Дейвид Балдачи
Ден нула (51)

51

— Какво правиш тук, командире?

Пулър тракна с токове и застана мирно.

— Явявам се по ваша заповед, сър.

Баща му седеше на стола до леглото. Беше облечен с долнище на пижама, бяла тениска и пристегнат в кръста бледосин памучен халат. Дългите му кльощави крака бяха обути в чорапи и чехли. Преди време беше висок метър и деветдесет, но годините му бяха отнели поне пет сантиметра от тях. Вече не стърчеше над всички, но и бездруго му се случваше все по-рядко да стои изправен сред хора. На практика баща му почти не напускаше болничната си стая. Остатъците от косата му бяха снежнобели и образуваха полукръг около голото теме.

— Свободно — заповяда Пулър-старши.

Пулър се отпусна, но остана прав.

— Как мина пътуването до Хонконг, сър? — попита той.

Мразеше тази игра, но докторите твърдяха, че така е по-добре. По принцип нямаше вяра на психиатрите, а и търпението му започваше да се изчерпва.

— Самолетът спука гума, докато рулираше. За малко да се забием в блатото.

— Съжалявам, сър.

— Аз още повече, командире. Имах нужда от малко разнообразие.

— Да, сър.

Най-силно впечатление му направиха очите на стареца. Преди години в армията се говореше, че Пулър-старши може да те убие с поглед, в случай че не си изпълнил заповедите му. Сега обаче очите му бяха различни. Не безжизнени, но различни. Все така сини, но някак равнодушни и блуждаещи. Пулър огледа малката стаичка, която по нищо не се различаваше от стотици други като нея. Заключението му беше, че в много отношения баща му вече е мъртъв.

— Някакви заповеди, сър? — попита той.

По принцип Пулър рядко получаваше отговор на този въпрос, но въпреки това го задаваше при всяко посещение. Този път обаче отговорът прозвуча изненадващо.

— Всичко свърши, командире.

— Сър?

— Свърши. Точка. Край.

— Не ви разбирам, сър. — Пулър направи крачка напред.

Баща му седеше с клюмнала глава. Обърна се да го погледне и очите му проблеснаха като бучки синкав лед, изложени на слънчева светлина.

— Мълвата — прошепна той.

— Мълвата?

— Човек трябва да внимава с нея. Тя е пълна глупост, но в крайна сметка те настига.

Май към списъка със заболяванията му трябваше да се прибави и параноята. А кой знае, може би тя открай време го мъчеше.

— Кой ще ви настигне, сър?

Баща му махна нехайно, сякаш враговете вече бяха тук.

— Важните хора. Мръсниците, които командват армията.

— Не мисля, че някой ви преследва, сър — поклати глава Пулър.

— Напротив, командире.

— Но защо, сър? Вие имате три звезди на пагона!

Осъзна се, но вече беше късно. Баща му се беше пенсионирал като генерал-лейтенант — едно отлично постижение за всеки офицер. Но Пулър-старши беше един от малцината, които трябваше да стигнат до самия връх благодарение на своите забележителни постижения.

В цялата армия бяха наясно, че този човек е трябвало да получи и четвърта звезда, но най-вече онова, за което мечтае всеки истински воин — медала на честта. Никой не се съмняваше, че го беше заслужил по бойните полета на Виетнам. За съжаление в армията държаха сметка не само за победите в боя, но и в политиката. Пулър-старши обаче беше имал конфликти с всички хора, от които зависеше кариерата му. По тази причина четвъртата звезда и медалът на честта бяха останали само мечта.

— Той е виновен! — отсече Пулър-старши.

— Кой?

— Той!

— Не знам за кого говорите.

— Говоря за майор Робърт Пулър от ВВС. Онзи, който беше осъден за държавна измяна и е във военен затвор. Обвиняват мен за всичките му прегрешения! — Баща му млъкна да си поеме дъх и мрачно добави: — Ей тази мълва имам предвид. Нея разпространяват мръсниците!

Върху лицето на Пулър се изписа разочарование. Брат му беше осъден доста време след пенсионирането на баща им, но това явно не му пречеше да го обвинява за несбъднатата си мечта. На бойното поле Пулър-старши никога не беше бягал от отговорност, но извън него се преобразяваше — ставаше дребнав и отмъстителен, несправедлив и жесток дори към синовете си.

При нормални обстоятелства Пулър не пропускаше да му каже няколко успокоителни думи на тръгване. Най-вече свързани с измислената игра, препоръчана от психиатрите.

— Къде отиваш, командире? — подвикна след него баща му.

Той не отговори.

— Командире! — изрева гневно Пулър-старши. — Никой не те е освободил!

Пулър продължи да крачи към вратата. Излезе в коридора и се насочи към изхода. Зад затворените врати лежаха възрастни, болни и умиращи бойци, които бяха дали всичко от себе си за просперитета и сигурността на страната си. Измина стотина метра, но крясъците на баща му още се чуваха. Очевидно нямаше никакви проблеми с белите си дробове.

Напусна болницата, без да се обръща назад.

Край на времето за семейството.

Предстоеше му посещение във Военноморския клуб.