Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (8)

5.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 9 часът и 50 минути

Залата на методисткия параклис беше доста променена. Вътре бяха разгънати осем дървени маси и около всяка от тях кипеше някак на дейност. На едната седеше полицай с полеви телефон и държеше връзка с централата. На три други маси имаше разгърнати карти, на които различните зони на търсене бяха очертани с дебели червени линии. На пета маса един сержант, заобиколен от карти чета, формуляри и картотечни кутии, подреждаше всяка пристигнала информация. На останалите маси тракаха пишещи машини. В Бъкстън служители на криминалния отдел разпитваха съучениците на Алисън Картър, а тридесет полицаи и още толкова доброволци претърсваха долината около Скардейл.

В единия край на залата, близо до вратата, няколко стола бяха наредени в полукръг пред голяма дъбова маса. От другата й страна имаше два стола. Застанал край масата, Джордж тъкмо докладваше на главния инспектор Джек Мартин. През трите месеца, откак бе дошъл на работа в Бъкстън, никога досега не бе имал работа с униформения дивизионен началник. Той знаеше, че докладите му минават през бюрото на Мартин, но никога досега не бяха си сътрудничили пряко по някой случай. Всичко, което знаеше за този човек, беше филтрирано през схващанията на колегите му.

Мартин беше служил до чин лейтенант като пехотинец по време на войната, доколкото се знаеше, без да се отличи, но и без да се посрами. Но прослужените във войската години бяха изградили у него вкус към детайлите на военния живот. Той много държеше на чинопочитанието, и винаги упрекваше офицерите, които се обръщаха към свои равни или подчинени по име, а не със съответния чии. Чуеше ли някой да назовава някого на малко име в участъка, вдигаше кръвно, ако можеше да се вярва на сержант Клъф. Мартин редовно инспектираше подчинените му униформени служители и нерядко навикваше тези, чиито ботуши не блестяха като огледало или копчетата им не бяха достатъчно излъскани. Имаше орлов профил и също такива очи. Всички знаеха, че се дразни от разпасания според него вид на офицерите — криминалисти, които официално също бяха под негово командване.

Но Джордж винаги бе подозирал, че зад заядливия ветеран се крие проницателен и опитен полицейски служител. Сега му предстоеше да узнае доколко са верни предположенията му. Мартин изслуша внимателно описанието, което Джордж направи на досегашните събития. Прошарените му вежди бяха смръщени съсредоточено. Той поглади с палеца и показалеца на дясната си ръка грижливо подстриганите си мустаци първо срещу косъма, после обратно.

— Цигара? — каза той накрая и предложи собствения си пакет на Джордж. Пушеше много силни цигари, „Капстан“. Джордж поклати глава и извади своите, доста по-леки. Все пак прие предложението като позволение и веднага запали.

— Хич не ми харесва тази работа — поде Мартин. — Изглежда внимателно планирано, а?

— Така ми се струва, сър — каза Джордж, впечатлен от начина, по който Мартин веднага забеляза подробността с лейкопласта. Никой не ходи на разходка с цяла ролка лейкопласт в джоба, дори най-старателният бойскаут. Това, което бе сторено с кучето, навеждаше Джордж на мисълта за предумишлена постъпка, макар никой от колегите му да не придаваше значение на този детайл.

— Струва ми се, че който и да е отвлякъл момичето, е бил добре запознат с навиците й. Може да я е следил известно време, да е изчаквал подходящ момент.

— Значи мислите, че става дума за местен човек? — попита Мартин.

Джордж прекара ръка през русата си коса.

— Така изглежда — отвърна той колебливо.

— Прав сте да не се ангажирате с категорична теория. Пътят нагоре към Дендърдейл, до изворите на Скарластън, е популярен туристически маршрут. Кой знае колко хора се шляят наоколо през лятото. Всеки може да е видял момичето — само или с приятели — и да е решил да се върне, за да я отвлече. — Мартин кимна и почисти с пръст малко цигарена пепел от ръкава на безупречно изгладената си куртка.

— Възможно е — съгласи се Джордж, макар че не можеше да си представи как някой мигновено ще развие подобна мания и ще издържи с месеци до настъпването на подходящия момент. Всъщност основната причина за неговата неувереност бе съвсем друга.

