Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (15)

13.

Събота, 14 декември 1963 г., 10 часът и 24 минути

Опасенията на Джордж не се оправдаха — чистилището на пресконференцията приключи бързо, благодарение на резкия, военен подход на главен инспектор Мартин. Той коментира лаконично смъртта на Питър Краудър, изказвайки съжаление за станалото. Когато един от репортерите се опита да се заяде за неофициалната информация, дадена от полицията на „Кърънт“, Мартин насочи цялата си артилерия към него.

— Необмислената спекулация на „Кърънт“ е единствено тяхно дело — каза той с глас, който не търпеше възражение. — Ако бяха си направили труда да проверят слуха, до който са се добрали, щяхме да им кажем точно същото, което казахме на всички останали репортери — че един човек е бил повикан да даде показания в полицията, за да се чувства самият той по-спокоен, и че след това е бил пуснат да си върви, без да има каквито и да било съмнения в невинността му. Няма да допусна моите подчинени да се превърнат в жертвен агнец заради безотговорността на пресата. Сега работата ни е да открием изчезналото момиче. Приемам да отговарям на въпроси, свързани с този случай.

Имаше няколко рутинни запитвания, после на хоризонта се яви неизбежната лисича физиономия на Дон Смарт. Той вдигна глава от бележника си и попита:

— Не знам дали ви е попаднал материалът от сутрешния „Дейли Нюз“?

Смехът на Мартин бе не по-малко рязък от думите му.

— Преди да се запозная с вас, сър, познавах само проститутки от женски пол. Може и да не съм толкова далеч от истината, независимо от мустаците ви, защото всичките ви материали са достойни само за възможно най-сензационното женско списание. Няма да удостоя с коментар жалките ви опити да предизвикате смут. Ще кажа само, че това са глупости, крещящи глупости. Бях изкушен да ви забраня окончателно достъпа до тези пресконференции, но колегите успяха да ме убедят, че по този начин само ще ви осигуря мечтаната известност. Затова останете, ако желаете, но не забравяйте, че основната цел на събирането ни е да открием едно младо, беззащитно момиче, изчезнало от дома си, а не да продадем повече бройки от гнусния ви парцал.

Към края на тирадата вратът на Мартин се беше зачервил като петльов гребен. Дон Смарт само сви рамене и отново сведе очи над бележника си.

— Ще отчета казаното като „без коментар“ — каза той тихо.

Скоро след това Мартин успя да сложи край на пресконференцията. Докато репортерите излизаха един по един, шушукаха и сравняваха бележките си, Джордж събра смелост. След като шефът наряза така Смарт, можеше да се очаква, че сега е негов ред да бъде сравнен със земята. Мартин подръпваше прошарените си мустаци и гледаше втренчено Джордж. Без да отклонява погледа си, той извади цигарите от джоба си, запали една и каза:

— Е?

— Сър?

— Чакам да чуя вашата версия за вчерашните събития.

Джордж описа накратко личните си контакти с Краудър.

— Затова наредих на сержант Клъф да предаде на дежурния офицер в Бъкстън да освободят Краудър. Двамата бяхме единодушни, че трябва да се каже на дежурния офицер да съобщи на пресата, а чрез патрулиращите служители и на местното население, че не съществуват подозрения по отношение на Краудър.

— Не бяхте ли попаднали на материала в „Кърънт“? — попита Мартин.

— Не, сър. Цял ден бяхме в Скардейл. Вестникът пристига там едва в събота и изобщо не бяхме виждали ранното издание.

— А дежурният офицер не е ли казал нещо на Клъф за статията?

— Невъзможно. Ако беше споменал нещо такова, Клъф щеше да се върне при мен, за да потвърдя или отменя заповедта за освобождаване.

— Сигурен ли сте?

— Ще трябва пак да попитам Клъф, сър, но доколкото го познавам, би приел такова съобщение като промяна в обстоятелствата, която би могла да промени и решението ми. — Джордж забеляза, че Мартин се намръщи, и се подготви за предстоящото избухване.

