Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (45)

4.

Август 1998 г.

Томи Клъф не беше сантиментален. Винаги бе живял в настоящето, с това, което непосредствено го заобикаляше. Другото му положително качество бе постоянството. Затова, макар че не се чувстваше особено обогатен от годините, прекарани на служба в полицията, той бе продължил да работи там, подтикван от стремежа да служи на правосъдието, който го бе насочил натам от самото начало. Но дори по онова време съумяваше да издържа само благодарение на двете си страсти — джаза и птиците.

Беше казал на Катрин чистата истина, когато разкри, че за него случаят Алисън Картър бе началото на края на полицейската му кариера. Беше вложил прекалено много чувство в изхода на един случай, който през цялото време бе крайно нестабилен. Мисълта, че убиецът на Алисън може да остане на свобода, го бе измъчвала ден и нощ в дните преди и по време на процеса, и не искаше никога повече да преживее същото. Бяха му необходими две години, за да си изясни какво точно бе отношението му към следствието и неговите резултати, но щом взе веднъж решение, напусна дербишърската полиция само след няколко седмици. И не бе съжалявал за решението си нито за миг.

Появата на Катрин Хийткоут преди няколко месеца го накара да погледне отново назад към миналото — може би за първи път, след като напусна полицията. В продължение на цели дни преди интервюто той бе бродил по скалите и крайбрежието около дома си, прехвърляйки на ум случая в Скардейл.

Интуицията беше една от силните му страни, докато работеше като полицай. Благодарение на нея нерядко бе упорствал да проследява някоя следа, дори когато нямаше реални доказателства, и упорството му бе възнаграждавано с арести, последвани от присъди. От самото начало бе напълно убеден, че Филип Хокин е мръсник. Всички негови инстинкти крещяха едно и също още от запознанството му с този човек. Дълго преди Джордж Бенет да огласи подозренията си към Хокин, Томи Клъф бе доловил, че скуайърът има сериозни основания да крие нещо.

Веднага щом Джордж намекна, че би искал да се позанимаят по-сериозно с Хокин, Томи се превърна в териер, пуснат по дирите и на най-дребното доказателство в подкрепа на обвинението. Никой, дори самият Джордж, не работеше по-напрегнато по задачата да бъде установена вината на Филип Хокин.

И въпреки това, дълбоко в себе си Томи Клъф не успя да се убеди напълно, че Хокин е убиец. Нямаше и капка съмнение, че този човек е жесток сексуален престъпник. Томи нерядко бе преследван от кошмари, след като видя снимките. Знаеше отлично, че те не са фалшифицирани — нито от Джордж Бенет, нито от който и да било друг. Но колкото и да ненавиждаше Хокин, колкото и да се отвращаваше от него, никога не успя напълно да се убеди, че той е убиец, напук на направените разкрития. Може би тъкмо това постоянно дразнещо съмнение го накара да работи ден и нощ, за да укрепи обвинението срещу Хокин. Сигурно се бе опитвал да убеди не само съдебните заседатели, но и себе си. Накрая присъдата му доказа, че инстинктът го е излъгал, и това може би подкопа самоувереността, която изпитваше при изпълнение на служебните си задължения.

А сега Катрин пусна същинска бомба — дори две бомби. Тя бе убедена, че Джордж Бенет е получил инфаркт и сега се бори за живота си, защото е осъзнал също като нея, че Алисън Картър е жива и здрава, и живее в Скардейл. От една страна, в това нямаше никаква логика. От друга страна обаче, ако Катрин се окажеше права, това обясняваше някогашните притеснения на Томи. Но в този случай той би дал мило и драго, за да се окаже, че в онези дни интуицията го е излъгала. Защото, ако Алисън Картър наистина бе жива, последиците щяха да бъдат ужасяващи. Дори ако изключим възможните юридически усложнения, стигаше само това, че непознатата годеница на Пол Бенет бе по някакъв начин тясно свързана с една ужасна грешка, чието осъществяване бъдещият й свекър бе подпомогнал.

