Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (14)

12.

Събота, 14 декември 1963 г., 8 часът и 47 минути

Тялото на Питър Краудър лежеше сгърчено край една от каменните стени, разделящи нивите, на три мили северно от Скардейл. Трупът беше свит в зародишна поза, с колене, почти притиснати в брадичката и ръце, свити около пищялите. През нощта всичко се беше заледило и скрежа, обвила тялото, му придаваше някак безобиден вид. Но не можеше да има съмнение, че е мъртъв. Смъртта беше тук — присъстваше в посинялата кожа, изцъклените очи, замръзналата слюнка, стекла се по брадичката. Джордж Бенет гледаше към тази празна черупка, обитавана доскоро от човешко същество, и съзнанието за случилото се го смразяваше по-силно от външния студ. Той вдигна очи към учудващо синьото небе, удивен, че зимното слънце грее така, сякаш имаше на какво да се радва. Самият той определено нямаше повод за радост. Чувстваше се зле — и физически, и душевно. В устата си усещаше горчивия вкус на отговорността. Не си беше свършил добре работата, и затова сега един човек бе срещнал смъртта си.

Джордж наведе глава и се обърна. Зад него остана Томи Клъф, който беше приклекнал край тялото и подробно го оглеждаше. Джордж отиде до портата на оградата, където стояха двама униформени полицаи, за да охраняват мястото до пристигането на съдебния лекар.

— Кой откри тялото? — попита той.

— Собственикът на нивата, Денис Диърдън. Всъщност дори не той, а овчарското му куче. Господин Диърдън тръгнал на зазоряване да оглежда добитъка, както прави всеки ден. Кучето първо забелязало трупа — каза по-възрастният полицай.

— Къде е сега господин Диърдън? — попита Джордж.

— Това там, нагоре по пътя, е къщата му. — Полицаят посочи издигащата се наблизо едноетажна постройка.

— Ще бъда там, ако някой ме търси. — Джордж тръгна към къщата. Вървеше бавно — сякаш и краката му бяха натежали като сърцето. Той спря на прага на къщичката, за да се поуспокои. Вратата се отвори, преди да успее да почука. Джордж видя пред себе си лице, сбръчкано като миналогодишна ябълка. Малките очички стояха като стафиди от двете страни на безформен нос, подобен на топка сметана.

— Ти трябва да си шефът — каза мъжът.

— Господин Диърдън?

— Да, момче, аз съм. Сам съм тук, жената отиде на гости при сестра си в Бейкуел. Винаги ходи за по няколко дни през декември, купува всички коледни подаръци там, на пазара. Влизай, момче, трябва да си измръзнал навън. — Диърдън отстъпи и покани Джордж в кухня, обляна от лъчите на зимното слънце. Вътре всичко блестеше: емайлираната печка, лъснатата дървена маса, столовете, полиците, хромираният чайник, чашите в ъгловия шкаф, дори газовата отоплителна печка.

— Седни до печката, момче — каза гостоприемно Диърдън и побутна един стол към Джордж. Самият той седна вдървено до кухненската маса и се усмихна. — Така е по-добре, а? Да се постоплиш малко. Да му се не види, изглеждаш по-зле и от Питър Краудър.

— Познавахте ли го?

— Всъщност не. Но знаех кой е. Работил съм неведнъж с Тери Ломас през всички тези години. Познавам всички от Скардейл. Ама ти казвам, имаше една ужасна минута там долу, когато помислих, че трупът е на момичето. Все за нея си мисля, както сигурно всички тук наоколо. — Той извади от джоба на жилетката си лула от морска пяна и започна да я чисти с джобно ножче. — Ама че работа, а? Горката й майка трябва кажи–речи да се е побъркала от тревоги. Всички тук обхождаме земите, гледаме да не е паднала в някое дере, да не се крие в някой обор или овчарник. И, разбира се, като видях… първото, което ми мина през ума, беше, че е Алисън. — Замълча за миг, докато пълнеше лулата си, давайки за първи път възможност на Джордж да отвори уста.

— Какво точно се случи? — попита той, изпълнен с облекчение, че най-сетне има пред себе си свидетел с доброто желание да разкаже всичко, което знае. Три дни в Скардейл му бяха достатъчни, за да развие съвсем ново отношение към бъбривостта.