Но не стана нищо подобно. Вместо това Мартин само кимна и каза:

— Предполагах, че става дума за пропуск в комуникациите. Значи така. Засега две черни точки за нас. Първо, защото наш служител е съобщил на пресата нещо, което в никакъв случай не е трябвало да бъде публикувано. Второ, дежурният служител е пропуснал да съобщи на хората ни на място сведение, което би могло да играе роля за вземането на важни решения. Трябва да сме благодарни, че роднините на покойния Краудър са прекалено заети с другата си загуба, за да се замислят за ролята, която имаме в неговата смърт. Какви са вашите планове за днес?

Джордж посочи с палец към купчина картонени кутии върху една от сгъваемите маси.

— Помолих да ми донесат тук свидетелските показания от Бъкстън, за да ги преглеждам, без да се откъсвам от мястото, ако все пак спасителните групи открият нещо.

— Ще приключат с търсенето към четири, нали?

— Там някъде — отвърна Джордж, озадачен от въпросите.

— Ако не са открили нищо особено, очаквам да си бъдете у дома към пет.

— Сър?

— Не мислете, че не зная как работите двамата с Клъф по този случай, но не виждам основание да се самоубивате. И двамата не сте на смяна тази вечер, и това е заповед. Утрешният ден е важен, така че очаквам да сте отпочинали.

— Утрешният ден ли, сър?

Мартин изцъка нетърпеливо с език.

— Никой ли не ви е казал? Господи, наистина трябва да се направи нещо за информацията в тази дивизия. Утре, Бенет, ще имаме честта да посрещнем двама офицери от следствените отдели на полицията в Манчестър и Чешър. Както несъмнено сте знаели още преди господин Смарт от „Дейли Нюз“ да привлече вниманието ни към факта, колегите наскоро имаха случаи, свързани с озадачаващи изчезвания на деца. Те биха искали да се срещнем, за да обсъдим евентуалните прилики между техните и нашия случай.

Джордж помръкна. Губенето на време в дипломатически разговори с представители на други следствени отдели нямаше да му помогне ни най-малко в търсенето на Алисън Картър. Манчестърската полиция се бе отказала още преди пет месеца да търси Полин Рийд, а в Чешър търсеха вече три седмици Джон Килбрайд без какъвто и да било резултат. Следователите по тези случаи бяха готови да се хванат за сламка. Грижата им бе по-скоро да създадат впечатление, че продължават да вършат нещо по собствените си случаи, отколкото да помогнат за неговия. Ако имаше склонност да се обзалага, Джордж би заложил, че утрешната среща вече е била обявена в пресата от представители на съответните следствени отдели.

— Няма ли да е по-добре инспектор Карвър да поеме срещата? — попита той отчаяно.

Мартин изгледа с неприязън цигарата си.

— Вие познавате отлично подробностите по случая — каза той рязко. Обърна се и тръгна към вратата. — Единадесет часа, в управлението — добави той, без да се обръща или да повишава тон.

Дълго време след като Мартин излезе, изопнат по войнишки, през вратата, Джордж стоя и се взира в нея. Изпълваше го смесица от гняв и отчаяние. Хората вече бяха склонни да отписват изчезването на Алисън като нерешим случай. Независимо от това дали щяха да намерят някаква връзка с другите случаи или не, беше ясно, че висшестоящите не очакваха вече от него да я открие, камо ли пък жива. Той стисна зъби, дръпна един стол рязко към масата с натрупаните кутии и се зае да изчита останалите свидетелски показания. Знаеше, че най-вероятно заниманието му е безсмислено. Но имаше минимален шанс да не е така. А така или иначе му бяха останали само минимални шансове.

 

 

Неделя, 15 декември 1963 г., 10 часът и 30 минути.

Като никога вестниците не бяха объркали нищо. Към всеки брой на „Сънди Стандард“ беше приложен по един плакат, 30 на 50 сантиметра. На всички разпространители в страната бяха разпратени и допълнителни бройки, и на всяка вестникарска будка, покрай която Джордж мина на път към участъка, плакатът бе поставен на видно място. Под тлъстото черно заглавие „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМИЧЕ?“ — вестникът поместваше една от отличните портретни фотографии на Алисън, правени от Филип Хокин.

„Алисън Картър е изчезнала от дома си в село Скардейл, Дербишър от сряда, 13 декември, четири и половина следобед.

