Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (10)

7.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 20 часът и 6 минути

Джордж не си спомняше да е затварял входната врата след себе си с по-голямо облекчение. Още преди да успее дори да свали шапката си, стаята към дневната се отвори и Ан с три крачки се озоба в прегръдките му.

— Добре е човек да се прибере у дома — въздъхна той, вдишвайки аромата на косата й. Същевременно си помисли, че самият той не се е къпал от предния ден сутринта.

— Преуморяваш се с тази работа — упрекна го тя меко. — На никого няма да помогнеш, ако си докараш някоя болест. Хайде, влизай. Запалила съм огъня, и ми трябват само пет минути да стопля яденето. — Тя се отдръпна малко назад в ръцете му и го огледа критично. — Изглеждаш съсипан. Веднага щом си изпиеш чая, влизай в банята, а след това в леглото.

— Предпочитам първо да се изкъпя, ако водата е топла.

— Разбира се. Мислех да взема вана, но по-добре влез първо ти. Събличай се, аз ще пусна водата — и тя го подкара пред себе си нагоре.

Половин час по-късно той седеше, облечен в халат, край кухненската маса, и нагъваше солидна порция говежда яхния с моркови. До него имаше чиния с хляб и масло.

— Съжалявам, че няма картофи — извини се Ан. — Предположих, че ще искаш да ядеш веднага, а пък с хляб и масло става по-бързо. Никога не се храниш като хората, докато си на работа.

— Мхм — изръмжа той с пълна уста.

— Какво става, да не би да сте открили изчезналото момиче? За това ли се прибра?

Храната в устата му изведнъж се събра в несмилаема буца. Преглътна с усилие. Имаше чувството, че гълта топка косми.

— Не — отвърна той, вперил поглед в чинията си. — И се съмнявам, че ще я открием жива.

Ан побледня.

— Но това е ужасно, Джордж. Как може да си толкова сигурен?

Той поклати глава и въздъхна.

— Не съм сигурен. Но вече знаем, че не е напуснала дома си по своя воля. Не ме питай как точно сме разбрали, но го знаем. Семейството и не е такова, че да я отвлекат за откуп. А хората, които отвличат деца, рядко ги държат дълго живи. Затова предполагам, че тя вече е мъртва. Ако още не е, ще бъде, преди да я открием, защото нямаме и най-малката следа. Жителите на селото се държат така, като че ли сме им врагове, а не на тяхна страна, а околностите са толкова трудно проходими, че сякаш и природата е против нас. — Той отблъсна чинията си и посегна към цигарите на Ан.

— Ужасно е — повтори тя. — Как ли се справя горката й майка?

— Рут Хокин е силна жена. Предполагам, че като израснеш в място като Скардейл, където животът е толкова суров, се научаваш да се огъваш, но да не се пречупваш. Но и аз не знам как още не е рухнала. Първият й съпруг загинал при някаква злополука във фермата преди седем години, а сега това. При това вторият й мъж не й е никаква опора. Самовлюбен тип — от хората, които разглеждат събитията от гледна точка на това доколко засягат самите тях.

— О, така ли? При това е мъж? — клъвна го Ан.

— Много смешно. Аз не съм такъв. Знаеш много добре, че не очаквам чаят да ми е сервиран, щом прекрача прага. Не искам да ме обслужваш.

— Да, ама ако не го правя, ще ти писне много скоро.

Джордж сви примирено рамене и се усмихна.

— Може и да си права. Ние, мъжете, сме свикнали да се грижите за нас. Но ако нашето дете изчезне, не ми се вярва, че ще поискам жена ми да ми сервира чая, преди да излезе и да го търси сама.

— И този човек го е направил?

— Има свидетел. — Той поклати глава. — Не е редно да ти разказвам всичко това.

— Че на кого ще го кажа? Единствените хора, които познавам тук, са други жени на ченгета. При това и те не са умрели да си общуваме. Моите връстници са съпруги на полицаи с по-нисък ранг от твоя и затова не ми се доверяват. Толкова повече, че аз съм завършила педагогика, а те най-много да са работили някога като продавачки или нещо подобно. А пък всички съпруги на офицери са много по-възрастни и се държат с мен като с глупаво момиченце. Така че можеш да си спокоен, няма да клюкарствам за твоя случай — завърши тя остро.

— Съжалявам. Знам, че не ти е лесно да намериш нови приятели. — Той протегна ръка и хвана нейната.

— Не мога да си представя как бих продължила да живея, ако загубя дете. — Ръката й несъзнателно се плъзна към корема. Джордж присви очи.

— Има ли нещо, което не си ми казала? — попита той внимателно.

Бледата кожа на Ан поаленя.

