Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Place of Execution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Вал Макдърмид. Мястото на екзекуцията

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2001

ISBN: 954-974-534-1

История

  1. — Добавяне

3.

Сряда, 11 декември 1963 г., 21 часът и 7 минути

Дъхът на кучето се виеше и полюшваше като нещо живо на нощния вятър. Немската овчарка седеше спокойно, с наострени уши, зорките й очи оглеждаха моравата в центъра на Скардейл. Полицай Дъсти Милър, водачът на кучето, стоеше до него и почесваше разсеяно късата кафеникава козина между ушите му.

— Трябва да дадем на Принс дрехи и вещи на момичето — казваше той на сержант Лукас. — Колкото по-дълго ги е носила, толкова по-добре. Можем да се справим и без тях, но така ще е по-лесно за кучето.

— Ще поговоря с госпожа Хокин — намеси се Джордж, преди Лукас да успее да възложи тази задача другиму. Не че се съмняваше в тактичността на униформените полицаи; просто искаше още една възможност да огледа майката на Алисън Картър и съпруга й.

Когато влезе, го обгърнаха топлите пари на кухнята, където Хокин продължаваше да седи край масата и да пуши. Сега пред него имаше чаша чай, чай пиеше и полицаят, седнал на другия край на масата. Двамата вдигнаха очи, когато инспекторът влезе. Хокин повдигна въпросително вежди. Джордж поклати отрицателно глава. Хокин изду устни и потри очи с ръка. Джордж забеляза със задоволство, че той най-сетне започва да проявява признаци на безпокойство за съдбата на доведената си дъщеря. Мисълта, че Алисън може да е в опасност, като че ли най-сетне бе проникнала през бронята на неговото самодоволство.

Рут Хокин стоеше пред умивалниците, с ръце, накиснати в сапунената пяна. Но не миеше съдовете. Стоеше неподвижна и се взираше внимателно в непроницаемия нощен мрак. Лунната светлина едва успяваше да огрее поляната зад къщата; на това място, в дъното на долината, високите скални образувания бяха толкова близо, че спираха достъпа на лунните лъчи. Зад прозореца се виждаше само някакъв блед силует на фона на сивкавобелите скали. Джордж предположи, че става дума за някаква допълнителна постройка към фермата. Зачуди се дали сградата вече е била претърсена. После се прокашля и каза:

— Госпожо Хокин…

Тя се обърна бавно. Като че ли бе остаряла през краткото време, откакто полицаите пристигнаха в Скардейл. Кожата се опъваше върху скулите, очите й бяха хлътнали дълбоко в черепа.

— Да?

— Трябват ни някакви дрехи на Алисън. За кучето следотърсач.

Тя кимна.

— Ще донеса нещо.

Водачът на кучето каза, че ще е най-добре да има обувки, а дрехите да е носила поне няколко пъти. Може би някой пуловер или палто.

Рут излезе от кухнята с походката на сомнамбул.

— Ще бъде ли удобно пак да ползвам телефона? — попита Джордж.

— Заповядайте — Хокин махна с ръка към входното антре.

Джордж излезе след Рут и се упъти към масата, върху която стоеше старомоден бакелитов телефонен апарат и една сватбена снимка — Рут, сияеща, хванала под ръка съпруга си. Ако не беше красивото лице на Хокин, Джордж надали би познал булката.

Веднага щом затвори кухненската врата зад себе си, усети как меденият въздух затяга прегръдката си около него. Ако момичето бе свикнало да живее при такива температури, шансовете му да оцелее на открито бяха по-големи. Видя как Рут Хокин изчезва зад завоя на стълбата и се зае да набира номера. След четири иззвънявания отсреща вдигнаха слушалката.

— Бъкстън четиристотин двадесет и две — каза познатият глас и безпокойството му се уталожи веднага.

— Ан, аз съм. Наложи да се да дойда в Скардейл по работа. Изчезнало е едно момиче.