Описание: тринадесетгодишна, висока метър и петдесет, стройна, руса, сини очи, светла кожа, с малък наклонен белег, който пресича дясната й вежда; облечена в тъмносиньо късо палто върху ученическа униформа, състояща се от черно сако, бежова жилетка, бежова пола, бяла блуза, вратовръзка на черни и бежови черти, черен вълнен чорапогащник и черни ботуши, подплатени с овча кожа.

Всяка информация да се предава в централата на полицията на графство Дербишър в Бъкстън или на най-близкия служител на полицията.“

Ето, така журналистите биха могли наистина да помагат на полицията, каза си Джордж. Надяваше се закуската да е преседнала на Дон Смарт, като е видял плаката в неделния брой на „Стандард“. Замисли се на колко къщи в областта ще бъде залепен плакатът до вечерта. Предполагаше, че по прозорците на Хай Пийк щеше да има повече снимки на Алисън Картър, отколкото коледни елхи.

Денят започваше добре, каза си той весело. Всъщност той си започна добре от по-рано. Защото не се налагаше да скача от леглото и да излиза преди съмване, той и Ан можаха да се събудят отспали и да си поговорят спокойно в леглото. Джордж донесе чая в спалнята и двамата успяха да прекарат един рядък час заедно, също така хубав, както и предната вечер. Ако го бяха попитали предварително, Джордж би отрекъл категорично, че би могъл да забрави за Алисън в продължение на повече от минута-две. Но по някакъв начин спокойното присъствие на Ан му помогна да забрави за неуспехите в разследването. Вечеряха на свещи, слушаха радио, сгушени един до друг на дивана, и за първи път започнаха да споделят плахо мечтите си за нероденото дете. Почивката беше прекалено кратка, но го бе ободрила, самоувереността му се бе възвърнала, въпреки че сънят му беше неспокоен.

Джордж взе кабарчета от други известия и прикрепи плаката към таблото за съобщения на управлението. Надяваше се, че това ще подчертае пред гостите актуалността на случая.

— Добре изглежда там — разнесе се гласът на Томи Клъф, който тъкмо влизаше в стаята. Той смъкна палтото си и го остави на закачалката.

— Не знаех, че има такива планове. — Джордж почука с нокът по плаката.

— Уговориха го вчера сутринта — каза небрежно Клъф, закопчавайки най-горното копче на ризата си и затягайки възела на вратовръзката, докато прекосяваше стаята.

Джордж поклати глава.

— Ще ми се да съм абониран за твоята клюкарска агенция, Томи. Тук не може да се случи нещо, без ти да го узнаеш.

Клъф се захили.

— Когато прекарате тук толкова време, колкото съм прекарал аз, ще сте научили повече неща, отколкото аз някога съм знаел. А за плакатите разбрах просто защото минавах през приемната, когато пристигна куриер да вземе снимката. Мислех да ви кажа, но съм забравил. Съжалявам, сър.

Джордж се обърна и му предложи цигарите си.

— Щом ще работим постоянно заедно, предлагам да ми казваш Джордж, когато сме насаме.

Клъф си взе цигара и наклони глава на една страна.

— Готово, Джордж.

Не можаха да разменят и дума повече, защото вратата се отвори и в стаята влезе главен инспектор Мартин. Зад него вървяха двама мъже, облечени в почти напълно еднакви тъмносини костюми, меки шапки и шлифери. Но въпреки подобното облекло нямаше никаква опасност човек да ги обърка. Единият се отличаваше с широки рамене и набит торс, носени от почти комично къси крака, така че сигурно едва бе успял да покрие нормативната долна граница за ръст при постъпване в полицията. Другият беше към два метра висок, но ако застанеше зад телеграфен стълб, сигурно щеше да се скрие напълно. Мартин ги представи. Набитият беше главен инспектор Гордън Парът от Манчестър, другият — главен инспектор Тери Куърк от Чешърската полиция.

Мартин ги остави и обеща да им поръча чай в стола. Първоначално четиримата мъже се гледаха подозрително, също като кучета, отишли някъде на гости със собствениците си, които изискват от тях да се държат прилично. Но постепенно, докато изнасяха подробности от различните случаи, без нито един да намери пропуск у другия, те се отпуснаха. Два часа по-късно четиримата бяха единодушни, че има точно толкова основания да се предполага, че трите деца са отвлечени от един и същи човек, колкото и обратното — че са отвлечени от три различни лица.

— Което ще рече, че не можем да твърдим нито едното, нито другото — заключи Парът мрачно.