— Не знам, Джордж. Просто… ами много ми закъснява, вече цяла седмица. Затова… Съжалявам, мили, не исках да ти казвам, преди да бъда напълно сигурна, особено сега, когато ти повериха случая с изчезналото дете. Но наистина мисля, че съм бременна.

По лицето на Джордж бавно плъзна усмивка, докато осмисляше думите й.

— Наистина ли? Ще ставам татко?

— Може пък и да се лъжа. Но никога досега не ми е закъснявало. — Тя изглеждаше разтревожена.

Джордж скочи, измъкна я от стола, вдигна я на ръце и започна да я въртя в кръг.

— Това е прекрасно, прекрасно, прекрасно — накрая спря задъхан и я целуна силно. — Обичам ви, госпожо Бенет.

— И аз ви обичам, господин Бенет.

Джордж я притисна здраво към себе си и зарови лице в косата й. Дете. Негово дете. Оставаше му единствено да реши въпроса, който не бе успял да реши нито един родител от Адам и Ева до наши дни: как да го опази.

До този момент случаят „Алисън Картър“ беше от много голямо значение за инспектор Джордж Бенет. Отсега нататък това бе неговият кръстоносен поход.

 

 

Настроението в Скардейл беше мрачно като надвисналите над долината варовикови скали. За начина, по който полицаите се бяха държали с Чарли Ломас, се бе разчуло също толкова бързо, колкото и за изчезването на Алисън. Докато жените постоянно проверяваха тревожно дали децата им са у дома и в леглата си, мъжете се бяха събрали в кухнята на Банксайд Котидж, където Рут бе живяла с дъщеря си преди сватбата с Филип Хокин.

Тери Ломас, бащата на Чарли, дъвчеше мундщука на лулата си и мърмореше против полицията:

— Нямат право да се държат с Чарли като с престъпник.

По-големият брат на Чарли каза намръщено:

— Нямат представа какво се е случило с наш’та Алисън. Заяждат се с Чарли, за да излезе, че вършат нещо.

— Ама няма да оставят нещата така, нали? — намеси се чичото на Чарли, Робърт. — Ще се захванат с всеки от нас, един по един, ако нищо не излезе с Чарли. Оня тип, Бенет, си е навил на пръста да се оправи с изчезването на Алисън, веднага си личи.

— Че това лошо ли е? — попита Рей Картър — Искам да кажа, човекът смята да си свърши работата, както си му е редът. Няма да се успокои, докато не намери решението на случая.

— Прекрасно, стига да е правилното решение — отвърна Тери.

— Да — каза замислено Робърт. — Но как да сме сигурни, че той нима да се отклони от това, което трябва да прави, докато се заяжда с такива като младия Чарли? Всички знаем, че момчето няма да издържи много. Могат да го убедят да говори какво ли не. Кой знае, ако не успеят да открият този, който им трябва, може да решат да хванат Чарли и да приключат с цялата работа.

— Можем да постъпим по два начина — каза Джек Ломас. — Можем да млъкнем окончателно, да не им казваме нищо, освен това, което е необходимо, за да опазим Чарли. Тогава скоро ще им се изясни, че ще трябва да си търсят друго жертвено агне. А можем пък да се претрепем от старание да им помагаме. Сигурно тогава ще схванат, че докато се ровят сред хората, които са обичали Алисън, няма да намерят нито момичето, нито този, който я е отвел.

В кухнята се възцари продължително мълчание. Чуваше се как Тери смуче лулата си. Накрая се обади старият Робърт Ломас.

— Може пък да направим и двете.

 

 

Работата продължаваше и в отсъствието на Джордж. Спасителните групи бяха приключили с търсенето за деня, но в свързочния пункт униформените служители съставяха плановете за следващия ден. Вече бяха приели предложенията на доброволци от местните войскови части и на курсанти от Кралските военновъздушни сили да се присъединят към търсенето през почивните дни. Никой не казваше на глас какво мисли, но всички бяха песимистично настроени. Това, разбира се, не означаваше, че няма да претърсят целия Дербишър сантиметър по сантиметър, ако се наложеше.

В Лонгнор Клъф и Краг вече се бяха налели до ушите с чай, но не разполагаха и с помен от следа. Решиха да приключат в девет и половина, тъй като на село си лягаха по-рано от гражданите в Бъкстън. И съвсем в края на деня Клъф извади късмет. Една възрастна семейна двойка, на път към дома след коледния пазар в Лийк, забелязала някакъв ленд роувър, паркиран на тревата до методисткия параклис.

— Беше точно преди пет — каза категорично съпругът.

— Кое ви накара да забележите колата? — попита Клъф.