По-скоро просто не мога да си представя който и да било жител на селото да причини такова страдание на свой съселянин. Те са невероятно близки помежду си, сър. Свикнали са да се поддържат и помагат един на друг от поколения насам. Някой от Скардейл няма да причини зло на някое от техните деца — това би било в разрез с всичко, на което са учени от раждането си. Да не говорим пък, че нима начин жител на Скардейл да отвлече дете от селото, без останали да разберат какво става. А въпреки всичко по-вероятно е извършителят да е жител на селото, а не външен човек — заключи Джордж и въздъхна, озадачен от хода на собствените си мисли.

— Освен ако всички грешат посоката, в която е тръгнало момичето — отбеляза Мартин. — Може би тя самата е нарушила навиците си и да е тръгнала в обратна посока, към главното шосе. А пък вчера имаше говежди пазар в Лийк. По лонгнорския път движението трябва да е било доста по-оживено от обикновено. Лесно може да са я примамили в някоя кола, под предлог да упъти някого например.

— Забравяте кучето, сър — напомни Джордж.

Мартин махна нетърпеливо с цигарата.

— Възможно е този, който я е отвлякъл, после да се е промъкнал откъм другия край на долината и да е оставил кучето в гората.

— Би било голям риск, а и тогава човекът би трябвало да познава отлично местността.

Мартин въздъхна.

— Сигурно сте прав. И на мен не ми се струва вероятно злодеят да е местен човек. Човек често има романтични представи за живота в тези малки селца, но често се оказваме излъгани. — Погледна към стенния часовник, придърпа маншетите си и се изправи. — И е време да приемем господата от пресата.

Той се обърна към една от сгъваемите маси.

— Паркинсън, върви да кажеш на Морис да покани журналистите.

Униформеният скочи и измънка:

— Тъй вярно.

— Кепето, Паркинсън — излая Мартин. Паркинсън спря като закован и се върна към стола си, нахлупи униформеното кепе и почти побягна през вратата. Докато излизаше, Мартин успя да добави: — Да се подстрижеш, Паркинсън!

Устните на началника потрепваха, като че ли криеше усмивката си, докато вървеше към столовете зад голямата маса.

Вратата се отвори и около половин дузина мъже, се изсипаха в залата. Когато премръзналите им фигури се озоваха в задушната топлина на помещението, около тях се образува нещо като мъглив ореол. Групичката се разпадна и хората насядаха шумно по сгъваемите столове. Джордж прецени, че са на възраст между двадесет и пет и петдесет и пет години, макар че не беше лесно да се каже, така, както бяха захлупени с плетени и широкополи шапки, скрити: зад вдигнатите яки на палтата си и увити целите в шалове. Разпозна Колин Лофтъс от „Хай Пийк Кърънт“, но останалите му бяха неизвестни. Зачуди се за какви ли издания работят.

— Добро утро, господа — започна Мартин. — Аз съм главен инспектор Джек Мартин от полицията в Бъкстън, а това е моят колега, инспектор Джордж Бенет. Както несъмнено всички знаете, едно момиче от Скардейл е изчезнало. Става дума за Алисън Картър, тринадесетгодишна, която била видяна за последен път приблизително към четири и двадесет вчера следобед. Излязла от имението Скардейл, където живее със семейството си, за да разходи кучето си. Когато не се върнала, майка й, Рут Хокин, и вторият й баща, Филип Хокин, се свързват с полицията в Бъкстън. В отговор на обаждането незабавно започнахме претърсване на околностите на имението Скардейл, с помощта на обучени полицейски кучета. Кучето на Алисън бе открито в близката гора, но от момичето няма и следа.

Той се прокашля.

— До обяд в бъкстънския полицейски участък ще има копия от скорошна снимка на Алисън, които ще ви бъдат предоставени.

Докато Мартин даваше подробни описания на външния вид и дрехите на момичето, Джордж изучаваше журналистите. Главите им бяха сведени, моливите хвърчаха по страниците на бележниците. Той се замисли възможно ли е този интерес да има връзка с изчезванията на деца в Манчестър. Не можеше да си представи, че биха запристигали толкова много, ако ставаше дума просто за едно момиче, изчезнало едва преди шестнадесет часа от малко селце в Дербишър.

Мартин тъкмо приключваше.

