Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (36)

4.

Февруари — Март 1998 г.

Когато се събуди за първи път в къщата, която бе наела в Лонгнор, Катрин изпита внезапен пристъп на паника. Не можеше да си припомни къде се намира. Трябваше да се събуди в топла стая, с високи плъзгащи се прозорци. Вместо това носът й беше замръзнал, беше се свила на топка, в зародишна поза, под непозната пухена завивка, единствената светлина в стаята се процеждаше през тънкото перде на малко прозорче, вкопано в дебела около метър каменна стена.

Тогава паметта й се задейства и възбудата почти пропъди раздразнението от страшния студ в двуетажната каменна къща, която бе наела за шест месеца. Собствениците, които иначе я даваха под наем през летните месеци, бяха във възторг. Катрин едва сега разбираше защо — никой нормален човек не би наел този хладилник през зимата. Тя скочи от леглото и потрепери, когато студът защипа дългите й крака. Днес трябваше да отиде да си купи дебела пижама и грейка — иначе пребиваването в Лонгнор щеше да й докара същите измръзвания, които я мъчеха като дете. Проклинайки наемодателите с цветист журналистически език, тя излезе тичешком от стаята.

Банята предлагаше уютно убежище от студа. Окачената на стената печка с вентилатор затопли веднага въздуха, а за щастие водата, която протече от душа, вдигаше пара. Катрин предположи, че силният газов радиатор ще успее да затопли бързо и кухнята. Но в спалнята беше ад. Реши занапред да си оставя дрехите в банята, за да се преоблича там.

Докато се обличаше, си мислеше, че не е спала на такъв студ от времето, когато живееше с родителите си в Бъкстън — централното отопление беше прокарано едва когато тя навърши петнайсет години.

Изведнъж спря да навлича пуловера през главата си. Всъщност, ако имаше за цел да възстанови атмосферата на Скардейл от 1963 година, не би могла да намери по-подходящо място. Алисън Картър сигурно бе израснала с познатата гледка на скреж от вътрешната страна на прозорците в стаята й — особено в дълбока зима. Сигурно и тя бе влизала в топлата, уютна кухня на къщичката им, преди майка й да бе предпочела живота в имението. Катрин не бе очаквала проучванията й да достигнат такова ниво на автентичност. Но след като го имаше на разположение, можеше да го приеме с благодарност. При това сегашното й жилище беше само на стотина ярда от дома на Питър Грънди. Пенсионираният лонгнорски полицай сигурно щеше да се окаже ценен източник на сведения. Той щеше да я въведе в живота на селото. Тя знаеше отлично колко резервирано се държат в селските кръчми с пришълците, и никак не й се искаше в продължение на шест месеца да няма с кого да размени една дума вечерно време. По-добре би било дори да обсъжда цените на добитъка на говеждия пазар в Лийк.

Докато пиеше черно кафе и ядеше сандвич с бекон, тя прелистваше фотокопията на изрезките от вестници, които бе успяла да изрови в националния вестникарски архив в Колиндейл. Точно днес надали щяха да й бъдат от полза; но нямаше да е зле да прегледа информацията, за да си състави план за разговорите с Джордж Бенет, които започваха днес. Бяха се споразумели да разговарят по два часа всяка сутрин. Така Катрин щеше да има време да сваля текста на интервютата, а същевременно ежедневието на семейство Бенет нямаше да се обърква прекалено много. Съвсем не й се искаше за започнат да приемат присъствието й като постоянно натрапничество в живота им. Така потокът на спомените на Джордж Бенет би могъл да пресъхне.

Половин час по-късно тя премина с колата под тунел от оголели дървета и стигна до центъра на село Кромфорд. Следвайки напътствията на Джордж, тя зави край вира при воденицата и се заизкачва нагоре по хълма, влезе полека в острия ляв завой и колата се плъзна по алеята към къщата на семейство Бенет. Още докато шумът от мотора затихваше, вратата се отвори. На прага застана Джордж, вдигнал ръка за поздрав. В тъмносивите си панталони, тъмносинята жилетка и светлосивото поло, приличаше на модел от каталог за трикотажни изделия за зрели мъже. Липсваше му само лулата, захапана между зъбите. Джими Стюарт в „Животът е прекрасен“ — за радост на жителите от предградията над шейсетгодишна възраст.

