Дейвид Балдачи
Ден нула (36)

36

Двайсет и пет минути по-късно Коул навлезе в квартал със стари, но добре поддържани къщи с широки веранди и хубави морави. Не след дълго отби по алеята пред двуетажна постройка със сива дървена облицовка и бяла ограда, типична по-скоро за Нова Англия, отколкото за Западна Вирджиния.

Пулър спря зад нея, извади чисти дрехи от багажника и я настигна пред входната врата.

— Хубава къща — отбеляза той. — Откога живееш в нея?

— Откакто съм се родила.

— Била е на родителите ти?

— Купих дяловете на брат ми и сестра ми, след като мама и татко починаха.

— Едновременно ли починаха?

— Да.

От начина, по който го каза, пролича, че няма желание за повече обяснения.

— Прилича ми на къщите по каменистото крайбрежие на Мейн — отбеляза той.

— Точно затова ми харесва.

Пулър огледа съседните къщи.

— Твоята се отличава от всички останали. Защо?

— Защото баща ми я е строил. Служил е във флота и е обиколил света като млад. Много обичаше морето и затова къщата прилича на крайбрежна вила.

— Хубава е. — Той докосна една от солидните колони на верандата. — Но защо се е върнал тук, след като е бил моряк?

— Роден е в Западна Вирджиния. Просто се е прибрал у дома. Извинявай, но трябва да проведа няколко разговора. Използвай банята на горния етаж, в която трябва да има кърпи и всичко останало.

— Благодаря.

Пулър намери банята и пусна душа. Пет минути по-късно беше напълно облечен и готов да тръгват. В коридора почти се сблъска с Коул, която беше по хавлиен халат.

— Много си бърз — учуди се тя.

Беше боса и това я правеше по-ниска от него с над трийсет сантиметра.

— Не се мотаеш в банята, когато след теб чакат хиляда души — поясни той. — Станало ми е навик.

— Аз не мога толкова светкавично, но няма да се бавя — обеща тя.

— Ползвай тази баня.

— Не, нещата ми са долу.

— Спалнята ти не е ли тук, горе?

— Не ти трябва да знаеш къде е спалнята ми, Пулър! — сряза го тя.

Той отстъпи крачка назад и погледна над рамото й.

— Добре. Може ли малко вода? Човек ожаднява, когато едва не са го взривили.

— В хладилника има минерална вода.

— Нямам нищо против да пия и от чешмата.

— Не и от тази чешма.

Слязоха долу. Тя влезе в банята, а той отиде в кухнята. Зад гърба му се разнесе шум от течаща вода и той си я представи как влиза под душа. После престана да мисли за нея. Работата, особено неговата, трудно можеше да се смесва с нещо друго.

Кухнята наподобяваше корабен камбуз. Просторна, функционална, с отлично разпределено пространство и подредена като аптека. Явно бащата моряк бе успял да превърне къщата си в подобие на кораб.

Двамата родители бяха починали едновременно. Вероятно при катастрофа. Но Коул не искаше да говори за това. Добре. И бездруго не му влизаше в работата.

Той отвори хладилника и извади бутилка минерална вода. Отпи няколко глътки и погледна към задния двор. Добре подстригана трева, старателно поливани цветя. Малко фонтанче, барбекю с островръх покрив до самия край на оградата, почти скрито под червените гроздове на голяма лоза.

Успокояваща, почти идилична обстановка, която изобщо не се връзваше с представата му за мястото, обитавано от Сам Коул. Не знаеше защо. Може би защото почти не я познаваше.

Той излезе на задната веранда и отпи още няколко глътки от бутилката.

Затвори очи и отново си помисли за онази жица. Успя да я види в последния момент, когато прасецът й я докосна. По всички правила би трябвало да са мъртви и двамата. Спаси ги кратката пауза между задействането на спусъка и детонацията. Обясненията за това бяха две.

Или веригата бе свързана зле, или закъснението беше програмирано. Спъваш се в жицата и падаш. Две секунди объркване, после се изправяш на крака. Точно навреме, за да ти хвръкне главата.

