цялата предна веранда. Огледа я от всички страни, после измъкна оптическия мерник от джоба на якето си. Беше го взел от раницата си за всеки случай.

Нагласи оптиката и насочи мерника към верандата. Огледа я отново, този път сантиметър по сантиметър. Долната й част отново привлече вниманието му.

Няколко секунди по-късно извади телефона и тихо нареди:

— Залегни и не мърдай!

— Какво видя? Какво си намислил?

— Ако е онова, което си мисля, ще го чуеш ясно в следващите пет секунди — прошепна той.

— Пулър…

Но той вече беше изключил телефона и прикрепяше мерника към цевта на своя МП.

Приключи, огледа се и отново извика:

— Хей, аз съм Джон Пулър! Дойдох да поговорим!

Той изчака още малко, търпеливо отброявайки секундите. „Нима са мислели, че ще тръгна направо към входната врата?“

Вдигна пистолета и внимателно се прицели. Дулото сочеше към дъските на пода на верандата, непосредствено пред вратата. Изстреля три патрона в бърза последователност. Разлетяха се трески. Той ясно долови звънтенето на метал в метал.

Това означаваше само едно: подозренията му се оказваха основателни. Сгуши глава между раменете си и светкавично залегна.

Входната врата се взриви. Всеки, който би застанал пред нея, щеше да бъде отнесен.

„Не всеки, а аз“, помисли си той.

— Боже господи!

Обърна глава наляво. Коул беше приклекнала на няколко метра и местеше очи от взривената врата към него и обратно.

— Как разбра, че е минирана? — подвикна тя.

— По новите дъски на верандата. Монтирали са под тях датчик, свързан чрез кабел със спусъка на пушката, закрепена някъде в антрето. Моите куршуми задействаха датчика. — Надигна се и започна да се отдалечава от пикапа. — Все още не разбирам защо са решили, че ще застана на прага, за да ми откъснат главата…

— Аз пък се радвам, че са те подценили — отвърна Коул и тръгна към него.

В същия миг Пулър полетя напред. Рамото му я улучи в корема, ръцете му я вдигнаха във въздуха. Претърколиха се зад близкото дърво точно две секунди преди пикапът да се взриви. Едно от предните колела се стовари на педя от тях, наоколо се посипаха отломки. Пулър легна върху нея, прикривайки я с тялото си. Парче нагорещена гума го удари в прасците. Опари го, но едва ли щеше да причини някакви по-сериозни наранявания. Най-много да се сдобиеше с един-два мехура.

Пикапът избухна в пламъци, а той разбра, че ще имат още един проблем. Сграбчи Коул, метна я на рамото си и хукна навътре в гората. Резервоарът се взриви след секунди, засипвайки околността с пламтящи отломки.

Той остави Коул зад един дебел дънер и коленичи на земята до нея. Изчака отломките да се приземят и предпазливо надникна.

— Как разбра? — попита Коул и бавно се надигна.

— Мярнах жицата, опъната между храстите.

— Някой наистина е имал силно желание да ти види сметката — каза тя. — Миниран пикап, минирана входна врата. Ако едното те изпусне, ще те убие другото. — Огледа се и неволно потръпна. Едва ли беше само от хладния вечерен въздух. — Ушите ми пищят.

Пулър не се обърна да я погледне. Продължаваше да се взира във взривения пикап.

— Добре ли си? — побутна го тя. — Да не си ранен?

Той поклати глава.

— Тогава какво ти е?

— Трябваше да видя тази жица много по-рано.

— Но все пак я видя навреме.

— Това не е достатъчно.

— Ще повикам разследващ екип и пожарната — раздвижи се тя. — Ще настъпи истински кошмар, ако гората се подпали!

— Встрани от къщата видях навит маркуч. Лесно ще потуша пламъците — разбира се, ако в кладенеца е останала вода…

— Ами ако има и други мини?

— Сам ще си бъда виновен, ако пак ги пропусна.

— Нищо не си пропуснал, Пулър.