— Горките родители — каза веднага Ан. — И за теб ми е жал — да трябва да се занимаваш с това в такава нощ.

— Тревожи ме единствено съдбата на момичето. Явно ще закъснея. Всъщност, в зависимост от това как се развият събитията, може и да не се прибера цяла нощ.

— Преуморяваш се, Джордж. Знаеш, че не постъпваш разумно. Ако не си дойдеш, докато стане време за лягане, ще ти оставя сандвичи в хладилника, за да хапнеш нещо, като се прибереш. И по-добре да са изчезнали, като стана утре — заплахата й не беше съвсем шеговита.

Ако Рут Хокин не се беше появила в този момент на стълбите, той щеше да каже на Ан колко обича тя да се грижи за него. Вместо това обаче каза само:

— Благодаря. Ще се обадя пак, когато мога — и затвори телефона. После тръгна към долната площадка на стълбата, за да пресрещне Рут, която слизаше, притиснала малко вързопче към гърдите си.

— Правим всичко, което е по силите ни — каза той, съзнавайки, че това далеч не е достатъчно.

— Знам — отвърна тя. Разтвори ръце и му показа чифт домашни пантофи и измачкано фланелено горнище от пижама. — Ще дадете ли това на човека с кучето?

Джордж взе дрехите, съзнавайки с неопределимо вълнение какъв трагизъм придаваха обстоятелствата на сините кадифени пантофи и пижамата на цветчета. Държеше вещите предпазливо, за да не поемат много от неговата миризма. Прекоси кухнята и отново излезе навън. Подаде вещите на Милър и видя как полицаят заговори тихо на Принс, поднасяйки пижамата и пантофите под издължената му муцуна. Кучето повдигна леко глава, като че долавяше по вятъра някаква особено приятна миризма. След това започна да души земята пред входната врата. Главата му описваше дълги дъги, напред-назад, на сантиметри над земята. Изминеше ли кратко разстояние, то изсумтяваше и вдигаше глава, за да завре отново нос във вещите на Алисън, сякаш си припомняше какво трябва да търси. Кучето и водачът се движеха заедно, кръстосвайки всеки квадратен сантиметър пред вратата. После, на самия край на утъпканата пътека, заобикаляща моравата в центъра на селото, немската овчарка внезапно застина. Вкаменен като статуя, Принс постоя няколко безкрайно дълги секунди, вдишвайки с все сила миризмите от проскубаната трева. След това, с едно плавно, гъвкаво движения, кучето тръгна бързо по тревата. Тялото му беше снишено до земята, а носът го водеше напред, като че ли някой го теглеше с въже.

Милър ускори крачка, за да върви редом с кучето. В отговор на едно кимване на сержант Лукас четиримата униформени полицаи, които бяха пристигнали минути след кучето и неговия водач, тръгнаха след тях разпръсвайки се така, че да обхождат по-голяма територия с лъчите на фенерчетата си. Джордж повървя след тях, без да може да реши дали да се присъедини към търсенето или да изчака двамата криминалисти, които бе повикал.

Маршрутът на спасителната група мина покрай моравата, после покрай едни каменни стъпала, които водеха към тесен коридор между две къщи, а оттам през едно широко поле. Докато кучето ги водеше напряко през полето, Джордж чу ръмженето на мотор. Към селото се приближаваше кола. Когато спря зад няколкото паркирани в центъра полицейски коли, Джордж разпозна форда на сержант Томи Клъф. Той хвърли бърз поглед през рамо към спасителната група. Светлината на фенерчетата веднага посочи къде се намират. Нямаше да бъде трудно да ги настигне. Обърна се, забърза към голямата черна кола и отвори рязко вратата на шофьора. Насреща му се захили като пълна луна познатото червендалесто лице на сержанта.

— Как сте, сър? — попита Клъф и наоколо замириса на бира.