Ако замисълът е бил този, значи Пулър беше спасил живота и на двамата. Но нещо не се връзваше. Никак не се връзваше.

„Не съм това, което бях.“

„Когато не си на бойното поле, сетивата ти се притъпяват и ставаш по-бавен.“

Той знаеше, че рано или късно този момент ще настъпи. Но нямаше представа, че ще се почувства толкова уязвим. Единственото решение беше да се върне в Близкия изток и да провери дали ще може да оцелее.

Няколко минути по-късно Коул се присъедини към него. Панталоните и блузата с къс ръкав бяха заменени от светлосиня лятна рокля с дълбоко деколте и бели сандали с ниски токчета. С рокля изглеждаше много по-добре.

Тя седна до него, кръстоса крака и придърпа полата си. Влажната й коса излъчваше аромат на жасмин и люляк.

— Няма ли да тръгваме? — попита Пулър.

— Обадих се на Джийн и я предупредих, че ще закъснеем — отвърна тя и разтърка слепоочията си.

— Каза ли й защо?

— Не виждам причина.

— Отбих се в пощата и разбрах откъде е пристигнала препоръчаната пратка.

— Как разбра?

— Ами зададох няколко въпроса.

— Защо не ме изчака?

— Понякога бързината решава всичко. А и пощата е на три минути път от мотела.

Той се усмихна, а тя му отвърна с шеговита гримаса.

— И какво откри?

— Подателят е фирма, която се занимава с изследване на почвени проби.

— Защо някой от семейство Рейнолдс би се интересувал от почвени проби?

— И аз си задавам същия въпрос.

— Ако кучето не е изяло пакета, значи го е прибрал някой, най-вероятно убиецът или убийците на Лари Уелман. Но отново възниква въпросът как изобщо са разбрали, че има такава пратка.

Пулър допи водата си и завинти капачката.

— Вероятно са разсъждавали като нас. Труповете са открити от пощальона. Но защо? Защото е искал някой да се разпише на обратна разписка. Няма друга причина да влиза в къщата. Оттук възниква и вторият въпрос: какво е донесъл? Решават да се върнат и да проверят. Просто за всеки случай.

— Но откъде са били сигурни, че ние вече не сме прибрали пакета?

— Може би от вътрешен информатор.

— Не вярвам някой от моите служители да помага на другата страна!

— Не твърдя, че е така. Но трябва да имаме едно наум.

— А взривяването?

— Мисля, че това е добър знак.

— В смисъл, че изнервяш някого, както спомена шерифът?

— Да.

— Но само ако това има някаква връзка с убийствата. А ти просто си посмачкал фасона на Дики и приятелчето му.

— Мислиш ли, че е тяхна работа? Да ми отмъстят, като ме вдигнат във въздуха?

— Всъщност не.

Коул разтри слепоочията си и се намръщи.

— Не те попитах как си — каза той. — Блъснах те доста силно. Да не си контузена?

— Добре съм — отвърна Коул. — Изкара ми въздуха, но това е нищо в сравнение с алтернативата. — Тя отвори очи. Пръстите й докоснаха лявата му ръка и останаха там. — А пък аз забравих да ти благодаря…

— Светлината беше слаба. Обикновено тези неща се виждат навреме, защото блестят на слънцето. Затова талибаните и „Ал Кайда“ предпочитат задействащи устройства, които се заравят в земята.

— Не видях абсолютно нищо — каза тя, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че ми спаси живота, Пулър.

Той се обърна да я погледне. Стори му се, че вижда издайническа влага в дясното й око, но тя бързо извърна глава.

— Моля, моля.

Коул отдръпна ръката си и се изправи.

— По-добре да тръгваме. Ако искаш, остави колата си тук. Ще те закарам с пикапа. В момента изобщо не ми се качва в полицейска кола…

Той я изчака да направи няколко крачки. Тя спря и се обърна. Фигурата й под тънката рокля се очертаваше съвсем ясно на фона на залязващото слънце. Хубава гледка, помисли си Пулър.

— Идваш ли?

— Да — кимна той и се изправи.