Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (39)

7.

Май 1998 г.

Катрин отпиваше от своя джин с тоник в горния салон на „Агнето и знамето“ в Ковънт Гардън, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Катрин Хийткоут. Ало? — Тя се помоли наум да не се обажда Дон Смарт, за да отмени интервюто.

— Катрин? Обажда се Пол Бенет. Татко каза, че си в Лондон, така ли е?

— Да, дойдох за няколко дни. Трябва да поговоря с разни хора за книгата.

— И аз съм тук. Утре пътувам за Брюксел, но си помислих, че може да приемеш да вечеряме заедно днес.

Катрин прие с радост и двамата се уговориха да се срещнат в седем. Ободрена от мисълта, че ще вечеря с Пол, тя вдигна очи и видя мъж с изпито лице, който се взираше неуверено в нея. Той плати бирата си на тезгяха, прекоси салона и дойде при нея.

— Вие ли сте Катрин Хийткоут? — попита той.

— Дон Смарт? — Тя се поизправи и протегна ръка за поздрав. Той кимна и се отпусна на стола срещу нея. Тя никога не би го разпознала по описанието на Джордж Бенет. Червената му коса сега беше мръснобяла. Беше бръснат, но кожата на лицето му бе суха и отпусната, осеяна със старчески петна на мястото на луничките. Проницателните лисичи очи, които Джордж помнеше толкова ясно, бяха зачервени, еклерите жълтеникави като при чернодробно заболяване.

— Хитър по име, хитър и в действителност — каза той.

Катрин не му хвана вяра.

— Благодаря, че приехте да разговаряме — беше отговорът й.

Смарт отпи малко от бирата.

— Режа клона, на който седя — заяви той. — По право аз би трябвало да напиша тази книга. На мен беше възложено да отразявам случая — от самото му начало до края на процеса. Но Джордж Бенет никога не би проговорил пред мен. Предполагам, че прекалено ясно му припомням провала.

— Провала ли?

— Той отчаяно искаше да открие Алисън Картър жива. Не можеше да се успокои с мисълта, че тя вероятно е била мъртва много преди той дори да чуе за телефонното обаждане на майка й. Мисля, че мисълта за нейната смърт го преследва до ден-днешен, затова никога не би говорил с мен. Не би могъл да ме гледа и да не мисли за това, че не е успял да изпълни обещанието си пред Рут Хокин. — Той бръкна в джоба си и извади пакет цигари. — Пушите ли?

Тя поклати глава.

— Напоследък си правя труда да предлагам цигара единствено на журналисти — каза той и вдиша дима с израз на блаженство. — Никой друг вече не пуши. Дори в гадните нюзрумове във вестниците забраниха пушенето. И така, Катрин, как върви книгата?

Тя се усмихна.

— Интересно е, Дон.

— Има си хас — отвърна той с горчивина. — От първия ден, от първата дума, знаех, че Джордж Бенет ще продаде голям тираж. Този човек беше същински булдог. Нямаше начин да се предаде и да спре да търси Алисън Картър. За другите ченгета това си беше просто работа. Да, съжаляваха близките на момичето. Сигурно тези, които имаха собствени деца, се сещаха да ги прегърнат по-силно вечер, когато се прибираха след търсенето. Но при Джордж нещата бяха по-различни. За него това беше мисия. Ако ще цял свят да бе убеден, че няма вече смисъл да се търси Алисън Картър, Джордж щеше да продължи да я търси с не по-малка страст, отколкото ако му бе родна дъщеря. Много дълго наблюдавах Джордж Бенет по време на случая Алисън Картър, но така и не можах да разбера защо така се бе пристрастил към него. Бе развил подчертано лично отношение.

За мен случаят беше дар божи. За първи път национален всекидневник ми възлагаше работа, и аз се надявах, че това ще бъде трамплинът ми към „Флийт Стрийт“. Вече бях писал в „Нюз“ за изчезването на Полин Рийд и Джон Килбрайд и се надявах, че ако притисна ченгетата да свържат трите случая, ще си уредя страхотни заглавия за първа страница.

— Така и би станало — призна тя.

Той я изгледа кисело.

— Разбира се, Джордж отказа да играе по свирката ми. Беше твърдо решен да не прехвърля Алисън на детективите, които се занимаваха с останалите два случая. Не знам дали е било нюх или чист инат, но се оказа прав. Разбира се, тогава никой от нас дори не бе чувал за Иън Брейди и Майра Хиндли тогава, но Джордж като че ли инстинктивно разбра, че това, което се е случило с Алисън, е нещо различно, и че е негова работа да го разкрие.