— Имаме работа, Клъф — отговори рязко Джордж. Знаеше, че дори пийнал, Клъф върши по-добра работа от други полицаи, когато са трезви. Другата врата хлопна и Гари Краг тръгна да заобиколи колата. Когато кльощавият детектив застана пред него, Джордж си каза, че явно е гледал прекалено много уестърни. Краг би изглеждал отлично с кожен панталон и чифт пистолети „Колт“, увиснали от двете страни на тесните му бедра, с широкопола шапка, нахлупена над присвитите му сиви очи. Облечен в костюм, правеше впечатление на човек, който не е съвсем сигурен къде се намира, но копнее от сърце да бъде някъде другаде.

— Изчезнало дете, така ли, сър? — проточи той гърлено. Дори провлеченият му глас би звучал по на място в някоя кръчма в Дивия запад, докато поръчва бърбън на бармана. Единственото положително нещо в цялата работа според Джордж беше, че Краг поне не се правеше на единак.

— Алисън Картър. Тринайсетгодишна. — Джордж се зае да описва подробностите, докато Клъф измъкваше едрото си тяло иззад волана. Той посочи с палец зад гърба си. — Живее в имението, доведена дъщеря на местния земевладелец. Но и тя, и майка й са от Скардейл.

Клъф изсумтя и нахлупи каскет от туид върху влажната си, къдрава коса.

— Тогава няма достатъчно акъл да избяга. Нали ви обясниха какво е положението в Скардейл? Тук братовчеди се женят помежду си в продължение на поколения. Повечето не могат да намерят собствения си задник, като влязат в тоалетната.

— Въпреки тази наследствена обремененост Алисън е приета в гимназията[1]. Което, доколкото знам, не може да се каже за вас, сержант Клъф — отбеляза Джордж. Клъф изгледа мрачно шефа си, който беше три години по-млад от него, но не каза нищо. — Алисън се е прибрала от училище както винаги — продължи Джордж. — После излязла да разходи кучето. Оттогава никой не е виждал нито нея, нито кучето. Това е станало преди пет часа. От вас искам да обиколите всички къщи в селото. Искам да знам кой я е видял последен, кога и къде.

— Когато е излязла, вече е било мръкнало — каза Краг.

— Все пак някой може и да я е видял. Ще се опитам да настигна групата с кучето. Ако ви трябвам, ще бъда с тях. Ясно ли е? — Когато се обърна, го прониза внезапен хлад. Огледа къщите, струпани подковообразно около моравата, после отново се обърна към Клъф и Краг. — Искам от вас да проверите във всяка къща дали децата са си у дома. Не ми трябва някоя майка утре да изпадне в истерия, когато открие, че и нейното дете го няма.

Не изчака да му отговорят, а забърза обратно към стъпалата на каменния проход. Преди да влезе в него, спря и се обърна. Видя как сержант Лукас инструктира шестимата униформени полицаи, които бе успял да привика отнякъде.

— Сержант — каза Джордж, — зад имението има някаква стопанска постройка, която се вижда от кухненския прозорец. Не знам претърсвана ли е вече, но не би било зле да огледате и там — току-виж се оказало, че момичето всъщност не е излизало на разходка.

Лукас кимна и направи знак с глава към един от полицаите.

— Виж какво има там — после се обърна към Джордж. — Благодаря ви, сър.

 

 

Кати Ломас стоеше на прозореца и наблюдаваше как мракът поглъща фигурата на високия мъж с шлифера и меката шапка. Така, осветен от фаровете на голямата кола, която току-що спря при телефонната кабина, й беше заприличал много на Джеймс Стюарт. Това би трябвало да й подейства успокоително, но вместо това усили усещането й, че всичко около нея не се случва в действителност.

Кати и Рут бяха братовчедки, с по-малко от година разлика, роднини и по майчина, и по бащина линия. Бяха израснали заедно, докато бяха станали жени и майки. Дерек, синът на Кати, се роди само три седмици след Алисън. Историите на двете семейства бяха неразривно свързани. Затова, когато Кати чу от Дерек какво се е случило и отиде при Рут, която крачеше напред-назад из кухнята и палеше цигара от цигара, тя изпита такава тревога, сякаш ставаше дума за собственото й дете.