— Веднага щом отворих портата, Шерпа излетя като светкавица и хукна надолу по продължение на стената. Разбрах, че нещо не е наред. Тя не е куче, което тича подир всяка сянка. После, като стигна на половин път през нивата, се просна по корем, като че ли някой я бутна. Сложи си главата между предните лапи и заскимтя така, че я чувах от другия край на полето. Така прави, когато намери умряла овца. Ама аз знаех, че не може да е овца, защото в тази нива сега не държа добитък. Отворих портата само защото оттам ми е по-пряко да стигна до долу. — Диърдън драсна клечка и запали лулата си. Тютюнът беше ароматен и изпълни стаята с мирис на череши и карамфил. — Запали си и ти, ако искаш, момче. — Той побутна една изтрита кожена торбичка по масата. — Сам съм правил сместа.

— Не, благодаря. — Джордж извади цигарите си с извинителна гримаса.

— Да, с твоя занаят сигурно нямаш време за нещо, дето се пали по-сложно. Все пак си помисли дали да не минеш на лула. Прави чудеса за концентрацията. Ако съм някъде, дето не дават да се пуши, никога не мога да реша кръстословицата. — И той посочи с палец към вчерашния „Дейли Телеграф“.

Джордж се опита да не покаже колко е впечатлен. Всеизвестно беше, че кръстословицата на „Телеграф“ не е толкова сложна, колкото тази на „Таймс“, но не беше малък подвиг да успяваш да я решаваш редовно — знаеше го от собствен опит. Очевидно Денис Диърдън имаше не само дълъг език, но и остър ум.

— Та като видях какво прави кучето, сърцето ми отиде в петите — продължи Диърдън. — Знаех само за един човек, обявен за издирване, и това беше Алисън. Не можех да понеса мисълта, че тя може да лежи мъртва на минути от собствения ми праг. Затова затичах през полето колкото можех по-бързо. Срам ме е да си призная, но изпитах нещо като облекчение, като разпознах Питър.

— Отидохте ли непосредствено до тялото? — попита Джордж.

— Не беше необходимо. Отдалече си личеше, че Питър няма да се събуди, преди да чуе тръбата, възвестяваща Второто пришествие. — Диърдън поклати тъжно глава. — Горкият идиот. Тъкмо в тази нощ ли трябваше да си набие в шантавата глава да тръгне за Скардейл. Не беше живял дълго време на село и сигурно е забравил какво може да се случи с човек, ако остане на открито в такава нощ. Лапавицата се просмуква до костите. А когато небето се изясни и падне скреж, просто не са ти останали съпротивителни сили. Продължаваш да вървиш, но мразът прониква в тялото ти. И после вече не искаш нищо друго, освен да си легнеш, да заспиш и да не се събуждаш никога повече. Така е станало и с Питър снощи. — Той посмука лулата и изпусна струя дим от ъгълчето на устата си. — Трябваше да остане в Бъкстън. Можеше да се оправя с градския живот.

Джордж едва не прехапа цигарата си. „Накрая вече не е можел — каза си той. — Питър Краудър не е имал къде да отиде. Ужасът, че губи и второто място, на което се е чувствал сигурно, го е подгонил да тръгне въпреки страха към селото, откъдето го бяха прогонили.“ Тъкмо от това се бе страхувал и Джордж. Но въпреки безпокойството си се остави Томи Клъф да го убеди да освободи Краудър, защото това бе най-удобният начин да реши проблема. И благодарение на раздрънкалия се шеф и страстта на местните вестникари към сензации, сега вкочаненото тяло на Питър Краудър лежеше отвън на овчето пасище.

— Вашата ферма не е ли малко встрани от обичайния път от Бъкстън за Скардейл? — попита той. — Единствено тази мисъл можеше да хвърли съмнение върху теорията на Диърдън за смъртта на Краудър.

Диърдън се позасмя.

— Мислиш като човек, който се движи с кола, момче. Питър Краудър е мислел като човек, роден на село. Върни се и си огледай картата. Ако тръгнеш по права линия от Бъкстън за Скардейл, избягвайки най-неудобния терен, пътят ти ще мине тъкмо през моята нива. Едно време, преди всички да си накупим ленд роувъри, почти всеки ден някой от Скардейл минаваше през моята земя. На картата няма отбелязана пътека, разбира се. По принцип никой няма право да минава през частен имот. Но хората тук знаят как да се държат с животните, затова и аз, и баща ми преди мен никога не сме възразявали хората от Скардейл да минават оттук за по-пряко. — Той поклати глава. — Но никога не съм си представял, че някой от тях може да загине така.