Всичко това се въртеше в главата на Томи Клъф, без да доведе до никакво решение, докато той шофираше ленд роувъра си зад колата на Катрин по шосе А1, в посока Дербишър. Нямаше никакъв друг изход, освен да тръгне с нея и да направи всичко по силите си, за да защити Джордж и близките му от последиците на вероятното откритие. Томи съзнаваше, че Катрин е упорита, с еднопосочно мислене, а сега, когато държеше в ръцете си такъв експлозивен материал, това бе опасна комбинация. Тя искаше да го закара в своята кола, но той настоя да шофира сам. Имаше нужда от свободата да се движи когато и където пожелае, без да зависи от Катрин.

— Иска да мога да навестявам Джордж — бе казал той. — А ти може да нямаш винаги време да ме караш дотам. — Освен това искаше да остане и насаме с мислите си.

Петчасовото пътуване мина като миг, и изведнъж двамата вече паркираха пред една къща близо до главната улица на Лонгнор. Катрин обяви, че първо трябва да намерят място, където Томи да спи. Над кръчмата имаше стаи, които се даваха под наем, но в средата на август те бяха пълни с рибари и туристи. Томи сви рамене и се упъти право към дома на Питър Грънди; там заяви, че ще има нужда от свободната им стая за няколко дни; дали десет лири за нощувка и закуска биха били достатъчни?

Жената на Грънди, която никога не бе харесвала шефовете му, беше готова с радост да прибере парите на един от тях. Тя прие с ентусиазъм, макар че Питър прояви приличието да добие смутен вид. Новината за инфаркта на Джордж предотврати всякакви въпроси за причината, поради която Томи се бе върнал в Дербишър.

— Човек има нужда от приятели около себе си в такъв миг — заяви дълбокомислено госпожа Грънди.

— Несъмнено — отвърна мрачно Томи. — Имам намерение да направя всичко по силите си, за да помогна на Джордж и Ан.

И той хвърли бърз поглед към Катрин, за да се убеди, че тя е разбрала, че интересите им може да не съвпадат изцяло. Тя наведе глава в знак на съгласие и отказа да пие от чая на госпожа Грънди, силен като конски ритник.

— Ще те почакам вкъщи да се приготвиш, Томи — каза тя.

 

 

Катрин нямаше време да обмисля какво точно възнамерява да предприеме Томи Клъф. Изгаряше от нетърпение да включи лаптопа. Влезе директно в Интернет и установи, че агенцията вече й е изпратила нужната информация. Бяха сканирали фотокопията на документите, които й бяха пратили по пощата.

Първият документ бе акт за раждане на Дженис Хестър Уейнрайт. Родена на 12 януари 1951 в Консет. Пол — женски, родители — Семюъл Уейнрайт и Дороти Уейнрайт, по баща Картър. Професия на бащата — работник в металургичен завод. Постоянен адрес — Консет, „Ъпингтън Теръс“ №27.

Моминско име на майката — Картър. Беше съвпадение, но не кой знае какво. Картър бе достатъчно често срещано име, за да залага на това, каза си твърдо Катрин. Този случай бе прекалено важен, за да се хваща за сламки. Трябваше й категорично доказателство.

Следваше акт за раждане на Хелън, Хелън Рут Уейнрайт. Родена на 10 юни 1964 година в Шефийлд. Пол — женски, родители — Семюъл Уенрайт и Дороти Уейнрайт, по баща Картър. Професия на бащата — работник в металургичен завод. Постоянен адрес — „Лий Банк“ №18, Ривлин Вели, Шефийлд.

Второто име на Хелън беше Рут. Като го свържем и с моминското име на майката, започваше да става интересно. Катрин долови вълнението, което се надигаше в нея.

Натисна клавиша за следваща страница, за да огледа брачното свидетелство на Семюъл и Дороти Уейнрайт. Вълнението се бе превърнало във физическо усещане, притиснало стомаха й.