Кати стоеше на прозореца в неосветената предна стая на Ларк и наблюдаваше внезапно разгарялата се дейност в мрачната ноемврийска нощ. Цивилният детектив, който шофираше, същия които приличаше на хиърфордски бик с масивната си къдрокоса глава, се почеса по задника под сакото, каза нещо на колегата си, после тръгна към тяхната врата. Тя имаше чувството, че погледа му като че ли срещна нейния в мрака.

Бавно тръгна към вратата. По пътя надникна в кухнята, където се опитваше да се съсредоточи, за да завърши последната си мозайка, на която се виждаха рибарски лодки в пристанище.

— Полицията е тук, Майк — подвикна тя.

— Крайно време беше — изръмжа той в отговор.

Отвори вратата тъкмо, когато хиърфордският бик беше вдигнал ръка да почука. Стреснатото му изражение се смени от усмивка, когато погледът му срещна щедро закръглената фигура на Кати ясно очертана под престилката.

— Дошли сте заради Алисън — каза тя.

— Така е, госпожо — отвърна той. — Аз съм сержант Клъф, а този детектив Краг. Може ли да влезем за минутка?

Кати отстъпи, за да могат да минат, и не възрази, когато Клъф се отърка в гърдите й, докато минаваше покрай нея.

— Кухнята е право пред вас. Мъжът ми е там — каза тя хладно.

Последва ги и когато влезе и кухнята, се облегна на печката.

Приведе се да се стопли, да приглуши студенината на страха, изчака мъжете да се запознаят и да насядат около масата. Клъф се обърна към нея.

— Виждали ли сте Алисън, след като се е прибрала днес от училище?

Кати си пое дълбоко дъх.

— Да. Беше мой ред да посрещна децата на спирката на училищния автобус. През зимата винаги някой отива дотам с колата, да ги докара.

— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Алисън? — попита Клъф.

Кати помисли за миг, после завъртя отрицателно глава.

— Нищо — тя сви рамене. — Държеше се както винаги. Беше просто… Алисън. Каза „здрасти“ и тръгна по пътеката към имението. Когато я видях за последно, тъкмо отиваше към вратата викаше отдалече „здравей“ на майка си.

— Да сте виждали непознати хора наоколо? По шосето или тук около края му?

— Не съм забелязала никого.

— Доколкото разбрах, сте обикаляли селото заедно с госпожа Хоакин?

— Няма да я оставя сама, я! — отвърна войнствено Кати.

— Как разбрахте, че Алисън е изчезнала?

— От нашия Дерек. Напоследък е позакъсал с успеха в училище, затова започнах да следя дали си пише домашните, както трябва. Вместо да го пускам с Алисън и братовчедка им Джанет след училище, го прибирах у дома.

— Кара го да седи тук, на кухненската маса, и да свърши всичко което са му възложили в училище, преди да го пусне с момичетата. Чиста загуба на време, ако ме питате. Момчето и без това ще стане фермер като мен — намеси се Майк. Гласът му беше глух и дълбок.

— Не и ако аз имам думата — каза мрачно Кати. — Знам аз какво е загуба на време — онзи грамофон, който Филип Хокин купи на Алисън. Дерек и Джанет вече изобщо не излизат от тях, и все слушат най-новите плочи. Дерек беше пощурял да отиде у Алисън тази вечер. Тъкмо си беше купила плочата с новия хит на Бийтълс „I want to Hold Your Hand“. Но аз го пуснах чак след чая, трябва да е било някъде към седем. Той се върна след пет минути и каза, че Алисън била излязла с Шеп и не се била върнала. Аз, разбира се, веднага отидох у тях да видя какво става.