— Ние ходим там на служба — отвърна човекът. — Обикновено това място паркира само пасторът. Ние, останалите, оставяме колите си до бордюра. Всички местни жители знаят това.

— Как мислите, дали шофьорът е паркирал по-встрани от шосето, за да остане незабелязан?

— Предполагам. Как би могъл да знае, че тъкмо паркирането това място ще привлече вниманието към него?

Клъф кимна.

— Видяхте ли шофьора?

Двамата завъртяха отрицателно глави.

— Вътре беше тъмно — каза жената. — Не беше запалил никакви светлини. Пък и ние минахме покрай него за секунди.

— Забелязахте ли нещо особено в ленд роувъра? Какво бе купето — късо или дълго? Цвят? С твърд покрив или с гюрук? Някакви букви или цифри от номера? — настоя Клъф.

Те отново завъртяха колебливо глави.

— Честно казано, не обърнахме особено внимание — каза мъжът. — Говорехме за изложбата на селскостопански животни. Един приятел от Лонгнор взе една от първите награди и ни беше поканил да ни почерпи в Лийк. Сигурно половината село щеше да бъде там. Но все пак решихме да се приберем у дома. Жена ми бързаше да извади коледната украса.

Клъф огледа хартиените гирлянди, домашно производство, изкуственото коледно дръвче с жалките електрически свещи по него и варакосаната украса, която сякаш бе дъвкана от кучето.

— Разбирам — отбеляза той невъзмутимо.

— Винаги подреждам украсата в деня на изложбата — каза гордо жената. — Тогава усещаме, че наближава Коледа, нали, татко?

— Да, разбира се, Дорис. Затова, разбирате ли, сержант, не обърнахме никакво внимание на ленд роувъра.

Клъф стана и се усмихна.

— Няма значение — каза той. — Поне сте го забелязали. И това е нещо повече от постижението на останалите.

— Били са прекалено заети да поливат юниците на Алек Грънди — каза дълбокомислено мъжът.

Клъф отново им благодари и си тръгна. Краг щеше да го чака в местната кръчма. Клъф никога не бе считал, че правилото да не се пие, докато си на служба, трябва да се спазва прекалено стриктно, особено пък по време на нощна смяна. Едно-две питиета винаги подпомагаха работата на мозъка му — също както висококачественото масло стимулира работата на мотора. Сега седеше пред пинта^[1] „Марстънс“ и разказваше на Краг какво е научил.

— Страхотно — зарадва се Краг. — Професорът ще е доволен.

Клъф направи гримаса.

— Само донякъде. Ще му хареса това, че сме открили двама свидетели, които са видели някакъв ленд роувър, паркиран на място, на което местните знаят да не паркират. Ще му хареса и това, че необичайното паркиране се е състояло горе-долу по времето, когато е изчезнала Алисън.

После Клъф обясни какво няма да се понрави на Джордж.

— Да му се не види — каза Краг.

— Именно. — Клъф всмука половината си чаша на една глътка. — Да му се не види.

 

 

Петък, 13 декември 1963 г., 5 часът и 35 минути

Джордж влезе в бъкстънския полицейски участък, минавайки през приемната. Вътре един униформен служител окачваше по стената празнични гирлянди и ги закрепваше с кабарчета.

— Колко жизнерадостно — изръмжа Джордж. — Сержант Лукас тук ли е?

— Ако побързате, маже да го хванете, сър. Канеше се да отиде до стола да си вземе сандвич. За първи път от снощи си позволи малка почивка, сър.

— Червената камбанка е по-високо от зелената — отбеляза Джордж на излизане.

Полицаят изгледа мрачно затворената врата. Джордж откри Боб Лукас да дъвче сандвич с бекон и да се взира мрачно в сутрешния вестник.

— Видяхте ли това, сър? — каза той вместо поздрав и плъзна „Дейли Нюз“ по масата към него. Джордж взе вестника и се зачете.

„Дейли Нюз“, петък, 13 декември 1963 г., стр. 5

СЛУЧАЯТ С ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ: ИМА ЛИ ВРЪЗКА С ДРУГИТЕ? ПОЛИЦЕЙСКИ КУЧЕТА ТЪРСЯТ АЛИСЪН

От репортер на „Дейли Нюз“

„Вчера полицията не изключи наличието на връзка между изчезването на тринадесетгодишната ученичка Алисън Картър и две подобни изчезвания на деца в околността през последните шест месеца. Съществуват поразителни прилики между трите случая, и имаше неофициални изявления на следователите, че би могло да се обмисли обединяване на усилията по изясняването им. Последна изчезна Алисън Картър от отдалеченото дербишърско село Скардейл. В сряда след училище тя извела колито си Шеп на разходка. Момичето така и не се върнало и майка му, госпожа Рут Хокин, уведомила полицията в Бъкстън. Търсенето с помощта на полицейски кучета не изясни съдбата на момичето, но кучето бе открито невредимо в една от горичките близо до селото. Тайнственото изчезване на Алисън дойде само три седмици след изчезването на дванадесетгодишния Джон Килбрайд от Аштънъндър Лайн. За последен път Джон бил видян на градския пазарен площад около пет часа следобед. Оттогава насам в ланкашърската полиция не е постъпил никакъв сигурен сигнал за местонахождението на момчето.