Той се направи, че не е чул, и попита:

— Разполагаш ли със сапьори или експерти по взривовете?

— Лан Мънро има известни познания в тази област. Но сега се сещам и за един пенсиониран агент от БАТОО, който живее извън града. Бих могла да му се обадя.

— Да, обади му се. Тук несъмнено ще ни трябват опитни хора.

Коул започна да набира телефоните, а Пулър разви маркуча и започна да полива пламтящите останки на пикапа.

Десет минути по-късно се появиха двама полицаи и две противопожарни коли. Лан Мънро докладва, че вече е на път, а Коул успя да се свърже с пенсионирания агент от Бюрото по алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, който веднага се съгласи да помогне.

Пожарникарите се заеха да потушават последните пламъци и да поливат земята около взривения пикап, а Пулър извика помощниците и посочи къщата.

— Не ви съветвам да се приближавате дори до вратата — рече той. — На ваше място бих поискал моторизиран робот, който да провери за мини и други взривни устройства.

— Такъв робот имат в щатската полиция — каза Коул. — Веднага ще им се обадя.

Пулър я изчака да приключи и тихо подхвърли:

— Нали бяхме канени на вечеря?

— Все още ли държиш да отидем? — учудено го изгледа тя.

— Да.

— Имаш ли чисти дрехи в колата?

— Разбира се.

— В такъв случай можем да се отбием вкъщи за по един душ. Така ще мога и аз да се преоблека. Домът ми е доста по-близо до сестра ми, отколкото твоят мотел.

Тръгнаха към колите си. Помощниците бяха приели съветите на Пулър и стояха на разстояние от къщата и взривения пикап.

На пътя завариха шериф Пат Линдеман, облегнат на вратата на служебния си форд. Той бършеше лицето си с кърпичка и плюеше в прахта пред краката си.

— Какви вълнуващи неща се случват в Дрейк — отбеляза той.

— Прекалено вълнуващи — мрачно кимна Коул.

— Ти ми спести усилията да си търся нов сержант, Пулър — подхвърли с лека усмивка Линдеман. — Задължен съм ти.

— За малко да се проваля.

— Важен е крайният резултат — отвърна шерифът и огледа тесния път. — Очевидно си притеснил някого. Разбрах, че са ти оставили бележка в мотела.

— Пъхнали са я под вратата, докато бях под душа.

— Значи те наблюдават.

— Така изглежда.

— А случайно някой от вас да има представа какво изобщо се случва, по дяволите?

— Още не — поклати глава Коул. — Но току-що нещата станаха лични, шерифе. А това означава, че от тук нататък няма да се успокоя, докато не хвана тия мръсници!

Шерифът кимна и отново се изплю.

— Алергия — извинително промърмори той. — Досега не ми се беше случвало. — Вгледа се в Пулър и попита: — Искаш ли да ти поставя охрана?

— Не е необходимо.

— Както решиш. Е, аз трябва да тръгвам. Жена ми вече е сложила вечерята.

— Пази се, шерифе — рече Коул.

Пулър изчака колата да потегли.

— Мислила ли си да заемеш мястото му? Като го гледам, вече е готов за пенсия.

— Той е добро ченге — каза Коул. — Има над трийсет години стаж и сигурно не му е приятно такива неща да се случват в края на кариерата му.

Тя отвори вратата на колата си и се обърна.

— Разбрах, че си помогнал на Луиза в мотела. Браво на теб.

— Помогнах й, защото се нуждаеше от помощ — сви рамене Пулър. — Как е тя?

— Не знам. Не успях да се обадя в болницата. Но без теб със сигурност щеше да е мъртва.

— Познаваш ли я?

— Всички познават Луиза. Тя е страшно добра и мила.

— Приятно е да помогнеш на такъв човек — каза Пулър.

Коул сложи ръка на рамото му.

— Престани да се терзаеш за онази жица, Пулър.

— Ако това беше станало в чужбина, целият ми взвод щеше да бъде разкъсан.

— Но ние сме живи.

— Така е — мрачно кимна той и седна зад волана. — Живи сме.