Дейвид Балдачи
Ден нула (60)

60

Пулър пъргаво изкачи стъпалата на предната веранда и почука на вратата. Коул беше на крачка зад него. Четири секунди по-късно на прага се появи нисичкият Джордж Дъгет. Блед и подпухнал, с треперещи колене и превит гръб, старецът, изглежда, наистина имаше многобройни здравословни проблеми и болежки.

— О, сержант Коул! — възкликна Дъгет. — Може би имате още въпроси?

В гласа му се долови радостното оживление на човек, който отдавна е в плен на монотонния живот и предпочита да участва дори в разследване на убийство, вместо да си пуши в колата и да чака края на дните си.

— Мистър Дъгет, казвам се Джон Пулър и съм от Отдела за криминални разследвания към армията — представи се Пулър. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Показването на служебната карта усили оживлението на стареца.

— Нямам, разбира се. — Гласът му прозвуча като скърцане на подметки върху ситен чакъл. Миг след това се задави от дълбока кашлица. — Проклетата алергия, извинете — промърмори той, издуха носа си в топката книжни салфетки, които стискаше в ръка, а после им махна да влизат.

Последваха го в малък коридор, от който се влизаше в мизерна стаичка. Шперплатовата облицовка на стените беше покрита с тъмни петна, а обзавеждането изглеждаше най-малко на четирийсет години. Килимът на пода беше съвсем протрит, а лакът на мебелите се беше олющил напълно. Настаниха се на столовете.

— Аз също съм служил в армията, но това беше преди много време — каза Дъгет. — Бях в Корея, една прекрасна, но много студена страна. Бях много щастлив, когато се върнах.

— Вярвам ви — кимна Пулър.

— Грижите ли се за здравето си, мистър Дъгет? — попита Коул.

— Аз съм вече стар, дебел и пуша много — примирено се усмихна домакинът. — Иначе съм добре. Благодаря, че попитахте. — Очите му се спряха на Пулър. — А ти си истински мъж, синко. Ако те срещна на бойното поле, веднага ще вдигна ръце.

— Сигурно е така, сър — кимна Пулър, който все още не беше решил как да проведе разпита. — Направи ми впечатление, че пушите на задната веранда.

— Ами жената не обича да опушвам къщата.

— А къде е тя? — попита Коул.

— Още е в леглото. Артритът я измъчва най-много сутрин. Става чак по пладне, когато дойде време за обяд. Ако искате съвет от мен, изобщо не остарявайте.

— Но алтернативата не е особено привлекателна, нали? — подхвърли Пулър, направи бързи изчисления наум и добави: — Забелязахте ли нещо необичайно в неделя вечерта? Чухте ли нещо, например изстрел?

— Слухът ми хич го няма, синко. А в неделя вечерта бях гушнал порцелана, защото стомахът ми се разбунтува срещу вечерята, която приготви жената… Напоследък това ми се случва все по-често. Така и не стигнах до верандата. Вече го казах на тази млада дама, която ме разпитва в понеделник. А жената си спеше. Изобщо не се вълнуваше от мъките ми.

— Ясно. А бяхте ли на верандата в понеделник през нощта?

— Да. Напоследък ставам все по-рано, въпреки че си лягам късно. Няма смисъл да си губя времето в сън, тъй като рано или късно ще легна завинаги в сандъка. Най-приятно ми е призори. Има хладен ветрец, по тревата и дърветата виждам мънички капчици роса. Много е хубаво.

— Да сте видели нещо необичайно в понеделник през нощта?

Старецът натика салфетките в джоба си и енергично разтърка брадичката си. Сякаш искаше да я полира.

— Видях теб — ухили се той и посочи Пулър, а след това се извърна към Коул. — А после и нея. Бяхте тръгнали на обиколка из гората. Технически погледнато, това се случи във вторник рано сутринта.

— Издирвахме един човек. Стори ни се, че зърнахме някакъв мъж, който побягна бързо. Вие видяхте ли го?

— О, да — кимна Дъгет. — Тичаше бързо. Явно добре познаваше пътеката, която минава отзад.

