Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (42)

1.

Август 1998 г.

Катрин се взираше невярващо в писмото. Първата й мисъл бе, че става дума за шега. Но тя отхвърли тази идея още преди да се оформи напълно. Знаеше, че Джордж Бенет е прекалено чувствителен човек — и джентълмен — за да си направи такава грубиянска шега. Зае се да препрочита писмото и се зачуди дали пък той не е имал някакъв нервен срив. Може би посещението в Скардейл след цялото това съживяване на случая Алисън Картър бе довело до рухването, което друг на негово място би преживял още на времето. Но и това й се стори невероятно; Джордж Бенет бе прекалено здравомислещ човек, за да се побърка внезапно, трийсет и пет години по-късно, независимо от това колко травматични са били за него спомените. Самият той бе подчертал, че връщането към случая се бе оказало не толкова болезнено, колкото се бе опасявал.

Като отхвърли и този вариант, Катрин просто не можа да намери друго обяснение. Възмущението се надигна в нея като парлива киселина. Тъкмо приключваше с късната си закуска, когато донесоха пощата. Бе очаквала писмо от редактора, с коментари и изисквания, но не и тази катастрофа. Първият й порив бе да се хвърли към телефона, но щом избра първите три цифри от номера на Джордж, хлопна слушалката. Дългогодишната й журналистическа практика бе я научила колко лесно бе да се отървеш от някого по телефона. Това бе нещо, което трябваше да се изясни в личен разговор.

Тя остави недопитото кафе и недоядената филийка, и четиридесет минути по-късно вече завиваше покрай воденичния вир. През всяка от тези четиридесет минути бе кипяла от възмущение. Съзнаваше единствено повелителния тон в писмото на Джордж и не можеше да разбере какво го е предизвикало. Никога досега не бе дал и най-малък признак, че е способен на такова арогантно поведение. Тя мислеше, че са станали приятели, и не разбираше как един приятел може да се държи с нея така.

Дълбоко в себе си Катрин съзнаваше, че книгата е повече нейна, отколкото негова, че той няма право да й я отнема. Не се боеше от заплахата със съд, защото познаваше много добре текста на издателския договор. Но се безпокоеше от ефекта, който неговото противопоставяне би могло да има и върху продажбите, и върху професионалната й репутация. Отхвърлянето на книгата от единствения човек, който познаваше случая от начало до край, би причинило непоправими щети. Катрин нямаше да се примири без борба. Ако Джордж бе решил да отхвърли приятелството им, то и тя трябваше да намери в себе си сили да направи същото, колкото и да й бе чудно.

Тя подкара внимателно колата нагоре по тесния път. И двете коли на семейство Бенет бяха в двора, затова й се наложи да продължи покрай облицованата с варовик вила и да спре колата в една сляпа уличка по-нагоре. Слезе с бързи крачки надолу по пътеката и нахлу в двора.

Звънецът отекна като в празна къща. Но нали, дори ако Джордж бе отишъл в селото пеш, Ан щеше да си бъде у дома? Не бе възможно да е отишла някъде пеш с този артрит. Катрин заобиколи къщата, защото помисли, че може да са отзад, в градината, за да се порадват на слънцето, преди да стане прекалено горещо. Но и там нямаше никой. Виждаше се само идеално подстриганата морава и хармонично подредените цветни лехи, като в миниатюрен Сисингхърст^[1].

Когато се върна обратно пред къщата, едно вероятно обяснение й дойде на ум. Ако Пол и Хелън бяха наели кола, може би бяха взели в нея Ан и Джордж. Но тази мисъл само затвърди решението й да разговаря с Джордж. Ако трябваше да чака до довечера, за да го види, така и щеше да направи. Седеше пред входа и се чудеше дали да наблюдава къщата от колата, или да слезе до селото, за да се порови в книжарницата, когато чу, че някой я вика.

Съседката бе излязла пред къщата си и я гледаше изненадано.

— Катрин? — повтори тя.

— Здравей, Сандра. — Катрин успя да скалъпи една професионална усмивка. — Случайно да знаеш къде са Ан и Джордж?

 

 

Съседката я зяпна.

— Ти нищо ли не знаеш? — каза тя накрая с неприкрито задоволство, което се дължеше на факта, че Катрин не знае нещо, което й бе известно.

— Какво е това, което би трябвало да знам? — попита невъзмутимо Катрин.

— Мислех си, че си уведомена. Той получи инфаркт.

Катрин на свой ред я зяпна невярващо.

— Инфаркт ли?

— Закараха го по спешност в болницата тази сутрин — заяви доволно Сандра. — Разбира се, Ан тръгна с линейката. Пол и Хелън ги последваха с тяхната кола.