— Ако и днес не открием Алисън, търсенето ще стане още по-настоятелно. Лошото е, че нямаме представа какво може да й се е случило, и сме много обезпокоени, не на последно място заради необичайно студеното време през последните дни. А сега, ако имате някакви въпроси, и аз, и инспектор Бенет ще ви отговорим с удоволствие.

Вдигна на се една глава.

— Брайън Бонд от „Манчестър Ийвнинг Кроникъл“. Подозирате ли нещо лошо?

Мартин си пое дълбоко дъх.

— На този етап нито можем да изключим, нито можем да приемем нещо със сигурност. Не можем да открием причина за изчезването на Алисън. Не е имала неприятности в училище или у дома. Но досега не сме намерили и следи, които да ни навеждат на мисълта за престъпление.

Конни Лофтъс вдигна пръст.

— Има ли следи, които да навеждат на мисълта, че е станала жертва на злополука?

— Засега не — отговори Джордж. — Както главният инспектор вече каза цели екипи от наши хора претърсват долината. Помолихме всички местни фермери да огледат много внимателно земите си, в случай че Алисън е паднала, счупила си е крак или нещо подобни и не може да се движи.

Мъжът, седнал в единия край на редицата столове, се наведе напред и направи идеално кръгче с дима от цигарата си.

— Като че ли има някакви общи характеристики между изчезването на Алисън Картър и това на двете деца от околностите на Манчестър — Полин Рийд от Гортън и Джон Килбрайд от Аштън. Обсъждали ли сте с криминалистите от Манчестър и Ланкашър възможността за връзка между поверените ви случаи?

— Ще се представите ли? — попита сухо Мартин.

— Дон Смарт от „Дейли Нюз“, северна секция. — В усмивката му имаше нещо хищно.

Джордж си каза, че прилича на лисица. Дори окраската му беше като лисица — изпод каскета от туид се подаваше червеникава коса, червендалесто лице и светлозлатисти очи, които примижаваха от дима на пуретата му.

— Още е много рано за подобни предположения — намеси с Джордж. Искаше му се да отговори на този въпрос, защото той отразяваше собствените му съмнения. — Разбира се, запознат съм със споменатите от вас случаи, но засега не сме открили повод да се свързва ме с колегите за нещо друго, освен за организацията на търсенето. Стафордшърската полиция вече ни обеща всестранна подкрепа, ако се наложи да разширим периметъра на търсенето и в тази посока.

Само че Смарт не се даваше толкова лесно.

— Ако бях на мястото на майката на Алисън Картър, никак нямаше да ми се понрави, че полицията пренебрегва такава подчертана прилика на случая с изчезването на други деца.

Мартин вдигна рязко глава и отвори уста да укори журналиста, но Джордж го изпревари.

— Колкото прилики, толкова и разлики — каза той рязко. — Скардейл е изолирано село в провинцията, няма нищо общо с улиците на един голям град; Полин и Джон са изчезнали през уикенда, а сега сме средата на седмицата; за първите две деца в срещата с непознати не би имало нищо необичайно, докато непознат човек през декемврийски следобед в Скардейл би предизвикал неминуемо подозрение у Алисън; и което е най-важно, Алисън не е била сама, а с кучето си. Скардейл е на двадесет и пет — тридесет мили от района на другите две произшествия. Предполагаемият престъпник, който се занимава с отвличания, би трябвало да подмине доста други деца, за да стигне точно до Алисън Картър. Всяка година се обявяват за изчезнали стотици хора. Странното би било, ако между случаите нямаше общи черти.

Дон Смарт отправи към Джордж поглед, пълен със студено предизвикателство.

— Благодаря ви, инспектор Бенет. Бенет с две „т“ ли се пише? — беше единственият му отговор.

— Да — отвърна Джордж. — Други въпроси?

— Ще пресушавате ли резервоарите в мочурищата? — Това пак беше Колин Лофтъс.

— Ще ви уведомяваме за всички предприети мерки, както и кога те ще бъдат осъществени — каза въздържано Мартин. — А сега, ако няма други въпроси, възнамерявам да закрия пресконференцията.

Той се изправи на крака.

Дон Смарт се приведе напред, подпрял лакти на коленете си.

— Кога ще е следващата пресконференция?

