Дейвид Балдачи
Ден нула (81)

81

Спряха в началото на гората, приклекнаха и внимателно огледаха терена. Пулър прехвърли раницата на дясното си рамо. Този път нямаше право на грешка. Скоро щеше да се развидели.

Коул го последва. Очите й шареха наоколо.

Засега не светеше в никоя къща. Нямаше преминаващи коли.

Пулър погледна наляво и надясно, а след това направо към целта. После се обърна и кимна на Коул. Беше облечен в камуфлажната си униформа, а лицето му беше почернено. Двата Ml1 тежаха отпред и отзад на колана му, а автоматът МП5 висеше на гърдите му.

Коул носеше черен панталон и тъмна блуза. И нейното лице беше черно. Стискаше в ръка кобрата, а на колана й имаше граната.

Пулър усети как бельото му започва да лепне. Тази нощ влагата беше ужасна, а комбинацията с жегата едва се издържаше. За миг си представи какво изпитват хората в онези порутени къщи без електричество. Но те може би бяха доволни, че все пак имат покрив над главите си.

Той се взря в бетонния купол, който стърчеше в мрака като черен тумор, изникнал между здрави органи. Няколко прещраквания с клещите бяха достатъчни, за да пробият дупка в оградата и да се приближат до тумора.

Коул извади няколко листа от раницата си и двамата се заеха да ги изследват под светлината на фенерчето му.

— Трябва да установим приблизителните размери на това нещо — прошепна той, а тя само кимна.

Остави я на място, отмери сто широки крачки в западна посока и спря. Не му беше лесно сред шубраците, но се опита крачките му да бъдат не по-малки от метър и двайсет. Следователно изминатото разстояние беше около сто и двайсет метра. Повече от дължината на едно футболно игрище.

После дойде ред на широчината, която започна да измерва от основите на купола. Резултатът беше двеста четирийсет и четири метра, или близо четвърт километър. Изчисли наум квадратурата на терена и остана доста впечатлен. Федералните власти по принцип не се занимаваха с малки обекти. Особено в онези години, когато бяха харчили на воля.

И така, обектът се оказа голям. Но за какво беше използван навремето?

Чертежите от касата на Строс не даваха отговор на този въпрос.

Към тях беше приложена единствено официалната забрана за използване на експлозиви в радиус от три километра около купола. В допълнение имаше и многобройни точки, маркирани със знака за опасност. Плановете нямаха нито дата, нито обяснителни бележки. Пулър и Коул ги изследваха сантиметър по сантиметър, но въпреки това не получиха и най-бегла представа за предназначението на обекта.

Тайната си бе тайна. А тази я бяха пазили добре. Свръхсекретност, точка по въпроса. Може би затова бяха избрали Дрейк. Но днес тук не беше останало нищо, освен една грозна цицина сред горската пустош.

Пулър се върна при Коул.

— Е? — погледна го въпросително тя.

— Обектът се оказа доста по-голям от очакванията ми.

Той се обърна към близкото селище и напрегна взор. Всички постройки бяха от петдесетте години на миналия век. Период на бурни събития по света.

— Какво знаеш от родителите си за това място? — обърна се към нея той.

— Почти нищо. От време на време се чуваше вой на сирени, но татко казваше, че никой не знае за какво става въпрос. Не съм чувала да са се обръщали към полицията. По онова време шериф е бил предшественикът на Линдеман. Разговарях с него доста време, след като се беше пенсионирал. Научих, че обектът е бил извън нашата юрисдикция.

Пулър извади от джоба си листа с инструкциите за безопасност, в полето на който бяха надраскани цифрите 92 и 94.

— Разгада ли значението на тези цифри? — попита Коул.

— Може би.

— Е?

Ако бяха това, което той предполагаше, случаят щеше да поеме в изцяло нова и вероятно катастрофална посока.

— Ще ти кажа, когато съм сигурен.

— А защо не сега? И друг път си правил предположения в мое присъствие.

— Не и този път. Искам да бъда сигурен. Няма смисъл да предизвиквам паника, а после да се окаже, че съм сбъркал.

— Аз вече съм паникьосана, Пулър — облиза устни тя. — Газопровод, атомна централа. Нима може да има нещо по-лошо?

— Може, и още как.

— В такъв случай смятай, че паниката ми достига максимално ниво.

Пулър приклекна сред храстите и се вслуша в звуците на природата. Скоро щеше да се съмне. Някъде наблизо прошумоля змия. Той знаеше, че в района е пълно с медноглави змии. Блатата на Флорида пък гъмжаха от агресивни „водни мокасини“. Доста хора бяха ухапани от змии по време на последните и най-тежки учения в рейнджърската му програма. Някои от колегите му изпитваха ужас от тези влечуги, но нямаха право и не искаха да го показват. Един от тях едва не умря от ухапването на коралова змия, но успяха да го спасят. Само за да загине от самоделно взривно устройство в Афганистан четири години по-късно.

Той продължаваше да се ослушва, обмисляйки следващите си действия. Стана и пристъпи към задната част на бетонната стена, покрита с диви лози и бурени. Докосна я с длан и се обърна назад.

— Сигурна ли си, че дебелината й е цял метър, както е казал баща ти?

— Да. Лично е присъствал, когато са отливали бетона.

Това означаваше море от бетон, защото съоръжението беше огромно. Само федералното правителство можеше да си позволи подобно разточителство. Сякаш бяха градили някаква огромна язовирна стена насред пущинаците без капка вода наоколо. Но защо?

— Трябва да проникнем вътре — каза Пулър.

— Добре. Как?

Той отново докосна гладката повърхност и погледна нагоре. Куполът беше висок колкото десететажна сграда. Много малко от околните дървета бяха по-високи от него. Можеше да се добере до върха, катерейки се по клоните, но после какво?

Един метър. Не би могъл да пробие дупка в толкова дебела стена, без да вдигне шум. За целта щеше да му трябва не само професионално канго, но най-вероятно и динамит. Погледна надолу към мястото, където бетонът потъваше в пръстта. Можеше да опита.

Той извади сгъваема лопата от раницата си и започна да копае. Половин метър по-надолу лопатата звънна в нещо метално. Пулър разчисти дупката с две ръце и включи фенерчето си.

— Прилича на стомана — отбеляза Коул.

— Така е. Ръждясала, но здрава.

Запита се докъде се простира металът на ширина. Вероятно на доста метри. Хората, които бяха строили подобни гигантски куполи, едва ли бяха икономисвали от детайлите.

В съоръжението не можеше да се проникне нито отдолу, нито отгоре.

Но все пак трябваше да има някакъв начин. Никой не издигаше такива сгради, без да помисли за резервен вход, ако не за друго, то поне за аварийно проникване.

— Я ми подай плановете — каза той.

Коул мълчаливо се подчини. Той прелисти няколко страници и се наведе над онова, което търсеше. Секунди по-късно вдигна глава. Написаното беше конкретно и ясно, но той просто не му беше обърнал внимание.

— Ще имаме нужда от брат ти — каза той.

— От Ранди? — учудено го погледна тя. — Какво общо има той? Не ми казвай, че е забъркан във всичко това. Първо реши, че сестра ми ти е заложила бомба, а сега…

— Не мисля, че брат ти е замесен — хвана ръката й той. — Но съм убеден, че само той може да ни помогне.