Джордж се изправи.

— Благодаря ви за помощта, господин Диърдън. И за това, че ме постоплихте. Ще се върнем, за да вземем официални показания. Няма да забравя да изпратя някого да ви уведоми, когато вдигнем тялото.

— Много мило от ваша страна. — Диърдън го изпрати до входната врата. Старецът се взря надолу по пътя, където беше паркиран бежов „Ягуар“.

— Това трябва да е докторът — каза той.

Докато Джордж извърви обратния път и прекоси полето, съдебният лекар вече беше приключил с огледа, изправяше се на крака и отупваше широкото си палто от камилска вълна. Той изгледа любопитно Джордж през очилата си с тежки черни рамки и попита:

— А вие кой сте?

— Това е инспектор Бенет — намеси се Клъф. — Сър, това е доктор Блейк, съдебният лекар. Току-що приключи с предварителния оглед.

Лекарят кимна рязко.

— Да, човекът определено е мъртъв. Съдейки по ректалната температура, смъртта трябва да е настъпила преди пет до осем часа. Няма следи от травми или насилие. Като гледам как е бил облечен — без непромокаема връхна дреха — вероятната причина за смъртта е измръзване. Разбира се, не можем да кажем нищо със сигурност, докато патолозите не го изкормят, но предполагам естествена смърт. Освен ако не откриете начин да обвините времето в Дербишър в убийство. — Той изкриви иронично уста.

— Благодаря, докторе — каза Джордж. — Значи, някъде между един и четири часа тази сутрин, така ли?

— Не изпускаме нишката, а? О, разбира се, вие трябва да сте висшистът, за когото толкова много се говори — каза лекарят с покровителствена усмивка. — Да, инспекторе, точно така. А пък като разберете кой е човекът, може и да успеете да изясните какво е търсил из мочурищата посред нощ с такива обувки, които едва ли биха го опазили в града, камо ли пък на полето. — Блейк нахлузваше чифт плътни кожени ръкавици.

— Знаем и кой е, и какво е правел тук — отвърна спокойно Джордж. Беше свикнал на покровителственото отношение на специалистите и нямаше намерение да си хаби нервите заради някакъв си фукльо, който надали бе и с пет години по-възрастен от него.

Докторът повдигна вежди.

— Брей! Виждате ли, сержант, това е идеалният пример как повишаването на квалификацията на полицаите ще подпомогне борбата срещу престъпността. Е, оставям ви да се борите. Докладът ми ще получите в началото на следващата седмица. — Той заобиколи Джордж, махна леко и тръгна към портата.

— Всъщност, сър, бих искал да получа доклада още утре сутринта — каза Джордж.

Блейк спря и го погледна през рамо.

— Това са почивни дни, инспекторе, а и не може да има нещо спешно, след като вече сте успял да идентифицирате трупа и знаете причината да се е озовал тук.

— Така е, сър. Но тази смърт е свързана с друго, по-обширно разследване и настоявам да получа доклада ви утре. Съжалявам, ако това обърква плановете ви, но затова и държавата ви плаща добри пари. — Джордж продължаваше да се усмихва любезно, но издържа погледа на Блейк, без да трепне.

Докторът цъкна с език.

— Е, добре. Но имайте предвид, че това не ви е Дерби, инспекторе. Ние тук сме една малка общност. Повечето новодошли се опитват да вземат това предвид. — Той си тръгна с бърза крачка.

— Това очевидно не ми е седмица да си създавам приятели — отбеляза Джордж, обръщайки се към Клъф.

— Той е пълен лентяй — каза спокойно Клъф. — Крайно време беше някой да му припомни кой му плаща „Ягуара“ и вноските в голф клуба. Човек би си помислил, че ще се поинтересува да узнае чий е трупът, който току–що е прегледал, нали? На бас, че още днес следобед ще ми звъни по телефона да пита чие име да впише в доклада.

— Трябва да уведомим госпожа Хокин — каза Джордж, — при това бързо. Клюката сигурно вече е тръгнала. Ако чуе, че в мочурищата е открит труп, веднага ще си помисли най-лошото. — Той поклати глава. — Колко лош трябва да бъде денят, в който да научиш за смъртта на брат си минава за добра новина.

