Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (43)

2.

Август 1998 г.

Каквото и да бе смутило мислите на Джордж Бенет, то бе станало в Скардейл, в това Катрин бе сигурна. Беше видял нещо, но какво? Как бе възможно едно толкова кратко посещение да предизвика такава катастрофална реакция? Катрин би проявила разбиране, ако той бе пожелал тя да направи някои промени в светлината на нещо, което му бе дошло на ум, но какво толкова изключително се бе случило, че да го накара да отхвърли целия проект? И ако случилото се е било от такова огромно значение, как бе възможно никой друг от семейството да не е забелязал нищо?

В трептящия от горещина въздух на августовския следобед бе много трудно да приемеш, че Скардейл е същото онова мрачно, притиснато от зимата селце, което бе посетила през февруари. Лятото бе се оказало дъждовно, затова тревата бе гъста и зелена, а по дърветата се мяркаха повече отсенки на зеленото, отколкото един художник би могъл да улови. В гъстата им сянка дори невзрачните къщи на Скардейл добиваха романтична атмосфера. Цареше спокойствие, нямаше и следа от зловещите събития, разтърсили селото преди тридесет и пет години.

Катрин спря пред имението. Пред входа беше паркиран един джип — тойота на около пет години. Очевидно Дженис Уейнрайт си беше у дома. Тя поседя в колата, докато обмисляше какво да предприеме.

Не можеше току-така да се появи на прага и да попита: „Какво се случи с Джордж Бенет тук вчера, та иска да спра издаването на книгата ни? Какво толкова ужасно е станало по време на посещението му във вашия дом, че почти веднага след това е получил масивен инфаркт?“ А какво друго можеше да каже?

Помисли си дали да попита Кати Ломас виждала ли се е предния ден с Джордж. Обърна се да погледне към Ларк Котидж, но колата на Кати не беше отпред. Изнервена, Катрин излезе от колата. След като нямаше друг начин, трябваше да прибегне до журналистически похвати и да лъже с все сила. Тръгна по тясната пътека към входа на кухнята и почука на вратата с тежкото месингово чукче. Измина цяла минута, след това вратата се отвори рязко. Заслепена от силната слънчева светлина, Катрин виждаше само силуета на жената, застанала в тъмното помещение.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — каза тя.

— Вие сигурно сте Дженис Уейнрайт. Познавам сестра ви Хелън. Казвам се Катрин Хийткоут. Вие бяхте така мила да ми позволите да огледам дома ви във връзка с книгата за случая Алисън Картър, която пиша.

Катрин не можеше да бъде съвсем сигурна, но изпита чувството, че жената срещу нея се отдръпна, когато чу думите й.

— Спомням си — каза тя с равен тон.

— Исках да попитам дали е възможно да погледна дома ви още веднъж?

Очите на Катрин започваха да привикват към мрака на кухнята. Каза си, че Дженис Уенрайт изглежда подчертано стресната.

— Сега не е удобно — може би друг път. Ще уредя нещо с Кати — каза тя припряно. Думите й се застъпваха от бързина.

— Само партерния етаж. Няма да ви преча.

— Имам работа — каза твърдо другата жена.

Вратата се притвори. Инстинктивно, Катрин пристъпи по-близо, за да попречи на Дженис да я затвори напълно. Тогава видя това, което бе видял и Джордж Бенет. Не отстъпи, а по-скоро залитна назад.

— Говорете с Кати — бяха последните думи на Дженис Уейнрайт. Като насън, Катрин чу как щракна ключалката, после как резето се плъзна с трясък на мястото си. Зашеметена, тя се обърна и тръгна обратно към колата си, препъвайки се като сомнамбул.

Сега като че ли разбираше защо Джордж бе написал писмото. Но ако бе права, не виждаше как би могла да го каже на сина му. Освен това, то не можеше да я принуди да се откаже от книгата. Откритието й говореше само, че зад случая Алисън Картър се криеше друга, по-дълбоко скрита истина, за чието съществуване не бяха подозирали нито тя, нито Джордж. А това само затвърждаваше решението й да разкрие цялата истина, за която бяха вдигнали наздравица с Пол онази вечер в Лондон.

Катрин седеше в колата напълно неподвижно, без да усеща убийствената жега. Сега, след първия шок, почти не можеше да повярва, че е видяла наистина това, което бе видяла. Казваше си, че е невъзможно, че е било зрителна измама — но в такъв случай и Джордж Бенет трябваше да е станал жертва на зрителна измама. Приликата бе забележителна, чак зловеща. Все пак, ако това бе всичко, той би могъл да го отдаде на странно съвпадение. Но Катрин съзнаваше, че няма на този свят такава случайна прилика, която да включва и съвпадение на белези.

От изчетените материали и разговорите бе научила, че Алисън Картър е имала един-единствен белег — тънка бяла черта, дълга около два сантиметра, която пресичала по диагонал дясната й вежда, от външния ъгъл на окото до челото. Случило се през лятото на годината след смъртта на баща й. Алисън тичала през двора на училището с бутилка мляко в ръка. Спънала се и паднала, бутилката се счупила и едно парче стъкло я порязало. Според майка й белегът бил най-забележим през лятото, когато имала лек загар — точно какъвто бе случаят и с Дженис Уейнрайт.