Венчани в църквата „Свети Стивън“, Лонгнор, окръг Бъкстън. Дата: 4 април 1948 година. Семюъл Алфред Уейнрайт, ерген, се бе венчал за Дороти Маргарет Картър, неомъжвана. Той е бил на двайсет и две години, тя на двайсет и една. Той още тогава работел в металургичен завод, тя работела в мандра. Когато се оженили, той живеел в Консет, на „Ъпингтън Терас“. А тя живеела в Шайър Котидж, Скардейл, Дербишър. Баща на булката — Албърт Картър, земеделец. Свидетели на венчавката — Рой Картър и Джошуа Уейнрайт.

Катрин не можеше да повярва на очите си. Отново препрочете данните. Майката на Дженис Уейнрайт бе Дороти Картър, от Шайър Котидж, Скардейл. Един от свидетелите на венчавката на родителите й се казваше Рой Картър. Катрин бе готова да се хване на бас, че и той бе живял в Шайър Котидж, Скардейл. Същият Рой Картър, който бе баща на Алисън, първи съпруг на Рут Картър. Значи нямаше нищо чудно в удивителната прилика между Дженис и Алисън. Наследствеността криеше всякакви изненади. Но това не обясняваше белега. Ако Дженис не бе Алисън, как така имаше абсолютно същия отличителен белег?

Единственото обяснение, което й идваше на ума, бе, че това е било някакво странно доброволно осакатяване, което Дженис си бе причинила сама след изчезването и предполагаемата смърт на Алисън. Можеше да си представи как ако двете са расли заедно, роднините им постоянно са казвали, че са като близначки, че си приличат като грахови зърна. После, след смъртта на Алисън, може би Дженис бе решила да я върне към живот, наранявайки се така, че да се сдобие със същия белег, за да възстанови уникалността на Алисън. Представата беше извънредно странна, но Катрин знаеше, че момичетата в пубертета са способни на най-невероятни постъпки, включително и самонараняване.

Примигването на курсора привлече вниманието й. Агенцията бе пратила повече от три документа. Тя отново натисна клавиша за следваща страница и този път остана вцепенена на мястото си, приковала очи в екрана, с отворена уста, напълно объркана. Беше пуснала последната заявка поради навика си да не оставя непроверена възможност. Но агенцията бе открила това, в чието съществувание самата тя не вярваше.

Дженис Хестър Уейнрайт бе починала на 11 май 1959 година.

 

 

Катрин остана дълго време неподвижна, вперила поглед в екрана. Имаше само едно приемливо обяснение. Тя запали цигара и се опита да съчини някакъв друг сценарий, който да отговаря на фактите, но не успя. Нищо не излизаше, освен ако теорията й не се основаваше на предположението, че Алисън Картър не е умряла през 1963 година. Имаше ли по-подходящо място да се укрие едно момиче от дома на роднини, които живееха много далеч? Значи Алисън бе приела самоличността на мъртвата си братовчедка Дженис и бе израсла в Шефилд.

Внезапно през ума й мина нещо, от което косите й настръхнаха. Тогава, преди много години, Дон Смарт бе убедил редакцията на „Дейли Нюз“ да публикува мнението на ясновидка. Тази жена бе казала, че Алисън е жива и здрава, и че живее на една улица с еднакви къщи, в голям град. На времето всички й се бяха присмивали. Това бе толкова невероятно, като се имаше предвид общата картина на случая. Но като че ли накрая щеше да се окаже, че ясновидката е имала право.

Катрин се стресна от унеса си, когато на вратата си почука. Бе дошъл Томи, за да я уведоми, че смята да прескочи до Кромфорд и да види дали някой си е у дома. Ако не ги намерел, щял да продължи за Дерби.

— Преди да тръгнеш — каза Катрин, — хвърли поглед на това.

Тя го покани да седне на мястото й пред лаптопа и му показа как да върне страниците. Той мълча дълго време, разучавайки съвестно документите.