Рут вече не беше на себе си. Казах й първо да провери навсякъде в селото, за да е сигурна, че Алисън не се е залисала на гости у някого. Тя кисне постоянно при мама Ломас; двамата с братовчед й правят компания на старата вещица и все слушат спомените й от старото време. Раздърдори ли се старата, спиране няма. Бива я да разказва разни истории, и Алисън много обича да я слуша.

Тя нагласи по-удобно гърба си на печката. Клъф прецени, че се е разприказвала, и реши да не прекъсва разказа й. Той само кимна:

— Продължавайте, госпожо Ломас.

— Ами тъкмо се канехме да тръгваме, когато влезе Фил. Каза, че бил в лабораторията си и се занимавал с разните си снимки, и че едва сега забелязал колко е часът. Веднага почна да мрънка, къде му е обядът, къде била Алисън. Казах му, че в момента има по-важни неща от стомаха му, но Рут веднага му сипа от яхнията, която беше сготвила. После го оставихме да яде и тръгнахме от врата на врата.

Кати Ломас млъкна изведнъж.

— Тъй че вие не сте виждала Алисън, след като е слязла от колата ви на връщане от училище?

— От джипа — изръмжа Майк.

— Моля?

— Имаме джип, ленд роувър, а не кола. Тук никой не кара коли — каза той презрително.

— Не, не съм я виждала, откак влезе в тяхната кухня — каза Кати. — Но вие ще я намерите, нали? Искам да кажа, нали това ви е работата. Нали ще я намерите?

— Правим, каквото можем. — Краг беше този, който изтърси стандартната успокоителна формула.

Преди Кати да успее да се сопне, Томи Клъф бързо предотврати избухването й.

— Ами вашето момче, госпожо Ломас? То у дома ли си е?

Тя зяпна уплашено.

— Дерек ли? Че защо да не е?

— Може би по същите причини, поради които и Алисън не се е прибрала.

— Нямате право да говорите така! — Майк Ломас скочи на крака. Лицето му беше пламнало, очите му — гневно свити.

Клъф се усмихна и разпери помирително ръце.

— Не ме разбирайте погрешно. Просто исках да ви напомня да проверите, да не би да му се е случило нещо и на него.

 

 

Докато Джордж излезе от прохода между къщите, светлинките от фенерчетата на полицаите се бяха превърнали в бледо, далечно мъждукане. Той предположи, че са навлезли в залесената част, защото жълтеникавите лъчи ту се появяваха, ту изчезваха. Той запали фенерчето, което бе заел от полицейския ленд роувър, с който униформените бяха пристигнали от Бъкстън, и забърза, колкото можеше, през неравните туфи трева.

Дърветата се изпречиха пред него по-скоро, отколкото очакваше. Първоначално виждаше само непроходимия гъсталак под тях, но като пообиколи с лъча на фенера, откри тясна, силно утъпкана пътечка. Джордж навлезе в гората, опитвайки се да уравновеси припряността си с известна предпазливост. Лъчът на фенерчето караше фантастични сенки да танцуват наоколо, и му се налагаше да се съсредоточава повече, отколкото докато пресичаше полето. Под краката му хрущяха покрити със скреж сухи листа, понякога някой клон го перваше през лицето или по рамото, отвсякъде го обгръщаше горската миризма на гниеща растителност. На всеки двадесет метра той изключваше фенерчето си, за да провери дали не е изгубил светлинките пред себе си. Тогава го поглъщаше абсолютен мрак и му беше трудно да се пребори с усещането, че от тъмнината към него се взират скришом очи, че всяко негово движение е следено. Беше голямо облекчение да включиш фенерчето отново. След като бе повървял малко из гората, установи, че светлинките вече не се движат. Той се затича, едва не се препъна в един корен, и насмалко не връхлетя върху униформения полицай, който идваше бързо към него.

— Открихте ли я? — попита задъхано Джордж.