Ужасена, Катрин се покашля.

— Има ли някакви новини?

— Пол се върна, за да вземе някои работи на баща си и аз, разбира се, го поразпитах. Джордж е в интензивно отделение. Пол каза, че е бил на косъм от смъртта, но лекарите го успокоили, че баща му не се предава. Ние, разбира се, знаем, че е такъв човек.

Катрин не можеше да си обясни защо жената срещу нея е изпълнена с такова задоволство от случилото се. Не й се искаше да го отдава на клюкарска наслада от съзнанието, че е знаела нещо, което се оказа новина за Катрин, но друго обяснение нямаше.

— В коя болница е? — попита тя.

— В Дерби, в сърдечното отделение — отвърна съседката.

Катрин вече бързаше нагоре по хълма.

— Няма да те пуснат — подвикна Сандра след нея. — Пускат само близки роднини.

— Ще видим — измърмори мрачно под нос Катрин. Както можеше и да се очаква, опасенията й за живота на Джордж се изродиха в безсмислен гняв. Как смееше той да я лишава от удовлетворението да си изясни какво, по дяволите, бе станало, заставайки на прага на смъртта?

Едва докато караше по пътя към Дерби, яростта й се охлади и тя започна да съзнава колко ужасна е била изминалата нощ за Ан, за Пол и Хелън, и разбира се, най-вече за Джордж — пленник на едно тяло, което отказваше да му служи. Тя не можеше да си представи нещо по-страшно за човек като Джордж. Макар и на шейсет и пет години, той беше още здрав и стегнат човек, умът му функционираше по-добре от този на повечето полицаи на действителна служба, които познаваше. Все още бе в състояние да попълни докрай кръстословицата на „Гардиън“ — нещо, с което Катрин в никакъв случай не можеше да се похвали. Близкото сътрудничество с него бе събудило у Катрин не само уважение, но и привързаност. Неприятно й бе да си го представи повален от болестта.

Тя откри лесно интензивното отделение, разтвори двойната врата и се озова в празната приемна. Натисна звънеца на гишето и зачака. След няколко минути го натисна отново. Една от вратите се отвори и се появи сестра в бяла престилка.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Интересува ме състоянието на Джордж Бенет — каза Катрин с плаха полуусмивка.

— Роднина ли сте му? — осведоми се автоматично сестрата.

— Работя с него. Може да се каже, че съм приятелка на семейството.

— Съжалявам, но имаме право да допускаме в отделението само близки роднини. — В гласа на сестрата нямаше и капка съжаление.

— Разбирам — усмихна се Катрин. — Бих ви помолила само да предадете на Ан — искам да кажа, на госпожа Бенет, че съм тук. Исках да я заведа някъде да пием чай, ако й е възможно.

Сестрата се усмихна за първи път.

— Разбира се, че ще й предам. Бихте ли ми казали името си?

— Катрин Хийткоут. Къде да почакам госпожа Бенет?

Сестрата посочи към болничното кафене, и когато вече си тръгваше, Катрин подвикна след нея:

— А Джордж? Не можете ли да ми кажете нещо за него?

Този път сестрата поомекна.

— Състоянието му обикновено се нарича при нас „критично, но стабилно“. Следващите двадесет и четири часа са решаващи.

Катрин тръгна към асансьорите, леко зашеметена. Едва когато се озова в болницата, започна да схваща личната трагедия на Джордж така, както не бе могла след разговора със Сандра. Някъде там, зад затворените врати, Джордж лежеше, вързан за апарати и монитори. Като изключим това, което се бе случило с тялото му, какво ли ставаше със съзнанието му? Дали изобщо щеше да си спомни за писмото? Дали бе казал нещо пред Ан? Трябваше ли да се държи така, като че ли не се бе случило нещо особено? Може би това би било не само в неин интерес, но и би спестило допълнителни безпокойства на семейството?

Катрин откри кафенето, взе си минерална вода и седна на една ъглова маса. Бе така потънала в мислите си, че забеляза Пол едва когато той се надвеси над нея. Днес приликата му с Джордж й се стори направо плашеща. Бе прекарала толкова време, взирайки се в снимка на баща му, когато е бил на неговите години, че сега имаше чувството, че образът е слязъл от стената и е подменил шлифера и меката шапка със спортна риза и изтъркани джинси.

— Наистина съжалявам — каза Катрин.

— Знам — той въздъхна.

— Как е той?

Пол сви рамене.