Изведнъж Катрин бе връхлетяна от мъчително главоболие. Обърна колата и я подкара бавно и внимателно по обратния път към Лонгнор. Имаше само едно възможно обяснение на това, което бе видяла — и то бе невъзможно. Но ако Алисън Картър беше мъртва, която бе тогава Дженис Уейнрайт? Как беше възможно жена, която би могла да бъде клонирана от Алисън Картър, да дойде да живее в имението Скардейл и никой да не направи никаква връзка със случилото се през 1963-а? А ако такава връзка съществуваше, как бе възможно собствената й сестра да няма никаква представа от нея?

Катрин паркира колата и отиде до магазинчето за вестници. Купи си пакет „Марлборо Лайтс“ и кибрит. Когато се прибра, си сипа чаша вино — толкова изстудено, че зъбите я заболяха. В това поне имаше някаква логика. После запали първата си цигара от дванайсет години насам. Главата й се замая, но така беше по-добре. Никотинът нахлу в кръвта й — и това й се стори най-естественото нещо на света.

Тя изпуши съсредоточено цигарата, после седна с хартия и молив пред себе си и започна да пише. След един час беше стигнала до две предположения:

Предположение 1. Ако Алисън Картър не беше мъртва, сега би изглеждала точно като Дженис Уейнрайт.

Предположение 2. Алисън Картър е Дженис Уейнрайт.

Беше си съставила и план на действие. Ако предположенията й бяха верни, завършването на книгата щеше да изисква още доста работа. Но това не й пречеше. Ако Алисън Картър беше жива, „Мястото на екзекуцията“ щеше да стане още по-вълнуваща книга. И беше убедена, че ще успее да накара Джордж да погледне нещата от нейна гледна точка, щом се оправеше дотолкова, че да обсъдят сериозно последиците.

Първата стъпка бе да се обади на заместничката си в Лондон.

— Бевърли, обажда се Катрин. — Тя успя да придаде на гласа си оживление, каквото изобщо не изпитваше.

— Здрасти! Как е животът в онази пустош?

— Когато слънцето грее като днес, не я давам за никакъв Лондон.

— Е, аз пък нямам търпение да се върнеш. Тук е абсолютна лудница. Нямаш представа какво е намислил Рупърт за коледния брой…

— Не сега, Бев — каза твърдо Катрин. — Имам една спешна задача за теб. Трябва ми човек, който прави компютърно състаряване на снимки. За предпочитане да живее някъде наблизо.

— Звучи ми интересно.

Двайсет минути по-късно заместничката й издиктува телефонния номер на някой си Роб Кършоу, който работел в Манчестърския университет.

Катрин погледна часовника си. Беше почти четири. Ако Роб Кършоу не си почиваше от стреса на ежедневието някъде в чужбина, бе възможно да е още на работа. Струваше си да опита.

Отсреща вдигнаха слушалката при третото позвъняване.

— Това е телефонът на Роб Кършоу — обади се женски глас.

— Роб там ли е?

— Съжалявам, той е в отпуск. Ще се върне на двайсет и четвърти.

Катрин въздъхна.

— Мога ли да предам нещо? — попита жената.

— Благодаря, няма смисъл.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Аз съм асистентката на Роб, Триша Харис.

Катрин се поколеба. После реши, че няма какво да губи.

— Занимавате ли се с компютърно състаряване на снимки?

— Разбира се, това е моята специалност.

След минута вече говореха по работа. Триша нямаше никакви планове за вечерта, освен да седи пред телевизора, а и страдаше от хроничното безпаричие на всички завършващи студенти. В момента, в който Катрин спомена значителен хонорар, тя беше готова да се хване на работа, щом Катрин пристигнеше при нея със снимките, които Филип Хокин бе направил на доведената си дъщеря.

Когато Катрин пристигна, Триша сканира двете снимки, зададе й няколко въпроса и се хвана за клавиатурата и мишката. Катрин я остави на спокойствие, защото знаеше колко мрази тя самата да надничат над рамото й, когато работи. Отиде в другия край на стаята, при отворения прозорец, и запали петата цигара за деня. Каза си, че ще утре ще ги откаже наново. Или когато откриеше какво, по дяволите, става в действителност.

След около час и още три цигари, Триша я повика при себе си. Извади от принтера три листа, формат А4, и ги разпръсна пред Катрин.

— Този отляво бих нарекла „оптимален вариант“ — каза тя. — Ако е живяла при минимален стрес, ако се е хранила и поддържала добре, би тежала може би с пет килограма повече от идеалното си тегло.

Средният е може би най-близък до действителността — повече стрес, не е отделяла толкова голямо внимание на външния вид, затова пък точно на идеалните килограми. Третият вариант е това, в което никой не би искал да се превърне — резултат на тежък живот, лоша храна, много цигари — пушенето докарва много бръчки, нали знаете — тя се усмихна лукаво към Катрин. — Тук вече е по-слаба от нормалното.

Катрин протегна ръка и издърпа към себе си средната снимка. Като изключим цвета на косата, това би могло да бъде снимка на жената, която й отвори вратата на имението Скардейл. Косата на Дженис Уейнрайт бе побеляла, с малко руси кичури, останали тук-там. Състарената от компютъра Алисън Картър бе все още златисторуса, с малко посребрена по слепоочията коса.

— Удивително — каза тихо Катрин.

— Това ли очаквахте да видите? — попита Триша. Катрин не й бе казала почти нищо, само бе споменала, че работи върху някакъв материал за изчезнала наследница, която се появила и си искала наследството.

— Това потвърждава опасенията ми — каза Катрин. — Става дума за жена, която не е това, за което се представя.

Триша направи гримаса.

— Лош късмет.

— О, не — Катрин усети как я обзема възбуда. — Не бих казала, че е лош късмет. Даже напротив.