Джордж забеляза как вратът на Мартин се изчерви, досущ като на пуяк. Но колкото и да бе странно, червенината не плъзна по лицето му.

— Когато открием момичето, ще ви уведомим.

— А ако не я намерите?

— Аз ще бъда тук утре сутринта по същото време — намеси се Джордж. — И всяка следваща сутрин, докато намерим Алисън.

Дон Смарт повдигна вежди.

— Ще очаквам срещите ни с нетърпение — каза той, прибра диплите на широкото палто около слабоватото си тяло, и се изправи в целия си, доста нисък ръст. Останалите журналисти вече се бяха отправили към вратата, сравняваха бележките си и обмисляха с какви заглавия да въведат статиите си.

— Нахалник — обяви Мартин веднага, след като вратата се затвори зад тях.

— Вероятно просто си върши работата — въздъхна Джордж. Щеше да е по-добре, ако му беше спестено присъствието на досадник като Дон Смарт, но нямаше какво да се прави. Можеше само да се опита да не се поддава на предизвикателствата на журналиста.

Мартин изсумтя.

— Подстрекател. Останалите също си вършеха работата, без да намекват, че ние не вършим нашата. Внимавайте с този човек, Бенет.

Джордж кимна.

— Имам още един въпрос, сър. Възнамерявате ли да ме натоварите официално с ръководенето на операцията по случая?

Мартин се намръщи.

— Инспектор Томас отговаря за униформените полицаи, но мисля, че вие ще ръководите цялата операция. Старши инспектор Карвър не може да поеме случай, докато кракът му е още в гипс. Той предложи да поеме ръководството от управлението в Бъкстън, но на мен ми е необходим човек тук, на местопроизшествието. Мога ли да разчитам на вас, инспекторе?

— Ще направя всичко по силите си, сър — отговори Джордж. — Твърдо съм решен да открия момичето.

„Манчестър Ийвнинг Кроникъл“, четвъртък, 12 декември 1963 г., стр.1

ПОЛИЦИЯТА ПРЕТЪРСВА УСАМОТЕНА ДОЛИНА. КУЧЕТА СЛЕДОТЪРСАЧИ ПОМАГАТ ПРИ ТЪРСЕНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ

Редакционен репортаж

„Полицейски кучета следотърсачи се включиха днес в издирването на тринадесетгодишно момиче, изчезнало вчера следобед от дома си в усамотеното дербишърско селце Скардейл. Момичето, Алисън Картър, изчезнало, след като излязло от имението Скардейл, където живее с майка си и втория си баща. Преди да излезе, казала, че отива да разходи кучето си. Алисън тръгнала през полето към близката гора, в долината, оградена от високи варовикови скали. Оттогава насам никой не я е виждал. След като майка й се обадила в полицията, започва издирването. Кучето било открито невредимо, но нямало и следа от Алисън.

От разговорите със съседи и нейни приятели от училището «Хай Пийк» се разбира, че няма причина красивата тринадесетгодишна ученичка да иска да избяга от дома. Днес майка й, тридесет и четиригодишната Рут Хокин, продължи да очаква тревожно резултатите от претърсването на долината. Съпругът й, Филип Хокин, тридесет и седемгодишен, се присъедини към групата съседи и местни фермери, които помагат на полицията при търсенето. Висш полицейски служител каза: «Не можем да открием какво би накарало Алисън да избяга от дома. Не е имала проблеми нито у дома, нито в училище. Но не сме открили нищо, което да навежда на мисълта за престъпление».

Ако до свечеряване Алисън не бъде открита, търсенето ще продължи утре.“

Дон Смарт хвърли встрани ранното вечерно издание на „Кроникъл“. Поне не му бяха откраднали въпросите. Този риск винаги съществуваше, ако решиш да зададеш някакъв по-особен въпроса на пресконференция. Отсега нататък той имаше намерение да се отцепи от групата и да рови сам за материалите си. Имаше чувството, че този Джордж Бенет ще му даде много материал за писане, и беше решен тъкмо той да бъде този, който ще изстиска най-доброто от привлекателния млад детектив.

Имаше съмнение, че Бенет е като булдог. Изключено беше той да се откаже от издирването на Алисън Картър. Дон Смарт знаеше, че за повечето полицаи изчезването на Алисън Картър е просто един от много подобни случаи. Разбира се, те съчувстваха на семейството. Сигурно сред тях имаше много бащи, които бяха прегърнали здраво дъщерите си, когато се бяха прибрали у дома и щяха да правят така след всяка нощ, прекарана в безплодно търсене.