— Не е добре. Казват, че инфарктът е масивен. Още не е дошъл в съзнание, но като че ли вярват, че ще се възстанови. О, Господи… — той покри лицето си с ръце, видимо разтърсен от преживяното. Катрин видя как раменете му потръпват, докато се опитваше да си възвърне самообладанието. — В линейката сърцето му спря, и ми се струва, че лекарите се опасяват и от мозъчни смущения. Казват, че ще го пратят на скенер, но не дават никакви прогнози — той се вторачи в масата.

Катрин постави съчувствено ръка върху неговата.

— Как се случи това? — попита тя тихо.

Пол въздъхна отново.

— Не мога да се отърва от мисълта, че ние с Хелън сме виновни… — той замълча. — Имаш ли нещо против да излезем навън? Тази болнична атмосфера ме потиска. Чувствам се замаян. Имам нужда от малко чист въздух.

В асансьора и двамата мълчаха. Навън Катрин посочи редицата пейки от другата страна на паркинга. Седнаха и загледаха добре подкастрените розови храсти, без да ги виждат. Пол отметна глава назад и задиша дълбоко.

— От къде на къде вие да сте виновни за инфаркта на баща ти? — попита след малко Катрин.

Пол прекара ръка по косата си.

— Когато отидохме в Скардейл, явно стана нещо, което го развълнува страшно. И аз не знам какво точно… Той не каза нищо, но забелязах, че е страшно напрегнат, когато пристигнахме в къщата на Джен. После, когато влязохме, имах чувството, че ще припадне.

Побледня и се изпоти, като човек с пристъп на мигрена. Като че ли не можеше да се съсредоточи. Едва размени една-две думи с Джен, и непрекъснато се озърташе, като че ли се боеше, че от някоя стена може да изскочи призрак.

— Каза ли какво го е разстроило толкова?

Пол потърка носа си с пръст.

— Мисля, че самото завръщане в Скардейл след толкова години бе причина за шока. Очевидно мисълта не му е излизала от ума през цялото време, докато работехте върху книгата. — Той отпусна рамене. — Аз съм виновен. Трябваше да му повярвам, че не вдига много шум за нищо, като казваше, че не иска да се върне в Скардейл.

— Няма как да си можел да предположиш, че ще се поболее от това — каза меко Катрин. — Не бива да се обвиняваш. Инфарктите не идват току-така — предпоставките се натрупват в продължение на години. В случая на баща ти имаш тежката и продължителна работа, многото пушене и нездравословна храна, ядена на крак. Не може ти да имаш вина за случилото се.

Пол я погледна с горчивина.

— Отиването в Скардейл предизвика инфаркта.

— Кой знае дали е така. Сам казваш, че не си забелязал нищо конкретно, което би могло да го разстрои.

— Знам. Сто пъти прехвърлих на ум всичко. Обядвахме в градината. Той почти не яде — а иначе има добър апетит. Каза, че е заради горещината, и честно казано, наистина беше много топло. Като се нахранихме, Джен тръгна с мама да й покаже градината. Обикаляха дълго, сравняваха разсади, уговаряха се да си разменят калеми, такива работи. Татко отиде да се поразходи на селската морава, но се върна след десетина минути. После седна под един кестен и така си остана, взираше се в пространството. Тръгнахме си към три, защото мама искаше да види и панаира на художествените занаяти в Бъкстън, и в шест си бяхме у дома.

— И Джордж не каза нито дума за нещо, което да го е смутило?

Пол поклати глава.

— Нищичко. Каза, че трябвало да напише едно писмо, и се качи горе. Хелън и мама започнаха да правят салатата, аз окосих моравата. Той слезе след половин час и каза, че отива до централната поща в Матлок, защото искал да бъде сигурен, че писмото ще замине веднага, а при нас не събират пощата вечер. Стори ми се малко странно, но пък той никога не е обичал да отлага работата си.

Катрин си пое дълбоко дъх. Нямаше да е честно да остави Пол да се чуди какво е било това толкова важно писмо.

— Писмото беше до мен — каза тя.

— До теб ли? За какво пък ти е писал? — Пол беше удивен.

— Предполагам, че не е искал да разговаря с мен лично — каза тя. — Мисля, че не е бил уверен, че ще издържи на съпротивата ми.

— Не разбирам какво говориш — намръщи се Пол.

— Баща ти поиска от мен да спра издаването на книгата. Без да ми даде каквито и да било обяснения — каза Катрин.

— Какво? Но това е напълно безсмислено!

— И на мен ми се стори така. Затова дойдох в Кромфорд тази сутрин. Съседката ви ме уведоми какво е станало.

Пол я изгледа мрачно.