 

 

Кати Ломас хранеше прасетата. Сипваше в копанята смес от увехнали репи, обелки от зеленчук и всякакви хранителни отпадъци, събрани от селото. Тропотът на тичащи крака по заледената земя я накара да се обърне. Видя Чарли Ломас, който препускаше през полето, като че ли го гонеха дяволи. Сигурно щеше да мине покрай нея, без да я забележи, ако тя не го бе хванала за размахващата се ръка.

Инерцията го накара да залитне и да се блъсне в стената на кочината. Сигурно щеше да се препъне и да падне в коритото, ако леля му не го беше задържала за ръкава на коженото яке.

— Какво става, Чарли? — попита Кати. — Какво се е случило?

Той се сви одве и подпря ръце на коленете си, без да може да си поеме дъх. Гърдите му се повдигаха бързо. Най-сетне успя да изпелтечи:

— Кучето на стария Денис Диърдън намерило мъртвец в едно от пасищата му.

Кати притисна ръка към гърдите си.

— О, не, Чарли. Не — изохка тя. — Не е възможно. Не вярвам.

Чарли се поизправи донякъде, облегна се на стената и продължи да диша тежко.

— Бях тръгнал надолу по Скарластън. Заложил съм няколко бракониерски капана и исках да ги разчистя, преди спасителните групи да стигнат към Дендърдейл. Връщах се през горичката на Картър и чух двама полицаи да си говорят. Вярно е, лельо Кати, на пасището на Денис Диърдън е открит труп.

Кати конвулсивно посегна към племенника си и се хвана за него. Стояха така, в неловка прегръдка, докато Чарли успя да оправи дишането си.

— Трябва да кажеш на Рут — каза тя най-сетне.

Той поклати глава.

— Не, не мога. Мислех да кажа на баба.

— Идвам с теб — заяви Кати твърдо, хвана ръката му над лакътя и го поведе през полето към имението. — Гадни копелета — мърмореше тя ядосано, докато вървяха. — Как смеят да клюкарстват помежду си, преди изобщо някой да е уведомил Рут. Е, да пукна, ако седна да чакам кога ще им дойде на ума да й съобщят.

Кати бутна Чарли в кухнята на имението, без да почука. Рут и Филип седяха край кухненската маса пред останките от закуската. Всъщност от неговата закуска, отбеляза наум Кати. Откак Алисън изчезна, Рут надали бе слагала в уста нещо друго, освен чай и цигари.

— Чарли има да ти каже нещо — каза тя направо. Знаеше колко е безсмислено да замазваш лошите новини.

Чарли неуверено повтори думите си, поглеждайки тревожно към Рут. Ако не седеше, тя сигурно щеше да падне. Последните останки от цвят изчезнаха от лицето й и то заприлича на гипсова маска. Тя започна да трепери, като че ли я тресеше. Зъбите й тракаха, цялото й тяло потръпваше. Кати прекоси кухнята с няколко крачки и я прегърна, полюлявайки я, както някога бе успокоявала собствените си деца.

Филип Хокин като че ли не забелязваше нищо около себе си. Също като Рут, и той бе побледнял, като чу новината. Но това бе единствената обща черта в реакциите на двамата. Той блъсна стола си назад и излезе от кухнята с походка на сомнамбул. Кати беше прекалено заета с Рут, за да го забележи, но Чарли зяпна подир него, неспособен да приеме това, което току-що бе видял.

 

 

Джордж забеляза, че Рут Хокин се беше преоблякла. Кафявата рокля от трико под дебелата жилетка от бледолилава вълна го наведе на мисълта, че сигурно си беше лягала и се бе опитала да поспи за първи път, откак изчезна Алисън. Тъмните кръгове от безсъние под очите й доказваха, че не е успяла. Седеше свита на кухненската маса, с цигара между треперещите пръсти. Кати Ломас се бе облегнала на печката, намръщена, със скръстени ръце.

— Нищо не разбирам — каза Кати. — Откъде му е дошло на Питър на ум да се връща в Скардейл точно сега? Точно когато се случи всичко това?

Рут Хокин въздъхна.

— Той не е разсъждавал така, Кати — каза тя уморено. — Нищо не прониква в мозъка му, освен това, което го засяга пряко. Бил е разстроен от престоя в полицейския участък, после отишъл да пийне една бира на място, където се чувствал сигурен, но кръчмарят го прогонил. Той познава само две места — Бъкстън и Скардейл. И все пак колко трябва да е бил уплашен, Господи, след като е предпочел да тръгне към Скардейл. — Тя изгаси цигарата си и потри лице, сякаш го миеше. — Не мога да понеса тази мисъл.