Но той долавяше у Джордж нещо по-различно. За този човек изчезналото момиче беше мисия. Дори всички останали да се окажеха от търсенето, Джордж щеше да продължи да я издирва също тъй неотклонно, както ако търсеше собствената си дъщеря. Смарт беше наясно, че за него мисълта за провал беше недопустима.

Случаят беше манна небесна за Дон Смарт. Ангажиментът, който получи от северната секция на „Дейли Нюз“, беше първата му работа за национален вестник, и той постоянно търсеше материал за статия, която би осигурила прехвърлянето му в Лондон. Вече беше писал за „Нюз“ във връзка с изчезването на Полин Райн и Джон Килбрайд, и бе твърдо решен да убеди Джордж или някой от неговия екип, че съществува връзка между тях и между Алисън Картър. Щеше да стане страхотен материал за първа страница.

Каквото и да станеше, Скардейл беше великолепен фон за драматични тайнствени събития. Животът на всеки човек от тази затворена общност щеше да бъде оглеждан под микроскоп. Всевъзможни тайни щяха да излязат наяве. Сигурно предстояха крайно неприятни сцени. А Дон Смарт беше решил да бъде очевидец на всяка една от тях.

 

 

В залата на методисткия параклис Джордж Бенет също хвърли настрани вечерния вестник. Беше повече от сигурен, че утре на страниците на по-сензационния „Дейли Нюз“ щеше да излезе доста по неприемлива статия. Ако имаше и намек за недостатъчна компетентност на полицията, Мартин, щеше да получи удар. Джордж излезе от параклиса, пресече шосето и се качи в колата си.

Пътят към Скардейл беше почти толкова неприветлив на дневна светлина, както и нощем или на зазоряване. През нощта мракът поне бе прикривал страховито надвисналите над пътя скали — сега Джордж можеше много живо да си представи как някоя от тях смазва колата му като валяк консервена кутия. Днес по пътя имаше само една съществена разлика: портата беше широко отворена, така че колите можеха да минават свободно. До портата стоеше униформен полицай. Той се взря в колата на Джордж и щом разпозна шофьора, отдаде чест. Горкият човечец, каза си Джордж. Периодът, през който той самият патрулираше и мръзнеше на открито, беше за щастие кратък. Замисли се как ли полицаите, които не гонят кариера, се справят с това ежедневие — ден след ден кръстосване на улиците, охраняване на местопроизшествия, или пък, както днес — безплодно обикаляне из мразовита пустош.

Както пътят, така и самото село не беше станало по-привлекателно на дневна светлина. Нямаше нищо очарователно в мрачните къщурки на Скардейл. Сивите каменни постройки сякаш се бяха снишили към земята — по-скоро като подплашени кучета, отколкото като диви животни, които се готвят за скок. Стрехите на една-две от тях бяха увиснали, повечето се нуждаеха от боядисване. Между къщите се щураха кокошки, и всяка влязла в селото кола предизвикваше какофония от кучешки лай и овче блеене. Непроменени бяха само очите, които се взираха от прозорците във всеки новодошъл. Докато колата му навлизаше в селото, Джордж съзнаваше, че от всяка къща го наблюдават. Днес вече знаеше малко повече за наблюдателите иззад пердетата. Първо, те всички бяха жени, защото мъжете от Скардейл бяха до един с групите по издирването, за да помагат на полицията с познанията си за местността.

Джордж паркира колата си в отдалечената част на селската морава, до оградата на имението. Беше решил, че е време да поговори отново с госпожа Хокин. По пътя към къщата той спря край фургона, пристигнал днес от централата. Използваха го по-скоро като свързочен пункт между различните групи, отколкото като канцелария, и две полицейски служителки постоянно варяха вътре чай и кафе. Джордж открехна вратата и веднага установи колко точно беше предположението му, че ще открие тук инспектор Алан Томас, разположил се в най-топлото ъгълче на фургона, обзаведен с чаша чай от едната страна и пепелник, в който димеше голямата му лула от мирска пяна, от другата.