— Радвам се да те видя, Катрин — подвикна той.

— И аз теб, Джордж. — Тя потръпна, когато влезе в топлия коридор. — Бях забравила какъв лют студ настъпва тук по това време на годината.

— Това ми напомня много неща — каза той, въвеждайки я от покритото с килим антре в дневна, която приличаше на аранжимент от мебелен магазин. Всичко беше стилно, изискано, но колкото и да бе чудно — без следа от индивидуалност. Дори репродукциите на Мане по стените не правеха впечатление на проява на личен вкус, бяха някак безлични. Стаята беше идеално подредена — дори присъствието на вестник не нарушаваше почти клиничната хармония. Ухаеше на ароматизатор за въздух. Където и да изявяваха индивидуалността си Ан и Джордж Бенет, то определено не бе в дневната.

— Когато Алисън изчезна, беше също такава люта зима — продължи Джордж. — Затова още от самото начало се надявах, да е отвлечена. Ако бе така, щяхме да имаме някакъв шанс да я върнем жива у дома. Дълбоко в себе си знаех, че никога не би оцеляла след една нощ на открито в такова време.

Джордж посочи една кресло, което изглеждаше удобно, без да бъде изтърбушено от употреба.

— Заповядай — после седна на стола срещу нея.

Катрин отбеляза, че той автоматично избира мястото си така, че да бъде с гръб към светлината, която да пада върху нейното лице. Зачуди се дали това се дължи на съзнателния му избор на опитен полицай, или това бе просто обичайното му място в дневната. Несъмнено след няколко разговора щеше да бъде в състояние да прецени.

— Така — подхвана Джордж. — Как смяташ да започнем?

Още преди Катрин да отвори уста, в стаята влезе възрастна жена. Късата й, посребрена коса обрамчваше лице, в което болките бяха издълбали преждевременно дълбоки бръчки. Движеше се вдървено и несръчно, като човек, за когото движението отдавна бе престанало да бъде нещо друго, освен мъчителна необходимост. Дори от другия край на стаята се забелязваше, че пръстите й са деформирани, на възли и грозни буци, резултат на ревматоидния артрит. Но усмивката на лицето й бе все още искрена, и оживяваше сините й очи.

— Вие трябва да сте Катрин — каза тя. — Радвам се да се запознаем. Аз съм Ан, жената на Джордж. Няма да преча на разговорите ви, дойдох само да попитам чай или кафе предпочитате.

— И аз се радвам да се запознаем. Благодаря, че се съгласихте да нахлуя така у вас — каза Катрин, докато пресмяташе на ум шансовете да получи чаша прилично кафе в дома на двама шейсетинагодишни англичани. — Чай, моля — каза тя. — Много слаб, без мляко и захар. — Реши, че така е най-сигурно. С нищо не бе заслужила да пие в продължение на два месеца лошо кафе.

— Добре, чай — каза Ан.

— И, госпожо Бенет — продължи Катрин. — Няма изобщо да ми пречите, ако искате да присъствате на разговорите ни. Дори ще ви бъда много благодарна, ако можете да допълните нещо, да дадете на читателите ни някаква представа какво е било да си съпруга на полицай, когато мъжът ви е разследвал такъв тежък случай.

Ан се усмихна.

— Нямам нищо против да си побъбрим. Но интервютата са за вас двамата с Джордж. Не искам да му се бъркам, а освен това ще имам и много работа. Сега ви оставям, за да сложа чая.

Когато Ан излезе, Катрин извади магнетофона от чантата си и го сложи на масата пред себе си.