— Вината не е твоя — каза Кати с горчивина. — Всички знаем кой е виновен. — Тя изду устни и изгледа зверски Джордж и Клъф.

— О, не, не става дума за Питър. Това мога да понеса. Няма какво толкова да скърбя за него. Не мога да продължа да мисля така за Алисън. Когато Чарли пристигна с новината, че на пасището на Диърдън е открит труп, изведнъж ми спря дъхът, все едно, че някой ме бе ударил с юмрук в стомаха. Просто всичко вътре в мен спря.

Когато Джордж бе пристигнал, тя все още беше неадекватна. Беше покрила главата си с ръце, като че ли не искаше нито да вижда, нито да чува каквото и да било. Кати беше седнала до нея, прегърнала раменете й с една ръка, и я галеше с другата по косата. Никъде нямаше и следа от съпруга на Рут. Когато Джордж попита за него, Кати каза мрачно, че Филип побелял като стена, като чул думите на Чарли, после станал и излязъл от къщи.

— Не ще да е отишъл далеч — каза тя. — Като нищо пак се е затворил в онази негова лаборатория. Винаги отива там, когато се случи нещо, в което не иска да участва.

Джордж прецени, че Рут Хокин има право да чуе незабавно това, което имаше да й казва, и няма смисъл да чакат съпруга й. Изтърси всичко в едно-единствено изречение.

— Трупът, който открихме, е на мъж.

Рут Хокин вдигна рязко глава. Лицето й така засия от радост, че би засенчило коледните светлини по „Риджънт Стрийт“.

— Не е ли тя? — възкликна Кати.

— Не е Алисън — потвърди Джордж. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Но се опасявам, че новините не са съвсем добри. Имаме предполагаема идентификация на трупа. Ще трябва тя да бъде потвърдена от член на семейството, но смятаме, че мъртвият е Питър Краудър.

Възцари се дълго, удивено мълчание. Рут просто го гледаше безизразно, като че ли не бе способна да приеме нещо повече от сведението, че трупът, открит на полето, не е на дъщеря й. Кати изглеждаше потресена. Тя скочи на крака с изписано на лицето си отвращение. Закрачи неспокойно из стаята, после се облегна на готварската печка и досега си стоеше там и гледаше мрачно.

Джордж си каза, че тя много добре знае кой е виновен за случилото си.

— В главата ми има само една мисъл: „Слава богу, не е Алисън“ продължи Рут. — Не е ли ужасно? И Питър е човешко същество, но се съмнявам, че ще има някой, който да плаче за него.

— Можеше да не се налага да скърбим за когото и да било — намеси се Кати. Гласът й шибна Джордж като наръч коприва. — Когато мама Ломас започна да предсказва какви ужасии ще се случат, ако допуснем пришълци в долината, и аз мислех, че прекалява както обикновено. Но се оказа, че има нещо вярно в думите й. Вие така и не открихте Алисън, а ето че сега един от нашите е мъртъв.

— Може би, ако се бяхте отнасяли приживе с него като с един от вашите, нямаше да е мъртъв сега — разнесе се отзад нечий глас. Джордж се обърна и видя на вратата Филип Хокин. Нямаше представа откога скуайърът стои на прага, но явно бе чул по-голямата част от разговора. — Те са го пропъдили от селото, а после местното Гестапо го е подгонило обратно насам — продължи той. — Господи, какви невежи са тези хора! Очевидно човекът е бил напълно безвреден. Никога не е проявявал склонност към насилие, доколкото ни е известно, дори изобщо не е докосвал жена. Не мога да не съжалявам горкия нещастник.

— Сигурно се радвате, че трупът не е на Алисън — намеси се Клъф, без да обръща внимание на изблика на Хокин.

— Разбира се. Че кой не би се радвал? Но съм длъжен да заявя, че вие и хората ви ме разочаровахте, инспекторе. Два дни и половина, и все още няма и следа от Алисън. Виждате колко разстроена е жена ми. Вашият провал за нея е равностоен на мъчение. Не можете ли да направите нещо повече? Не можете ли да приложите малко въображение в търсенето? Да търсите малко по-обстойно? Ами тази ясновидка, към която са се обърнали от вестника? Не можете ли да обърнете внимание на това, което казва тя? — Той опря на масата ръцете си, свити в юмруци. На бледите му бузи избиха две червени петна. — Ние сме под ужасно напрежение, инспекторе. Не очакваме чудеса, от вас искаме само да си свършите работата и да разберете какво се е случило с нашето момиченце.