— Джордж — възкликна сърдечно Томас. — Идвай тук, момчето ми. Страшен студ, а? Добре, че не трябва да снова из горите.

— Нещо ново? — попита Джордж и кимна на служителката, която му предлагаше чай. Сипа си захар и се облегна на преградата.

— Абсолютно нищо, момчето ми. Общо взето, никой нищо не е открил. Тук-там по някой парцал, който си е лежал на същото място от месеци — уелският акцент на Томас придаде странно ведра нотка на потискащите новини. — Хапвай! — Той махна с ръка към чинията, пълна с кифлички с масло. — Донесе ги майката на момичето. Каза, че не можела да седи на едно място и да чака по цял ден.

— След малко ще мина да я видя. — Джордж се пресегна и си взе кифличка. Каза си, че хич не са лоши. Бяха определено по-добри от тези, които правеше Ан. Много я биваше да готви, но с печенето не можеше да се оправи. Беше му се наложило да излъже, че изобщо не обича сладкиши. В противен случай щеше да яде нейните, защото нямаше представа как би могъл да я критикува. А пък нему се щеше да яде в продължение на петдесетина години мазни сладкиши, жилави баници и кейкове, които сякаш бяха взети от близката каменоломна.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Червендалест мъж, навлякъл кожено яке над няколко ката ризи и пуловери, нахлу във фургона, задъхан и потен.

— Вие ли сте Томас? — обърна се той към Джордж.

— Аз съм Томас, момчето ми. — Томас се изправи на крака и от скута му се изсипа цяла лавина трохи. — Какво става? Да не са открил момичето?

Мъжът поклати глава, опрял ръце на коленете си, докато се опитваше да си поеме дъх и произнесе с усилие:

— В горичката под хълма Шийлд. Като че ли е имало борба. Изпочупени клони. — Той се изправи. — Пратиха ме да ви отведа там.

Джордж заряза чая и кифличката и излезе с новодошлия, последван от Томас. Представи се и попита:

— Вие от Скардейл ли сте?

— Да, аз съм Рей Картър. Чичо съм на Алисън.

„И баща на Джанет“, припомни си Джордж.

— На какво разстояние се намира тази горичка от мястото, където открихме кучето? — попита той, насилвайки се да върви в крак с фермера. Човекът вървеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи при набитата му фигура.

— Около четвърт миля, ако се мине напряко.

— Доста се забавихме, докато открием нещо — каза меко Джордж.

— Мястото не се вижда от пътеката, затова първия път, когато са минавали през горичката, са го пропуснали — каза Картър. — Освен това трудно биха се сетили за него. — Той спря за миг и се обърна сочейки към имението Скардейл. — Вижте, ето го имението. — После се обърна още веднъж. — Ето го полето, през което се минали към гората, в която откриха кучето, и към Скарластън. — Мъжът пак се завъртя. — Ето го пътят, който води вън от долината. А това — завърши той, сочейки дърветата, скупчени някъде между имението и гората, в която бяха открили Шеп — е мястото накъдето сме се запътили. Това е път, който не води за никъде — добави Картър ядно, като обхвана с жест високите варовикови скали и мрачното сиво небе.

Джордж се намръщи. Човекът беше прав. Ако Алисън е била в тази горичка, когато са я хванали, защо кучето бе завързано в голямата гора, поне на четвърт миля разстояние? Ако пък са я хванали в просеката на голямата гора, и там тя не се е съпротивлявала, а се е боричкала по-късно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на престъпника, какво са търсели изобщо в задънения край на долината? Още една непоследователност, която Джордж прибави наум към досегашните, докато вървеше след Рей Картър към тесния залесен пояс.

Горичката беше смесена — от ясен, явор, бук и бряст. Дърветата бяха засаждани много по-скоро от онези в гората, където бяха вчера, бяха по-млади, с по-тесни дънери. Като че ли бяха садени прекалено близо едно до друго и клоните им образуваха гъсто преплетен параван, през който не можеше да се види почти нищо. Храсталаците под тях бяха също прекалено гъсти, за да можеш да си проправиш лесно път през тях.