— Ако изключим това, че случаите, при които няма абсолютно никаква улика, всъщност са доста редки — каза Джордж. — При вас нещата стоят точно така. При мен поне съществува вързаното куче в едната горичка и следите от някаква борба в другата. Според мен точно в това се състои разликата между случая „Алисън Картър“ и случаите „Полин Рийд“ и „Джон Килбрайд“.

Около масата се понесе одобрително мърморене.

— Искам да добавя — намеси се Клъф, — че бих се обзаложил, че Полин и Джон са отвлечени с кола. Може дори престъпниците да са били двама — единият е шофирал, а другият е държал жертвата. Ако ги бяха отвлекли пеш, би имало доста свидетели. Но вкарването на едно дете в кола е въпрос на секунди. И все пак, въпреки сведенията на онази възрастна двойка от Лонгнор за някакъв ленд роувър, паркиран при параклиса, не виждам как Алисън би могла да бъде отвлечена с кола. Престъпникът не би могъл да я носи по целия път от гората чак до методисткия параклис, освен ако няма данните на Тарзан. Пък и същия следобед в селото не са видели непозната кола.

— А ако имаше, щяха да я забележат — заяви категорично Джордж. — Мишка да кихне в Скардейл, ще й донесат половин дузина домашни лекове, още преди да си е обърсала носа.

Парът въздъхна.

— Загубихме ви времето.

Джордж поклати глава.

— Колкото и странно да звучи, не сте. Разговорът ми изясни много неща. Сега вече знам с какво си имаме работа. Колкото повече слушах и говорех тази сутрин, толкова по-ясно ми ставаше, че при нас не може да става дума за отвличане от непознат човек. Каквото и да е станало с Алисън, тя е познавала човека, който й го е причинил.

 

 

Понеделник, 16 декември 1963 г., 7 часът и 40 минути.

Жизнерадостното настроение, което Джордж успя да съхрани след още един ден, прекаран в безрезултатно търсене, се изпари при вида на понеделнишкия брой на „Дейли Нюз“. Този път питомната ясновидка на Дон Смарт му беше издействала първа страница.

ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ: ФРЕНСКАТА ЯСНОВИДКА ДАВА РЕШАВАЩА УЛИКА

Специално от нашия кореспондент

„Търсенето на тринадесетгодишната Алисън Картър претърпя драматичен обрат, след като една ясновидка даде днес на полицията жизненоважни улики за местонахождението на момичето.

Мадам Колет Шаре даде подробно описание на пътя, който според нея е изминало момичето, след като е изчезнало от дома си в дербишърското село Скардейл преди пет дни. От дома си в Лион, Франция, мадам Шаре предаде данни, основани върху проучването на карта на областта и снимка на хубавото русо момиче, както и на изрезки от вестник «Дейли Нюз».“

ПОЛИЦИЯТА Е ВПЕЧАТЛЕНА

„Данните бяха предадени снощи на старши инспектор М. К. Карвър, който ръководи екипа, разследващ тайнственото изчезване. Инспектор Карвър заяви: «Не можем да си позволим да пренебрегваме нищо. Сведенията на ясновидката са впечатляващи.»

Мадам Шаре е удивлявала нееднократно френската полиция с ясновидските си способности, когато е помагала при предишни разследвания.

Четиридесет и седемгодишната французойка, вдовица, твърди, че е «видяла» Алисън да върви през гориста местност заедно с мъж, когото очевидно познавала. Мъжът бил на възраст между трийсет и пет и четиридесет и пет години, с тъмна коса.

Ясновидката твърди, че Алисън чакала мъжа близо до вода, че била тъжна и уплашена.“

ВСЕ ОЩЕ ЖИВА

„Колкото и да е удивително, мадам Шаре е категорична в твърдението си, че Алисън е жива и здрава. «Момичето живее в град, в една от много еднотипни къщи, построени в редица върху хълм. Пристигнала е там в нещо като малък микробус. Пристигнала е през нощта, и откакто е там, не е излизала навън. Не е свободна да излезе, когато си поиска, но не изпитва болка.

Близо до къщата има училищно игрище. Тя чува как децата играят там и това я натъжава.» Междувременно екипи от доброволци помагат неуморно на полицията и планинските спасителни служби да претърсват долините и мочурищата около Скардейл. Обширната площ на мочурищата, която обхваща и няколко езера и извори, беше претърсена с помощта на кучета следотърсачи и железни куки.