— Де тоз късмет, сър. Ама открихме кучето.

— Живо ли е?

Човекът кимна.

— Да. Ама е било вързано.

— И не е лаяло? — попита Джордж недоверчиво.

— Някой е облепил муцуната му с лейкопласт. Горкото животинче едва можеше да скимти. Полицай Милър ме прати да доведа сержант Лукас, преди да предприемем каквото и да било.

— Сега аз поемам отговорността — каза твърдо Джордж. — Но вие така или иначе се върнете, за да съобщите на сержант Лукас какво сте намерили. Мисля, че ще е разумно до зазоряване да не пускате никой да влиза в гората. Може би дори в момента унищожаваме доказателствата за това, което се е случило с Алисън Картър.

Полицаят кимна и затича с равна стъпка по пътеката.

— Тия тук са се превърнали в диви кози — измърмори Джордж, докато продължаваше да си проправя път напред.

Когато излезе в просеката, по нея играеха светлини и сенки, лъчите от фенерчетата се преплитаха със странно удължени, трептящи сенки. В единия край на просеката за едно дърво беше вързано черно-бяло коли, което с все сили се опитваше да се отскубне от въжето. Блестящите светлокафяви ириси се открояваха на белотата на изпъкналите му очни ябълки. Убито розовият цвят на лейкопласта, с който бе увита муцуната на кучето, се открояваше неестествено насред тази селска сцена. Джордж усети върху себе си погледите на униформените полицаи, които го наблюдаваха внимателно.

— Мисля, че не е редно да оставяме кучето да се мъчи така. Какво ще кажете, Милър? — обърна се Джордж към водача на Принс, който кръстосваше методично просеката заедно с немската овчарка.

— Мисля, че тя няма да има нищо против, сър — отвърна Милър. — Ще отведа Принс малко настрани, за да не я дразни. — Той дръпна рязко каишката на кучето, каза му нещо и тръгна с него към другия край на просеката. Джордж забеляза, че кучето продължава да души ту тук, ту там, както пред вратата на имението.

— Да не би да е изпуснал следата? — попита той, внезапно обезпокоен от по-тревожни неща от неприятностите на едно куче.

— Следата като че ли свършва тук — каза водачът. — Два пъти кръстосахме просеката, вървяхме и по-нататък по пътеката. Няма нищо.

— Това значи ли, че момичето е било отнесено от тук? — попита Джордж. От стомаха му се надигаха хладни тръпки.

— И така може да е — отвърна мрачно Милър. — Едно е сигурно. Не си е тръгнала пеш от тук, освен ако не се е обърнала и не е вървяла обратно по стъпките си до къщи. Ако пък е направила така, и що й е било да връзва кучката и да й залепва муцуната?

— Може би е искала да изненада майка си? Или втория си баща? — предположи един от полицаите.

— Ами че кучето тъй или иначе не би лаяло по тях, нали? — възрази Милър. — Така че не виждам причина нито да го връзва, нито да го оставя тук.

— Освен ако не е предполагала, че при някой от тях има непознат човек — допълни полугласно Джордж.

— Абе не знам. Лично аз се хващам на бас, че момичето не е излязло от просеката само и по своя воля — каза категорично Милър преди да отведе кучето си встрани.

Джордж се доближи предпазливо към колито. Скимтенето, надигнало се в гърлото на кучето, се превърна в тихо ръмжене. Как го беше нарекла Рут Хокин? Шеп, нали?

— Спокойно, Шеп — каза той нежно и протегна ръка, така че кучето да подуши пръстите му. Ръмженето затихна. Джордж придърпа панталоните си и коленичи. Замръзналата земя се заби немилостиво в коленете му. Отбеляза автоматично, че лейкопластът е от по-плътния вид, от широките ролки, а по средата му минава по-тясна марлена лента и го издува отвътре. — Кротко, моето момиче — продължи той и стисна с една ръка гъстата козина зад ушите на животното, за да не движи главата си. С другата ръка зачопли края на лейкопласта, освободи го и задърпа. После вдигна очи. — Някой да дойде да държи кучето, докато свалям това нещо.