— Насам — каза Картър и посегна към един почти невидим отвор сред кафеникавата папрат и червено зеленикавите листа на къпините. Веднага щом навлязоха в гората, следобедната светлина изчезна почти напълно. Джордж имаше чувството, че сякаш внезапно ослепял и му стана ясно как търсачите първоначално не са открили нищо. Досега не бе схванал напълно колко непроходим е лесът на места и колко лесно можеше да не бъде забелязано нещо дори да е нещо голямо, като например, пази боже, труп. Когато очите му привикнаха към полумрака, той започна да вижда по-добре храсталаците под дърветата. Пътеката беше хлъзгава от изпочупени паднали листа.

— От месеци разправям на нашия земевладелец, че тази горичка трябва да се разреди — изръмжа Картър, докато разбутваше клоните на ниските бъзови храсти, които ги пляскаха като камшици по листата. — На това място може да изчезне половината ловна дружинка на Хай Пийк и никой няма да разбере.

Съвсем внезапно налетяха на останалите от спасителната група. Двама полицаи и някакво момче стояха близо един до друг на един завой на пътечката. Момчето надали имаше повече от осемнадесет години. Беше облечено като Картър с кожено яке и панталони от рипсено кадифе.

— Така — каза Джордж, — а сега кой ще покаже на господин Томас и на мен какво сте намерили?

Един от полицаите се прокашля.

— Там напред е, сър. Една група вече беше минала от тук рано сутринта, но господин Картър настоя да прегледаме пак, защото храсталакът под дърветата е много гъст. — Той направи жест с ръка към инспектор Томас и Джордж, и останалите отстъпиха тромаво назад, за да им направят място да минат. Полицаят посочи една едва забележима пролука в храсталаците, на юг от пътеката. — Това момче, Чарли Ломас, откри мястото. Има едва видими следи — пречупени клони и прегазени растения. Малко по-навътре изглежда така, като че ли на мястото е имало борба.

Джордж приклекна и се взря в пътеката. Човекът беше прав. Нямаше кой знае какво за гледане. Същинско чудо беше, че изобщо са забелязали нещо. Джордж предположи, че местните жители познават околността толкова добре, че нещо съвсем незабележимо за външен човек за тях веднага се набива на очи.

— И колко от вас газиха наоколо? — попита Томас.

— Само аз и момчето, сър. Много внимавахме. Опитахме да не разбутваме нищо.

— Ще видя — каза Джордж. — Господин Томас, може ли някой от вашите хора да се обади в управлението и да извика фотограф? Ще ми трябват и кучета следотърсачи. Щом фотографът приключи ще започнем ново претърсване на района, този път сантиметър по сантиметър.

Без да изчака отговор, Джордж внимателно разбута клоните на едва забележимата следа и тръгна напред, опитвайки се да върви малко встрани от следата. Тук беше още по-мрачно, отколкото по пътеката и той спря, за да изчака очите му да се приспособят към тъмнината.

Описанието на полицая се отличаваше с похвална точност. Още няколко мъчителни стъпки, и Джордж откри това, което търсеше. Счупените клони и прегазената папрат маркираха район с размери два на три метра. Джордж беше израснал в града, но и за него нямаше съмнение, че следите са съвсем скорошни. Счупените места на клоните и папратите бяха още съвсем свежи. Един отчасти смачкан храст бе започнал да вехне, но беше още жив. Ако тази сцена нямаше връзка с изчезването на Алисън Картър, това би било прекалено странно съвпадение.

Джордж се приведе напред, хванал се за по-сигурно за един клон. Възможно бе тук някъде да има важни улики. Не искаше да изпогази всичко и да причини повече щети от тези, които тъй или иначе бяха нанесени от спасителната група. Докато още мислеше за това, забеляза топчица тъмна материя, закачила се на острия откършен край на един клон. Черен вълнен чорапогащник, така беше казала Рут Хокин. Джордж усети, че стомахът му се свива.

— Тя е била тук — каза той тихо.

Мина наляво, заобикаляйки прегазената територия. На всеки няколко крачки спираше, за да огледа пред себе си. Намираше се почти на противоположната страна на мястото, където се отдели от пътеката, когато го видя. Пред него и малко вдясно растеше бреза. На ярката белота на кората й се открояваше тъмно петно. Джордж пристъпи напред като хипнотизиран.

Кръвта беше засъхнала отдавна. Но по нея бяха залепнали няколко светлоруси косъма. А на земята пред дървото се търкаляше рогова катарама, от която висеше късче плат.