— Но нали все пак благодарение на Джордж си се добрал до „Флийт Стрийт“? — попита Катрин.

— Несъмнено. От случая Алисън Картър излязоха няколко страхотни статии. Помня и онова мое знаменито хрумване с ясновидката. Това беше моят пропуск ми за голямата сцена. Иронията в случая е, че затова така и нямах възможността да отразя истинските разкрития около „Убийствата в тресавищата“.

Изведнъж Смарт се отплесна и заразказва за славните дни, когато бе работил като репортер за няколко национални всекидневника, а накрая се бе върнал в „Дейли Нюз“ като заместник отговорен редактор на вечерното издание. Бяха го пенсионирали преди три години, но все още му се намираше работа за по три вечери седмично при новинарите.

— Тези репортери, дето ги назначават сега, хабер си нямат от нашата работа. Затова им трябва някой за вечерното издание — някой, който знае за какво става дума. И още нещо ще ти кажа. Случаят Алисън Картър ми се отрази и по друг начин, освен че подпомогна кариерата ми — призна Смарт. — Дойде ми отгоре след предишните изчезвания и ме отказа окончателно от мисълта някога да имам свои деца. За съжаление жена ми не беше на същото мнение. Така че можеш да броиш и брака ми като странична злополука около този случай. Това, което се случи в онова малко дербишърско селце през една декемврийска нощ, имаше последици, които тогава никой не би могъл да предвиди.

Често става така със случаи, при които има действителен елемент на тайнственост. Никой така и не узнава какво се е случило в действителност, а животът на всички замесени минава под микроскоп. Внезапно на бял свят излизат всякакви тайни. Обикновено гледката не е никак приятна.

— Имаш ли някакви съжаления за начина, по който си отразявал случая? — попита Катрин.

Той й се усмихна покровителствено.

— Катрин, мила моя, аз бях един от най-добрите. Така погледнато, продължавам да бъда. Моята работа, така, както аз я виждах, беше двупосочна. Първо, длъжен бях да осигуря на редактора хубави, силни истории, които да се явяват първо при нас, така че съществуващата читателска публика да ни остане вярна и към нея да се присъединяват нови читатели. Второ, бях длъжен да действам като остен на полицията, за да не стават прекалено самодоволни.

Ако това ми струваше някой и друг скандал с ченгетата, е, какво — моята кожа е дебела. Едва не се сбихме с Джордж Бенет около тази история с ясновидката. Идеята ми дойде, когато четях нещо подобно в едно американско списание. Нашите таблоиди бяха много по-въздържани по онова време. Но в Америка имаше вече няколко по-пиперливи издания — при нас още ги нямаше.

Редовно им прилапвах идеите. Случаят с ясновидката беше класически. Бях чел за някакво тайнствено убийство в пустинята на Аризона, което било уж разрешено от ясновидка, и когато започна търсенето на Алисън Картър веднага се сетих за него. Предложих идеята на моя редактор и той изпадна във възторг. Знаех, че британската полиция никога няма да си признае, ако е работила с ясновидци, и единственият ми шанс бе да се поогледам в чужбина.

Обадих се на един приятел, който работеше в „Ройтерс“ и го помолих да порови из техните досиета. Така попаднах на мадам Шаре. Така и не се запознах с нея, а нямаше и смисъл, защото тя не знаеше дума английски. Работехме с преводач. Разбира се, през ум не ми мина да повярвам на нейните истории. Но пък тиражът скочи страхотно.

Знам, че Джордж ме смяташе за безотговорен. Знам, че според него ме интересуваше единствено какво е изгодно за Дон Смарт. Но не беше прав. Така погледнато, аз исках тя да бъде открита не по-малко от него самия, но серийните публикации във вестниците угасват бързо, ако няма кой да налива масло в огъня. За да задържа Алисън Картър и снимката й във вестниците, имах нужда от по-различен поглед върху историята. Ясновидката ми го осигури, което пък осигури на Алисън Картър още няколко дни в заглавията на първа страница.

В нейния случай това вероятно не е имало никакво значение. Но можеше да има — завърши той с добродетелен тон.

— Но твоята мадам Шаре не позна, нали?

Дон Смарт се захили и едва сега пред Катрин се мерна описваната от Джордж лисица.