— Но защо не ми го казахте, мистър Дъгет? — почти простена Коул.

— Ама това се случи, след като ме разпитахте. Щях да дойда да ви кажа, ако знаех, че има някаква връзка с убийствата. — Старецът замълча за момент, после тихо попита: — А има ли?

— Можете ли да опишете този човек? — пренебрегна въпроса му Пулър.

— Със сигурност беше мъж. Висок, но не колкото теб, синко. С широки рамене и гола глава. Млад, ако се съди по начина, по който се движеше. На лунната светлина успях да забележа някакви белези по ръката му. Черни, като от изгорено.

— Значи е бил по къс ръкав?

— По-скоро с потник.

— Имате добро зрение — похвали го Коул. — Особено предвид тъмнината и разстоянието.

— Благодарение на лазера — отвърна Дъгет и вдигна показалец към очите си. — След операцията виждам добре на повече от двайсет метра. А онзи беше по-близо.

— Местен ли беше според вас? — попита Коул.

— Не мога да кажа. Вече споменах, че знаеше пътя. Струва ми се, че ще мога да го разпозная.

— Кажи им и останалото, Джордж.

В стаичката връхлетя инвалидна количка, на която седеше възрастна жена с розов пеньоар и подути крака, напъхани в прекалено тесни чехли. Пулър забеляза, че на главата й има къса сива перука. Жената тежеше поне сто килограма и изглеждаше точно толкова болнава, колкото и съпругът й. Артритът обаче не й пречеше да управлява количката, която след две-три умели маневри спря на сантиметри от стола на Пулър.

— Аз съм Ронда, по-добрата му половинка — представи се тя.

— Джон Пулър, следовател — отвърна той и любопитно добави: — Споменахте „останалото“. Какво имате предвид?

Джордж Дъгет прочисти гърлото си и хвърли недоволен поглед към жена си.

— Други неща, които видях — промърмори той.

— Видяхме — поправи го тя и дари Пулър с тържествуваща усмивка. — Аз бях на прозореца.

— Защо? — попита Коул.

— Защото съпругът ми има навик да заспива, докато дими с раковите си клечки! Аз обаче не го изпускам от очи, защото като нищо може да се подпали.

— Никога не съм се подпалвал — с достойнство възрази Дъгет.

— Само защото вече петдесет и шест години се радваш на грижите на любяща съпруга! — отсече Ронда.

— А какво видяхте? — попита Пулър.

— Нищо особено — нервно отвърна Джордж.

— Напротив — изсумтя Ронда и се обърна към Коул. — Видяхме онзи полицай, дето го убиха.

— Лари Уелман? — разшириха се очите на Коул. — Какво правеше?

— Обикаляше около къщата и я оглеждаше.

— Това му е работата. Беше дежурен.

— Видяхте ли го да влиза вътре? — попита Пулър.

— Не.

— Сам ли беше?

Ронда кимна.

— Колко беше часът? — обади се Коул.

— Някъде между дванайсет и половина и един. Джордж беше изпушил четири от своите ракови клечки, а когато пуши, той никога не бърза.

— Престани да ги наричаш ракови клечки! — сопна й се Дъгет.

— О, моля за извинение, докачливко. Е, добре, нека кажем, че Джордж беше изпушил четири пирона от ковчега си. Това означава, че часът е бил някъде около един след полунощ.

— Търпял съм я цели петдесет и шест години, представяте ли си? — изръмжа Дъгет. — Цяло чудо е, че не съм я убил!

— Продължавайте, госпожо — рече Пулър.

— Джордж ще продължи, защото след това ми се наложи да отида до тоалетната.

— Чакайте малко — обади се Коул. — Уелман не ви ли забеляза, докато пушехте на верандата?

— Бях се излегнал на пейката — поклати глава Джордж. — А задната веранда гледа към къщата на Халвърсън.

— Как тогава изобщо сте видели каквото и да било? — бързо попита Пулър.

— Надничах през страничната облегалка, но без да ставам. Никой не можеше да ме види. Освен това вече бях изгасил цигарата.