Един от полицаите обкрачи неспокойното коли и хвана здраво главата му. Джордж хвана края на лейкопластовата ивица и дръпна с все сили. За минута успя да отдели и последното парче, избягвайки острите зъби на животното, изпаднало в паника, докато големи кичури от козината му се отскубваха заедно с лентата. Полицаят, който я държеше, отскочи бързо, защото тя се обърна, за да си опита късмета и с него. В мига, в който осъзна, че е свободна, Шеп седна и залая яростно срещу насъбралите се мъже.

— Какво да правим сега, сър? — попита единият от полицаите.

— Смятам да я отвържа и да видя къде ще ни отведе — заяви Джордж. Тонът му беше по-уверен, отколкото се чувстваше всъщност. Тръгна предпазливо напред. Кучето не проявяваше желание да го нападне. Той извади джобното си ножче и преряза въжето. Беше по-лесно, отколкото да се мъчи да го отвързва, докато кучето скача насреща му. По този начин щеше да съхрани и възела, в случай че той се окажеше по-особен. Макар че Джордж не мислеше така — доколкото виждаше, възелът си беше съвсем обикновен.

Шеп незабавно се хвърли напред. Изненадан, Джордж обели с ножа парче от палеца си, докато се опитваше да задържи кучето.

— По дяволите! — избухна той, когато въжето се изхлузи от пръстите му, прежулвайки ги до болка.

Един от полицаите се опита да сграбчи въжето, за да спре бягащото куче, но не успя. Джордж стискаше кървящата си ръка и гледаше безпомощно как кучето се отдалечава по пътеката, по която бяха тръгнали Милър и Принс.

След миг се чу шум като от боричкане, след това гласът на Милър извика строго:

— Седни!

Настъпи мълчание. После нощта бе разкъсана от зловещ кучешки вой.

Ровейки из джоба си за носна кърпичка, Джордж тръгна подир кучето. На стотина метра навътре в гората откри Милър и двете кучета. Принс лежеше на земята, положил муцуна между лапите, а Шеп седеше, вдигнала глава, и ту отваряше, ту затваряше уста, отправяйки към небето прекъслечен, сърцераздирателен вой. Милър държеше единия край на въжето, за да не може дърпащото се коли да избяга повторно.

— Като че ли иска да тръгне натам — Милър посочи с глава пътеката, която отвеждаше встрани от просеката.

— Да я последваме тогава — отвърна Джордж. Уви кървящия си палец с кърпичката и пое въжето от водача. — Хайде, моето момиче, — окуражи той колито. — Покажи ми — и подръпна въжето.

Шеп скочи незабавно на крака и хукна по пътеката, въртейки опашка. В продължение на няколко минути сноваха между дървета, после излязоха изпод тях на брега на тясна, бързотечна рекичка. Кучето веднага седна и се обърна към Джордж, провесило език със смутен поглед.

— Това трябва да е Скарластън — чу се гласът на Милър зад гърба му. — Знаех, че извира тук някъде. Странна река. Чувал съм, че просто изведнъж изниква от земята. Ако лятото е сушаво, понякога съвсем изчезвала.

— Накъде тече? — попита Джордж.

— Не знам точно. Мисля, че се влива или в Дъруент, или в Менифолд, не помня в коя от двете. Трябва да погледнете някоя карта.

Джордж кимна.

— Така че ако Алисън е била изнесена от просеката, тук при всички положения бихме изгубили следата. — Той въздъхна и се обърна, насочвайки лъча на фенерчето към часовника си. Беше почти десет без четвърт. — Нищо повече не можем да направим в тази тъмнина. Да се връщаме в селото.