Джордж се опита да прикрие безсилния си гняв под маската на служебно безразличие.

— Ние вече вършим всичко необходимо, сър. Излизат все нови и нови спасителни групи. Дошли са стотици доброволци от Бъкстън, Стоук, Шефийлд и Ашбърн, помагат ни и местните хора. Ако тя е някъде там навън, ще бъде открита, обещавам ви.

— Знам, че ще го сторите — каза меко Рут. — И Фил знае, че правите всичко по силите си. Просто… ако не беше тази неизвестност. Същинско бавно мъчение.

Джордж наведе признателно глава.

— Ще ви държим в течение, ако има някакво развитие.

Навън студеният зимен въздух преряза като с нож дробовете му, докато той крачеше бързо през моравата и дишаше колкото може по-дълбоко. Томи Клъф, който почти подтичваше, за да се изравни с него, каза:

— Нещо в поведението на Филип Хокин ме смущава.

— Всичките му реакции звучат малко фалшиво. Както когато говориш на чужд език, който си изучавал във вечерни курсове. Можеш да знаеш идеално и граматиката, и произношението, но никой няма да се заблуди, че това е матерният ти език, защото хората, за които е матерен, не се замислят, когато говорят на него. — Джордж се отпусна на седалката в колата. — Но не можем да го обвиним в отвличане или убийство само защото изглежда не на място.

— И все пак… — Клъф запали мотора.

— Все пак най-добре ще е да отидем и да изтърпим пресконференцията. Шефът ще иска да одере нечия кожа за това, което стана, и мога да се хвана на бас, че Карвър се е класирал първи с оправданията. — Джордж се облегна назад и запали цигара. Затвори очи и се замисли защо бе избрал да работи в полицията. С юридическото си образование можеше да си уреди спокойна практика в някоя адвокатска кантора в Дерби. Междувременно можеше да е стигнал дотам, че да му предложат партньорство във фирмата, и да се съсредоточи върху спокойни занимания като легализиране на завещания или прехвърляне на имоти. Тази мисъл обикновено го отвращаваше, но днес му се стори странно привлекателна.

Когато отвори очи, видя дълги редици мъже, които се разпръсваха из долината на около метър разстояние един от друг.

— Няма какво да намерят, освен нещо, което е изпуснал някой от предишните групи — отбеляза Джордж с горчивина.

— Тук, в долината, са пуснали най-неопитните — каза убедено Клъф. — Сериозните търсачи пращат по скалите и из пресечените местности. При такъв терен винаги съществува възможност да сме пропуснали нещо, ако не го познаваме като петте си пръста.

— Мислиш ли, че ще открият нещо?

Клъф изкриви лице.

— Зависи какво. Ако ме питате дали ще намерят труп, не вярвам.

— Защо не?

— Щом досега не сме открили тялото, то е скрито добре. Значи, укрито е от някой, който познава местността много по-добре от тези, които търсят. Затова не мисля, че ще открием труп. Мисля, че вече сме открили всичко, което има за откриване, при наличните следи.

Джордж поклати глава.

— Не мога да разсъждавам така, Томи. Все едно направо да кажем, че не само няма да открием Алисън, но няма да открием и човека, който я е отвлякъл и най-вероятно убил.

— Знам, че е тежко, сър, но на колегите в Манчестър и Чешър наскоро им се наложи да преглътнат същото поражение. Знам, че не обичате да ви се напомнят писанията на Дон Смарт, но може би трябва да си вземем поука от техния опит, дори само за да се примирим с вероятността да не успеем да открием абсолютно нищо. — Клъф рязко заби спирачките. По продължение на цялото шосе, докъдето поглед стигаше, нямаше къде да се паркира. Микробуси, леки коли и джипове задръстваха цялата околност. В пролуките между тях бяха паркирани мотори.

— О, по дяволите. И какво да правя сега?

Имаше само едно разумно решение. Джордж, застанал до входа на методисткия параклис, изпрати с поглед Клъф, който обърна ловко голямата кола и пое по обратния път към Скардейл. Изправи рамене, дръпна за последен път от цигарата и хвърли угарката на пътя. Не го радваше мисълта за това, което го очакваше вътре, но нямаше смисъл да отлага.