— Добре, Уелман е правил своите обиколки. Какво стана после?

— После трябва да съм заспал — сви рамене старецът.

— Ето, виждаш ли? — злорадо се обади Ронда. — Спокойно си могъл да се подпалиш, докато съм била в тоалетната! Чиста проба безплатна кремация!

— Току-що казах, че бях изпушил цигарата си! — извика Джордж. — Но на теб много ти се иска да се подпаля, нали? Така ще можеш да проиграеш парите за погребението ми в любимото си казино!

— Моля да се съсредоточите върху онова, което сте видели, мистър Дъгет! — нетърпеливо каза Коул.

— Какво? А, да. Когато се събудих, видях оня с голата глава да излиза от къщата и да хуква към гората. После чух отвън да спира кола. Трябва да беше някъде около четири и половина. Помня, защото си погледнах часовника.

— Това съм бил аз — рече Пулър. — Пристигнах горе-долу по това време, обадих се на сержант Коул и влязох в къщата. Вътре открих мъртвия Уелман, а малко след това се появи и тя. — Той се извърна към Коул и добави: — Тогава видях мъж, който тичаше към гората и излязох навън, ти пристигна и двамата тръгнахме да го преследваме.

— Значи гологлавият се е мотаел наоколо, докато си бил в къщата — отбеляза Коул.

— Така е станало — обади се Джордж. — Аз го видях как хуква към гората, а малко след това чух как задната врата се отвори и ти излезе навън. Не видях накъде тръгна след това.

— Скрих се зад колата, паркирана на алеята — поясни Пулър.

— Но колата на Лари беше изчезнала — поклати глава Коул. — Как е станало това? Кой го е направил? — Обърна се към възрастната двойка и попита: — Някой от вас да е забелязал нещо?

И двамата поклатиха глави.

— Трябва да е станало, докато съм спял — рече Джордж.

— А аз се забавих доста време в тоалетната — добави Ронда. — Когато човек остарее, някои неща стават по-бавно.

— Нека уточним времето — изгуби търпение Пулър. — Между дванайсет и половина и един след полунощ за последен път сте видели Уелман да обикаля района. После забелязвате гологлавия, който напуска къщата малко преди да дойда. Аз откривам тялото на Уелман някъде около пет сутринта, но той е бил убит около три часа по-рано към два след полунощ. Това трябва да е станало час след като сте го видели навън. Всичко това означава, че гологлавият вече е бил в къщата или е влязъл там, докато сте спели.

— Тоест този човек е могъл да убие Лари и да избяга — добави Коул.

— Но какво е станало с колата? — поклати глава Пулър. — Очевидно гологлавият не е избягал с нея. А ако той е убиецът, защо изобщо му е трябвало да се крие в гората? Защо просто не си е отишъл? Аз го забелязах само защото е продължавал да се мотае наоколо.

— Голяма загадка — промърмори Джордж.

— А когато се събудихте, забелязахте ли, че патрулката е изчезнала? — попита Пулър. — Чухте ли някой да пали мотора?

— Нищо не съм чул — поклати глава старецът. — Явно съм спал дълбоко.

— Искате ли кафе с маслени бисквити? — обади се Ронда.

— За бога, Ронда! — направи гримаса Джордж. — Кой яде маслени бисквити рано сутринта?

— Аз — простичко отвърна съпругата му.

— Благодаря, вече закусихме — отвърна Пулър.

— Дано сме ви били полезни — обади се Джордж.

— Мислите ли, че сме в опасност? — попита с потрепващ глас Ронда, но веднага си пролича, че изпитва радостна възбуда от подобна перспектива.

— Аз имам пищов! — гордо обяви Джордж.

— Ама нямаш патрони — рече жена му. — А и да имаше, не си стрелял от години. Има голяма вероятност да гръмнеш себе си вместо някой друг.

Коул и Пулър оставиха възрастното семейство да обсъди този въпрос и се върнаха при патрулката.

— И сега какво? — попита Коул.

— Трябва да открием гологлавия.

— Имаш ли някакви идеи?

— Имам.