После се обърна към кея със смутено изражение.

— Кажи ми, че си открила друго обяснение — в гласа му прозираше молба.

Катрин поклати глава.

— Не мога да се сетя за нищо друго.

Той потри челюстта си с пръсти — все още масивни и яки.

— Трябва да отида и да се обадя на семейството — каза той накрая и въздъхна. — Трябва да поговорим за това, което ще последва. Ще бъдеш ли будна, когато се върна?

— Да. Ще прескоча до Бъкстън да хапна нещо, иначе ще откача между тези четири стени — тя посочи заобикалящите я отвсякъде снимки от Скардейл. — Ще се върна към девет.

Той кимна.

— Тогава и аз ще бъда тук. Не се тревожи, Катрин, все някак ще си го обясним.

— Мисля, че и двамата сме намерили обяснението, Томи. По-трудно ще бъде да решим какво ще правим по-нататък с фактите.

 

 

Томи се усмихна на сестрата от интензивното отделение.

— Роднина съм — каза той с тази спокойна увереност, която рядко му изневеряваше. — Джордж ми е доведен брат.

Метафоричната истина на това твърдение му достави удоволствие.

Сестрата кимна.

— Синът и снахата отидоха да хапнат нещо, така че сега само жена му е при него. Можете да влезете. — Тя отвори вратата и подвикна след него: — Трето легло надолу по коридора!

Томи тръгна бавно по коридора. Спря на няколко метра от цялата поддържаща живота апаратура, която бе прикрепена към тялото на стария му приятел. Ан седеше с гръб към него, с приведена глава, и държеше едната ръка на Джордж. С другата галеше рамото му, като автоматично избягваше маркуча на системата, вкарана във вената му. Кожата на Джордж беше бледа, по лицето му проблясваше влага. Устните му имаха синкав оттенък, под затворените му очи имаше дълбоки, тъмни сенки. Под чаршафа тялото му изглеждаше странно крехко, въпреки широките рамене и добре очертаните мускули. Като го видя в това състояние, с изцедени жизнени сили, Томи почувства хладен полъх по кожата си, който му напомняше, че и той е смъртен.

Пристъпи напред и постави ръка на рамото на Ан. Тя вдигна глава и го погледна уморено и с примирение. За миг като че ли се обърка, след това лицето й просветна, когато го позна.

— Томи? — ахна тя невярващо.

— Катрин ми каза какво се е случило — каза той. — Исках да дойда.

Ан кимна, като че ли това се разбираше от само себе си.

— Естествено.

Томи си взе стол и седна до нея. Тя отдръпна ръката, с която галеше рамото на Джордж, и му я подаде.

— Как е той? — попита Томи.

— Казват, че се държи, каквото и да означава това — отвърна тя уморено. — Но не разбирам защо е още в безсъзнание. Винаги съм мислила, че инфарктите са краткотрайно състояние — или оцеляваш, или… Но той е в същото състояние вече от два дни, и ми казват, че никой не може да прецени кога ще дойде в съзнание.

— Може би това е реакция на организма, може да се възстановява по-добре така — каза Томи. — Доколкото познавам Джордж, ако беше в съзнание, щеше да се наложи да го вържат за леглото, за да го принудят да лежи и да се лекува.

Едва забележима усмивка се плъзна по устните на Ан.

— Сигурно си прав, Томи.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути и наблюдаваха ритмичното повдигане и отпускане на гърдите на Джордж. След малко Ан каза:

— Радвам се, че дойде.

— Съжалявам, че трябваше да се стигне дотук, за да дойда — Томи потупа Ан по ръката. — А ти, Ан? Как си ти?

— Уплашена съм, Томи. Не мога да си представя живота без него — тя се взря в мъжа си и отпусна отчаяно рамене.

— Кога си спала за последен път? И кога си яла?

Ан поклати глава.