Наложи му се направо да влачи Шеп, за да я откъсне от речния бряг. Докато се връщаха бавно към Скардейл, Джордж обмисляше тревожно изчезването на Алисън. Не можеше да намери никакъв смисъл в цялата работа. Ако някой бе достатъчно безмилостен да отвлече младо момиче, за какво му бе да проявява милост към животното? Особено към такова буйно куче като Шеп. Изобщо не можеше да си представи опърничавото животно да се остави кротко някой да му увие муцуната с лейкопласт — освен ако самата Алисън не бе сторила това. Ако това бе работа на Алисън, дали го бе сторила по своя воля или е била принудена да накара кучето си да замълчи? Ако го бе направила по свое желание, къде ли беше сега? Ако е искала да избяга от къщи, защо да не вземе кучето със себе си, за да я пази, поне до зазоряване? Колкото повече обмисляше тази загадка, толкова по-неразбираема му се струваше.

Джордж излезе от гората и тръгна да прекосява полето. Кучето се влачеше с нежелание подир него. Откри сержант Лукас да разговаря с Грънди на светлината на една ветроупорна лампа, която висеше на задния капак на ленд роувъра. Разказа им накратко какво се бе случило в гората.

— Няма смисъл да изпотъпчем всичко в тъмното — каза той. — Струва ми се най-разумно да оставим двама души да пазят и щом се съмне, да започнем претърсване на гората сантиметър по сантиметър.

Двамата го изгледаха, като че беше полудял.

— Моите уважения, сър, ама ако искате да не пускате жителите на селото в гората, няма смисъл да оставяте двама души да пукнат от студ през нощта — каза уморено Лукас. — Местните познават околността много по-добре от нашите хора. Ако искат да влязат в гората, така и ще сторят, и то без изобщо да разберем. Пък и доколкото разбирам, всичко живо тук иска да участва в търсенето. Ако им обясним за какво става дума, през ум няма да им мине да заличат някакви съществуващи улики.

Джордж осъзна, че Лукас е прав.

— Ами ако има външни хора?

Лукас сви рамене.

— Достатъчно е да поставим пост на входа на долината. Не мога да си представя кой ще тръгне пеш насам от съседната долина. Пътят по брега на Скарластън е несигурен и в хубаво време, да не говорим пък за студена зимна нощ.

— Разчитам на преценката ви, сержант — каза Джордж. — Предполагам, че хората ви са претърсил и къщите и стопанските постройки?

— Да. От момичето няма и следа — отвърна Лукас, опитвайки се да придаде на естествено жизнерадостната си физиономия колкото може по-мрачен израз. — Онази сграда зад имението е фотолабораторията на Хокин. Няма никакво място, където тя би могла да се скрие.

Преди Джордж да успее да отговори, фигурите на Клъф и Краг изплуваха от сенките на селската морава. Двамата изглеждаха също тъй премръзнали, както и той самият. Бяха вдигнали яките на дебелите си зимни палта, за да се предпазят от режещия вятър, който виеше из долината. Краг прелистваше бележника си.

— Нещо ново? — попита Джордж.

— Нищо за отбелязване — оплака се Клъф, предлагайки цигарите си на всички. Само Краг си взе една. — Говорихме с всички, включително и братовчедите й, с които се е върнала от училище. Кати Ломас ги докарала от спирката на автобуса, както обикновено. За последен път видяла Алисън, когато момичето влизало в кухнята на имението. Значи майката казва истината — че момичето си е дошло живо и здраво. Мисис Ломас влязла вкъщи със сина си повече не видяла Алисън. Никой не я е виждат от мига, когато се прибрала след училище. Като че ли се е изпарила.

Бележки

[1] Инспектор Бенет има предвид изпитите, полагани по това време в Англия от учениците на 11-годишни възраст. Въз основа на резултатите от тях учениците постъпват в три вида средни училища, най-висшето от които се превежда обикновено на български като гимназия (хуманитарна или класическа). Завършилите имат най-добри шансове да продължат образованието си в университет. — Бел.прев.