Старши инспектор Карвър заяви: Разширяваме обхвата на търсенето, доколкото ни е възможно. Сътрудничим си прекрасно с обществеността, но все още нямаме положителна информация за движението на Алисън след часа, в който е излязла от дома си заедно с кучето. Може би тези нови сведения ще събудят у някого някакъв спомен. Надяваме се, че всеки, който си припомни нещо, ще се свърже с нас, независимо от това колко маловажен му се струва фактът.“

— Какво си въобразява Карвър, като разиграва такива сценки? — изръмжа Джордж пред Ан. — Последното нещо, което ни трябва, е да окуражаваме такива работи. Сега ще ни залеят обаждания от всевъзможни гледачки и ясновидци от цялата страна.

Ан намаза спокойно филията си с масло и каза:

— Вероятно са променили думите му.

— Сигурно си права — съгласи се Джордж. Сгъна вестника, плъзна го през масата към жена си и стана. — Трябва да тръгвам. Ще се видим, когато се видим.

— Опитай се да се прибереш по нормално време, Джордж. Не ми се иска да развиеш навика да работиш по двайсет и четири часа на ден. Не искам детето ни да израсне, без да познава баща си. Наслушала съм се как другите жени на полицаи говорят за съпрузите си. Звучи така, като че става дума за далечни роднини, които при това не харесват кой знае колко. Имам чувството, че тези мъже приемат дома си като последна възможност, място, където отиват, когато всички клубове и кръчми са затворени. Жените им казват, че отпуските се превръщат в цяло наказание. Всяка година отиваш на почивка с някакъв непознат, който през цялото време се цупи и нервничи. Или, разбира се, пие и играе на карти.

Джордж поклати глава.

— Знаеш, че не съм такъв човек.

— Сигурно повечето от тези жени са мислели така за мъжете си, когато са били младоженци — отвърна сухо Ан. — Твоята работа не е като другите. Не можеш да я оставиш зад гърба си в края на работния ден. Искам само да не забравяш, че в живота ти има и други неща, освен залавянето на престъпници.

— Как бих могъл да забравя, като знам, че ти ме чакаш у дома? — Той се наведе да я целуне. Миришеше на нещо сладко, като току-що опечени бисквити. Той беше установил, че това си е нейният личен сутрешен аромат. Ан му беше казала, че той има мускусна миризма, както мирише къпана котка. Едва тогава Джордж осъзна факта, че всеки човек си има своя лична миризма. Зачуди се дали споменът за мириса на дъщеря й е още едно от нещата, които измъчват Рут Хокин. Потисна въздишката си, прегърна бързо Ан и забърза към колата, за да не даде воля на чувствата си.

Отивайки към управлението, за да вземе Томи Клъф със себе си, Джордж реши да се измъкне от тазсутрешната пресконференция. Шефът се справяше много по-добре с Дон Смарт, отколкото самият Джордж би съумял някога, а последното нещо, което му трябваше, бе да го въвлекат в публична конфронтация, която му се струваше неизбежна.

— Хайде да отидем да поговорим със семейство Хокин — каза той на сержанта. — В себе си сигурно съзнават, че вече не могат да хранят никакви надежди. Но сигурно не искат да си го признаят — нито пред себе си, нито пред другите. Длъжни сме да им опишем честно положението.

Чистачките бършеха дъжда от предното стъкло с монотонно безразличие, докато колата прекосяваше мочурищата на път към Скардейл. След известно време Клъф каза мрачно:

— Не е възможно тя да е някъде тук и да е още жива.

— Не е възможно да е жива, където и да се намира. Това не е като да отвлечеш малко дете, което да уплашиш до смърт и да държиш в някое мазе. Да държиш затворено едно тринадесетгодишно момиче е много по-различно. Освен това сексуалните престъпници не отлагат удовлетворението си. Искат го незабавно. А ако беше отвлечена от някой, който е бил достатъчно глупав да предполага, че Хокин би платил достатъчно голям откуп за нея, досега този някой би се свързал със семейството. — Джордж вдигна ръка за поздрав към полицая, който стоеше на пост пред портата към Скардейл. Човекът беше мокър до кости. Джордж въздъхна. — Не само семейство Хокин, но и ние самите трябва да свикнем с мисълта, че вече търсим труп.