— Не мога да спя. Отидох да полегна снощи — тук има стая за близки на болните. Но не успях да заспя. Притеснявам се, когато не съм до него. Искам да съм тук, когато дойде на себе си. Ще се уплаши, няма да знае къде се намира. Трябва да съм до него. Пол ми предложи да ме смени, но не мисля, че е редно. Той и без това е достатъчно притеснен. Развил е чувство за вина и кой знае какво би казал на Джордж, ако той дойде в съзнание, когато аз не съм тук. Не искам Джордж отново да се разстрои.

— Нали сега аз съм тук, Ан. Мога да остана при Джордж, поне докато изпиеш един чай и хапнеш нещо. Видът ти е такъв, като че ли всеки момент ще припаднеш.

Тя се извърна към него и го загледа любопитно.

— А той какво ли ще си помисли, ако се събуди и те види да седиш тук като призрака на отминалата Коледа^[1]? — попита тя с проблясък на обичайното си чувство за хумор.

— Е, поне от изненада няма да има време да се замисли какво му е — усмихна се в отговор Томи. — Трябва да си починеш, Ан. Изпий една чаша чай и се поразходи на чист въздух.

Ан наведе глава.

— Може би си прав. Но няма да излизам никъде. Ще полегна за десетина минути в стаята за близки. Но знаеш ли, трябва да му говориш. Казват, че това помагало. И дори само да помръдне, викай сестрата и прати някой да повика и мен.

— Тръгвай — отвърна Томи. — Аз ще го пазя.

Ан стана с нежелание и тръгна бавно. Докато вървеше по коридора, на всеки две крачки се обръщаше да погледне към Джордж. Томи се премести на освободения стол и се приведе напред, опрял лакти на коленете си. Започна да говори тихичко на Джордж. Говореше му за последните си наблюдения върху птици. Десетина минути по-късно се появи една сестра, за да погледне данните на апаратурата.

— Не знам как успяхте — каза тя на Томи, — но госпожа Бенет спи за първи път, откакто докараха тук съпруга й. Дори само да дремне, ще й се отрази добре.

— Радвам се. — Томи изчака сестрата да си тръгне, после продължи едностранния разговор.

— Сигурно се чудиш какво правя тук — каза той. — Дълга история, при това такава, каквато не би трябвало да ти разказвам. Затова няма да обсъждаме повода за идването ми. Може само да бъдеш благодарен, че грозната ми муцуна успя да успокои Ан дотолкова, че да отиде да поспи.

Докато говореше, клепачите на Джордж потрепнаха. После очите му изведнъж се отвориха. Томи се наведе напред и взе ръката му.

— Добре дошъл отново сред нас, Джордж — каза той тихо. Размаха ръка, опитвайки се да привлече вниманието на някоя сестра. — Не се бой, стари приятелю. Ще се оправиш.

 

 

Джордж се намръщи, видимо озадачен.

— Ан ще дойде ей сега — продължи Томи. — Не се тревожи за нищо. — Докато говореше, се появи една сестра и той се обърна към нея. — Буден е.

Сестрата зае мястото му, Томи отстъпи назад и каза:

— Отивам да повикам Ан.

Той забърза към стаята за роднини. Ан спеше дълбоко на една кушетка. Беше му неприятно да я буди, но тя никога нямаше да му прости, ако не го направеше. Постави ръка върху рамото й и я разтърси лекичко. Ан веднага отвори очи и на лицето й се изписа страх.

— Всичко е наред — каза той. — Събужда се, Ан.

Тя се изправи с усилие на крака и възкликна:

— О, Томи! — Обви врата му с ръце и се притисна към него. Той стоеше смутен и се чудеше къде да дене ръцете си.

— Ще дойда пак утре — каза той, когато тя го пусна и тръгна да излиза.

На вратата Ан се обърна.

— Благодаря ти, Томи. Ти си същинско чудо.

Томи постоя за миг, загледан след нея.

— Има различни видове чудеса — каза той тъжно и тръгна към изхода.