— Ще записвам интервютата — така възможността да объркам нещо е по-малка. Така че, ако искаш да кажеш нещо, което не е за публикуване, а само за мое сведение, предупреди ме, докато разговаряме. Освен това, когато става дума за нещо, в което не си сигурен, също ме предупреждавай. Така ще мога да си съставя списък на нещата, които после трябва да сверя.

Джордж се усмихна.

— Звучи съвсем разумно — той извади от джоба си пакет цигари и запали една, докато вадеше пепелник от чекмеджето на малката масичка до себе си. — Надявам се да не възразяваш, че пуша. Намалих ги доста, откак напуснах работа, но все още не мога да ги спра напълно.

— Няма проблем. Аз самата не пуша от дванайсетина години, но още мисля за себе си като за прекъснал, а не бивш пушач. На събиранията винаги предпочитам да общувам с пушачи — като че ли те са по-интересни от непушачите — каза тя с усмивка, без да се опитва да го ласкае. Наведе се напред и натисна копчето за запис. — Днес сигурно няма да стигнем до самия случай. Бих искала да започнем с предварителната ти история. Голяма част от това, което ще говорим, никога няма да бъде публикувано, но за мен е важно да си създам представа що за човек си ти и как си станал това, което си сега. Това е наложително, ако държа да опиша работата ти по този случай правилно и с разбиране, както възнамерявам. Това също е и начин да навлезем полека в самия разказ. Съзнавам, че сигурно се безпокоиш от мисълта, че ще навлизаш в подробности по случая след всички тези години, а бих искала да бъдеш колкото е възможно по-спокоен и да не се притесняваш. Разбира се, знам, че като офицер от полицията, ти си привикнал по-скоро да задаваш въпроси, отколкото да отговаряш. Имаш ли нещо против да започнем?

Джордж се усмихна.

— Не, започвай. Ще ти разкажа с радост всичко, което мога да си спомня. — Той замълча, защото Ан влезе в стаята. Движеше се бавно, на подноса в ръцете й имаше две димящи чаши. — Едно нещо мога да ти кажа отсега. Тази жена е причината, поради която не съм в лудницата след трийсет и няколкото години, прослужени в Дербишърската полиция. Ан е моята опора в живота.

Ан направи гримаса.

— Ама че си подмазвач, Джордж Бенет. Това, което искаш да кажеш всъщност, е че Ан е готвачка, телефонен секретар и икономка. — Тя погледна усмихнато към Катрин.

Очевидно не се шегуваха така за първи път.

— Наложи й се да се разболее от артрит, за да ме накара да пипна нещо из къщи — допълни Джордж.

— Ами трябваше да предприема нещо — каза сухо Ан. — В противен случай щеше да ръждясаш след пенсия. Стига си се лигавил и разкажи на Катрин всичко, което иска да знае. Ще донеса и бисквити, и ще се видим след като приключите.

Така започнаха дните, които се развиваха по една и съща схема, през целия февруари и март. Всеки ден сутринта Катрин изчиташе тази част от вестникарските изрезки, които се отнасяха до етапа на следствието, за което смяташе да разговарят. След закуска отиваше с колата до Кромфорд, прехвърляйки наум въпросите, с които смяташе, че ще стигне по-близо до истината.

А после се заемаше да преведе Джордж внимателно през цялата история. Връщаше се търпеливо назад, за да уточни някоя подробност, време, пейзаж или дори аромат. Беше впечатлена от искреното му старание да осигури възможно най-точни сведения. Оказа се, че за случая Алисън Картър той имаше почти фотографска памет, въпреки твърденията му, че далеч не помнел толкова добре останалите случаи в кариерата си.

— Предполагам, че съм бил развил нещо като мания на тема Алисън — бе казал той в началото на интервютата. — Разбира се, това беше първият ми голям случай, и бях решен да се представя добре, но причината беше друга. Предполагам, че се дължи донякъде на това, че точно в началото на следствието Ан ми съобщи, че е бременна. Измъчваше ме постоянно мисълта как бих се чувствал, ако такова нещо се случеше с моето дете — затова не исках да се откажа.