Единствено шумът на чистачките нарушаваше мълчанието, докато колата спря до фургона край моравата. Двамата мъже претичаха под дъжда и се скриха под малката козирка на входната врата, докато чакаха Рут Хокин да отговори на почукването. За тяхна изненада им отвори Кати Ломас. Тя се отдръпна, за да им направи път.

— По-добре ще е да влезете — каза тя рязко.

Влязоха един след друг в кухнята. Рут седеше край масата, увита в розов ватиран пеньоар. Очите й гледаха безизразно, косата й беше разпусната и несресана. Срещу нея седеше мама Ломас, навлякла няколко жилетки една върху друга, а най-отгоре беше метнала и шал на шотландски карета, забоден с безопасна на гърдите. В четвъртата жена в кухнята Джордж разпозна сестрата на Рут, Дайан, майката на Чарли Ломас. Трите по-млади жени пушеха, но това явно не се отразяваше зле на белите дробове на мама Ломас.

— Какво има? — попита мама Ломас, преди Джордж да отвори уста.

— Нямаме никакви новини — призна Джордж.

— За разлика от вестниците — каза Дайан Ломас с горчивина.

— Да, на тях никой не може да им затвори устата — допълни Кати. — Цялата тази история за Алисън, която е затворена в типова къща в някакъв град, сигурно е пълна глупост. Не можеш да скриеш в един град някой, който не желае да се крие. Тия къщи имат стени като от картон. Не можете ли да ги накарате да спрат да публикуват такива дивотии?

— Живеем в свободна държава, госпожо Ломас. Статията в сутрешния вестник ми харесва още по-малко, отколкото на вас, но не мога да направя нищо по този въпрос.

— Вижте на какво е заприличала. — Дайан посочи Рут. — Изобщо не ги интересува как ще й подейства това, което пишат. Не е редно.

Устните на Джордж се свиха така, че заприличаха на черта. След малко той каза:

— Това е до известна степен и причината да дойда тук тази сутрин, госпожо Хокин. — Той си издърпа стол и седна срещу Рут и сестра й. — Мъжът ви вкъщи ли е?

— Отиде в Стокпорт — каза презрително мама Ломас. — Трябвали му някакви химикали за неговите фотографии. Той, разбира се, може да си ходи насам-натам, когато поиска. За разлика от тези, дето са родени и израснали в Скардейл.

Думите й увиснаха във въздуха като явно предизвикателство.

Но Джордж не вдигна хвърлената ръкавица. Собствената му съвест му създаваше достатъчно проблеми във връзка с Питър Краудър, за да оставя мама Ломас да изпробва върху него острия си език. Той само наведе глава в знак, че е чул думите й, и продължи:

— Исках да кажа на вас двамата, че няма да преустановим търсенето на Алисън. Но не бих изпълнил съвестно дълга си, ако не ви кажа също, че вероятността да я открием жива става все по-малка.

Рут вдигна очи. Лицето й беше образ на примирението.

— Да не мислите, че ми казвате нещо ново? — каза тя уморено. — Не съм очаквала нищо друго от мига, когато разбрах, че наистина е изчезнала. Мога да понеса и това, щом трябва. Това, което не мога да понеса, е да не знам какво се е случило с детето ми. Това е всичко, което искам от вас — да ми кажете какво е станало.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Вярвайте ми, госпожо Хокин, твърдо съм решен да направя точно това. Давам ви думата си, че няма да престана да търся Алисън.

— Хубави думи, момче, но какво означават те всъщност? — Ироничният глас на мама Ломас разруши емоционалния момент.

— Означават, че продължаваме да търсим. Означават, че продължаваме да разпитваме. Вече претърсихме долината от край до край, претърсихме и околностите, пресушавахме резервоари, водолазите на полицията преровиха дъното на Скарластън. Но не открихме нищо повече от това, на което се натъкнахме през първите двадесет и четири часа. Въпреки това не сме се отказали.

Мама Ломас изсумтя презрително, лицето й се сгърчи така, че носът и брадичката й почти се срещнаха.

— Как можете да гледате Рут в очите и да твърдите, че сте претърсили долината? Изобщо не сте били при изоставената оловна мина.