— И ти реши да го притиснеш тук? Много съобразително от твоя страна, Катрин.

Тя поклати глава.

— Не ме разбираш правилно, Пол. Когато чух какво се е случило с Джордж, първата ми мисъл беше за него, за всички вас. Исках да ви предложа помощ, подкрепа, всичко от което се нуждаете.

Пол мълчеше и обмисляше думите й. В очите му продължаваше да се таи съмнение.

— Привързах се много към родителите ти през последните шест месеца. Какъвто и да е проблемът с книгата, той може да почака. Вярвай ми, Пол, много повече се безпокоя за здравето на баща ти.

Пол забарабани с пръсти по облегалката на пейката. Очевидно не бе наследил способността на баща си да стои дълго време неподвижно.

— Виж какво, Катрин, ужасно съжалявам, че ти се сопнах, но прекарах тежка нощ. Не съм в състояние да разсъждавам нормално.

Тя протегна ръка и докосна неговата.

— Знам. Ако мога да помогна с нещо, просто ми кажи — моля те.

Пол въздъхна.

— Наистина можеш да направиш нещо за мен. Искам да знам какво предизвика тази криза. Искам да знам какво стана вчера, за да се стигне до неговия инфаркт. Ако трябва да му помогна, искам да знам какво се крие зад всичко това. Ти си запозната по-добре от всеки друг с връзката между баща ми и Скардейл, затова може би ще успееш да разбереш какво, по дяволите, го е засегнало толкова дълбоко, та чак сърцето отказа да му служи.

Катрин усети как напрежението й постепенно намалява. Това, че самият Пол й възлагаше да направи нещо, което така или иначе бе решила да предприеме, я накара да се почувства по-добре.

— Ще направя всичко по силите си — каза тя. — Сигурен ли си, че снощи не се е случило нищо друго, което да го разстрои? Искам да кажа, след като се върна от пощата.

Пол поклати глава.

— Всички отидохме до селската кръчма. Има градина отзад и поседяхме там, пихме бира и си говорихме за незначителни неща. — Той замълча и се намръщи. — Но татко беше нервен. Няколко пъти ми се наложи да му повтарям това, което бях казал, защото не можеше да се съсредоточи.

— Хелън също ли е на мнение, че се е държал странно?

— И тя като мен остана с впечатлението, че той сякаш беше изключил. По нейна преценка това станало, когато пристигнахме в Скардейл. Тя забеляза, но вероятно човек, който не го познава добре, надали би се впечатлил. Ако сестра й се е засегнала от мълчанието на татко, поне не е споменала нищо пред нея…

— Джордж не би сторил нищо, за да засегне Дженис, колкото и разстроен да е бил — каза Катрин. — Той е толкова мил човек.

Пол се покашля.

— Да, така е. — Той погледна часовника си. — По-добре да вървя.

— Кога трябва да се върнеш в Брюксел? — Катрин стана.

Пол сви рамене.

— Трябваше да тръгнем вдругиден, но очевидно сега плановете се променят. Ще изчакам да видя какво ще бъде състоянието му.

— Ще повървя с теб до входа.

Когато наближиха болницата, Пол изведнъж възкликна:

— Това е Хелън! — и затича уплашено напред.

Когато наближи, Хелън се обърна към него и се усмихна, поднасяйки кутия кока-кола към устните си. Пол не забеляза усмивката й.

— Да не би нещо да се е случило с татко? — попита той.

— Не, просто исках да изляза за малко на чист въздух. — Тя протегна ръка и го прегърна през кръста в желанието си да го успокои.

— Някаква промяна? — попита Катрин.

Хелън поклати глава.

— Никаква. Пол, мисля, че трябва да убедим майка ти да хапне нещо и да изпие един чай. — Тя се усмихна на Катрин. — Нали познаваш Ан, не е мръднала от леглото му, откак го внесоха в интензивно отделение. Ще се изтощи.

— Оставям ви да вървите при нея — кимна Катрин.

Пол хвана ръката й.

— Опитай се да разбереш какво е видял — или чул, или може би си е припомнил — каза той. — Моля те.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Катрин. Проследи ги с поглед, докато влизаха обратно в сградата, доволна, че има задача, с която може би ще облекчи чувството на вина, което развиваше Пол. Това, че по този начин действаше и в свой интерес, бе се превърнало във второстепенно съображение — защото тя изведнъж разбра с изненада, че Джордж Бенет означава за нея много повече, отколкото би признала преди. Толкова повече трябваше да държи на излизането на книгата, която най-сетне щеше да представи заслугите му в реална светлина. А това бе нещо, което тя можеше да гарантира.