Това беше мотивът за мен. Не знам какво е подтиквало Томи Клъф, но той беше се посветил на работата по време на цялото следствие не по-малко от мен. Работеше дори по-дълго от мен, и тъкмо неговото упорство при разпитването на колегите от Хъртфордшър ни осигури едно от решаващите доказателства — че Хокин е собственик на пистолета, с който е била убита Алисън.

Знаеш ли, сигурно звучи странно, но така и не можахме да си поговорим истински с Томи след обесването на Хокин. Той продължи да работи в Бъкстън, а по това време аз вече се бях преместил в Дерби. Няколко пъти се уговаряхме да се срещнем и да пийнем по нещо, но всеки път работата ни попречваше. А после, няколко години след убийството на Алисън, той подаде оставка и замина нанякъде.

— Знаеш ли къде се премести? — попита Катрин. Вече бе задала същия въпрос на Питър Грънди една вечер в кръчмата, но той бе свил рамене и й бе казал, че никой не знае. Изглежда, Томи Клъф бе изчезнал също така безследно, както и самата Алисън.

Но се оказа, че Джордж знае къде е.

— Отиде в Нортъмбърланд, в някакво малко селце по крайбрежието. Дълги години работеше като охрана при Кралското общество за защита на птиците, но сега и той е пенсионер като мен. Но така и не се ожени, затова си няма някой като Ан да го крепи. Разменяме си коледни картички и кажи-речи, това е. Струва ми се, че аз съм единственият човек от полицията, с когото все още поддържа връзки. Мога да ти дам адреса му. Може и да се съгласи да говори за Алисън. Малко се съмнявам, но в крайна сметка нали успя да убедиш мен? — Джордж се усмихна.

Така и продължиха да се нижат утрините, една нишка на разказа водеше към друга. Катрин скоро си изработи програма за деня, след като се разделеше с Джордж. На връщане се отбиваше в една кръчма по пътя към Ашбърн, където сервираха добра храна, и към два часа се прибираше у дома. Следобедът и ранната вечер бяха посветени на свалянето на записи — занимание, което ужасно я отегчаваше, независимо от увлекателността на натрупания материал. На всеки половин час си позволяваше по един телефонен разговор или написваше няколко реда по електронната поща, за да не се побърка напълно от досада.

Когато свършеше работа, си затопляше вечеря от готовата храна, която си купуваше при ежеседмичния пазар в Бъкстън. После прекарваше около час край камината, прелиствайки или списанието, в което работеше, или някое конкурентно издание, и си вземаше бележки. Вечерта приключваше с едно питие в местната кръчма, което обикновено означаваше и още едно за Питър Грънди, но Катрин не се дразнеше от допълнителния разход. Питър Грънди вече й беше дал ценни сведения за родовете от Скардейл, а освен бе приятен събеседник.

Катрин осъзна след време с учудване, че този начин на живот й доставя удовлетворение. Работата беше вълнуваща, връщаше я обратно към един свят, който й бе едновременно познат и чужд. Колкото повече научаваше за предисторията на процеса, толкова по-дълбоко ставаше уважението й към Джордж Бенет. Досега не бе имала представа срещу какво се беше изправил той, за да може Хокин да получи справедливо наказание. Не бе подозирала за пречките, които му бяха създавани както от външни сили, така и отвътре в самата полиция. Никога досега не бе имала особено добро мнение за полицията, но сега Джордж постепенно пропъждаше предразсъдъка й.

Тя се бе притеснявала и от това, че ще се върне толкова близо до родното си място, бе изпитала почти суеверен страх, че задушаващият провинциален живот, от който бе избягала толкова надалече, може да я погълне отново. Но вместо това намери покой в равномерния ритъм на дните и нощите. Не че искаше да живее така завинаги — постоянно си го напомняше. В края на краищата, тя имаше друг живот. Това беше само приятен антракт между действията, нищо повече.

Какво друго би могло да бъде?