— Е, и? Затова пък материалчето стана супер. Ако успееш да докараш нещо наполовина толкова добро, Катрин, може и да продадеш книгата си на някой друг, освен на роднини и приятели.

Разговорът с Дон Смарт остави в устата на Катрин неприятен вкус, който дори чашата хубаво бордо в един бар на Гарик Стрийт не можа да пропъди.

— Такова егоистично лайно — сподели тя с Пол. — Точно от онези типове, заради които британските таблоиди изпаднаха до канавките, и на всичкото отгоре се гордее с това.

— Нали сега разбираш защо татко не пожела да разговаря с него — отвърна Пол. — Признавам си, че се учудих, когато прие твоето предложение. Но сега съм доволен, че двете с Хелън ме убедихте да го накарам да работите заедно. Работата по книгата като че ли му даде нови сили за живот. Не е бил толкова жизнерадостен от години. Имам чувството, че прехвърлянето на всички тези спомени, за да може да ти ги разкаже, най-сетне му позволи да загърби миналото и да гледа само напред.

— И аз имам такова чувство. Странно, но преди да започна с този проект, бях ужасно нервна. Никога не съм се заемала с нещо толкова амбициозно и не знаех дали ще успея да запазя интереса си и да положа необходимите усилия. Но се оказа, че стремежът историята да бъде разказана както подобава, стана нещо като мисия за мен. А съзнанието колко важно е това за Джордж ми дава допълнителна инерция.

— Умирам от нетърпение да прочета най-сетне тази книга — каза Пол. — Макар че, ако трябва да бъда честен, малко се притеснявам от мисълта, че ще чета за баща си, за това какъв е бил животът му преди аз да дойда на бял свят. Все едно да шпионираш някой, който не подозира, че си близо до него. — Той наведе поглед. Лицето му беше непроницаемо. — Повечето факти ще бъдат съвсем непознати за мен. Татко никога не е бил от онези хора, които досаждат на другите със спомени от службата. Дори мисля, че изобщо не бе споменавал Алисън Картър пред мен до деня, когато онзи журналист се появи у нас.

Той вдигна очи и се усмихна, припомняйки си.

— Но сега, когато отидох при тях през почивните дни, той просто преливаше от желание да говори. Разказа ми куп неща, за които не е споменавал и дума, макар че винаги сме се разбирали добре. По някакъв странен начин твоят проект ни сближи. Като че ли работата с теб му е дала някаква представа и за това, което върша аз всеки ден. Разпитваше ме с подробности за начина, по който работя, как се справям с журналистите, как самите те се отличават един от друг, как практикуват собствената си професия. Като че ли прави сравнение с това, което е вършил заедно с теб.

И на мама й се отрази добре. Всеки път, когато задавах въпроси за времето непосредствено след сватбата им, за нея е било все едно да ходи по яйца. Винаги е внимавала да не каже нещо, с което да разстрои татко. Само аз съм нямал никаква представа за какво всъщност е тази тайнственост. — Пол направи гримаса. — Мислех, че не искат да говорят за това как са живели преди раждането ми, за да не си помисля, че са били щастливи без мен. Наистина, Катрин, това се отрази така добре на семейството ни, че почти ми се иска да бях имал аз тази идея, и да бях работил с него върху книгата.

Катрин се разсмя.

— Той никога не би бил толкова откровен с теб, колкото беше с мен. Баща ти, както вече го познавам, непрекъснато щеше да подценява успехите си, за да не излезе, че се хвали.

— А пък аз щях да го героизирам — каза тъжно Пол. — Дори сега като че ли малко се вманиачавам на тази тема. Не мога да се спра — все за това говоря. Напълно ще изкарам от нерви Хелън, ако не внимавам. Да не забравя, тя ме помоли да ти поискам един от първите екземпляри. Иска да го подари на сестра си. На Джен ще й бъде интересно да чете за това, което е ставало в къщата й.

Катрин изкриви лице.

— Може вече да не е толкова склонна да живее там в луксозно усамотение, след като разбере цялата история. Надали ще бъде подходящо четиво за уютни вечери.

— Все пак по-добре да знае истината, отколкото слухове и клюки, нали?

— Е, от моята книга ще я узнае. Това е нещо, на което наистина държа — Катрин вдигна чашата си. — За истината.

— За истината — повтори Пол. — Да не се крие, а да види бял свят.