Шестнадесетгодишната Полин Рийд отивала на танци, когато за последен път излязла от дома на родителите си на Уайлз Стрийт в Гортън, Манчестър, през юли. Тя така и не отишла на танци, и също като в случаите с Алисън и Джон, полицията до ден-днешен няма представа какво се е случило с нея. Старши служител на дербишърската полиция заяви: «На този етап не можем нито да приемем, нито да изключим нещо със сигурност. Не можем да открием причината за изчезването на Алисън. Тя не е имала проблеми нито в училище, нито у дома. Ако не открием Алисън до края на деня, ще продължим да я търсим още по-усилено. Не знаем какво се е случило с нея и сме много обезпокоени, не на последно място и заради извънредно студеното време.» Служител от криминалния отдел на манчестърската полиция каза за «Дейли Нюз»: «Разбира се, ние се надяваме Алисън да бъде открита скоро. Но ако търсенето се проточи, с радост бихме споделили досегашните резултати от нашите усилия с колегите от Дербишър».“

— Гадни журналисти — възмути се Джордж. — Извъртат всяка дума. Нали казах, че разликите са повече от приликите — това защо не са го поместили? Спокойно можех изобщо да не се хабя. Този Дон Смарт тъй или иначе ще пише това, което иска да напише, независимо от това каква е истината.

— Винаги е така с тези репортери от Флийт Стрийт — каза Лукас кисело. — На местните момчета им се налага да се придържат към истината, защото и следващия път пак ще дойдат при нас за репортаж, но тая лондонска сбирщина пет пари не дава дали ще подразни полицията в Бъкстън или не. — Той въздъхна. — Мен ли търсехте, сър?

— Исках само да предадеш нещо на дневната смяна. Струва ми се, че е крайно време да проучим кои са познатите лица с досиета за сексуални престъпления в околността и да ги разпитаме.

— В цялата област ли, сър? — попита уморено Лукас.

Джордж си помисли, че понякога напълно разбира защо някои полицаи така и не излизат от нивото на униформен служител през цялата си кариера.

— Мисля първо да се съсредоточим върху региона непосредствено около Скардейл. Може би в радиус от пет мили, като поразширим малко кръга на север, за да обхванем и Бъкстън.

— Някои туристи изминават много мили, за да стигнат до тук — каза Лукас. — Няма гаранции, че нашият човек не е от Манчестър Шефийлд или Стоук.

— Съгласен съм, сержант, но все отнякъде трябва да се започне. — Джордж бутна стола си назад и стана. — Тръгвам за Скардейл. Предполагам, че ще прекарам там целия ден.

— Сигурно сте разбрал за ленд роувъра? — Тонът на Лукас беше безразличен, но лицето му излъчваше самодоволство.

— Какъв ленд роувър?

— Вашите момчета открили снощи в Лонгнор двама свидетел — семейна двойка. Били видели някакъв ленд роувър паркиран встрани от шосето, близо до отклонението към Скардейл, горе-долу по същото време, когато Алисън излязла за последен път от дома си.

Лицето на Джордж светна.

— Че това е страхотна новина!

— Не чак толкова страхотна. Било е тъмно. Свидетелите не могат да дадат никакво описание на колата, освен че е била ленд роувър.

— Но нали ще можем да вземем отпечатъци от гумите. Все пак някакво начало — каза развълнувано Джордж. Раздразнението от разговора с Лукас и публикацията в „Дейли Нюз“ беше напълно забравено.

Лукас поклати глава.

— Опасявам се, че няма да стане, сър. Знаете ли мястото, където е бил паркиран ленд роувърът? От едната страна на методистки параклис. Точно там, където вчера влизаха и излизаха денонощно нашите коли.

— Майната му — каза Джордж.

 

 

Томи Клъф се наслаждаваше на чаша чай и цигара, когато Джордж пристигна в свързочния пункт.

— Добро утро, сър — каза той, без да си даде труд да се изправи.

— Още ли си тук? — попита Джордж. — Можеш да отидеш да почиваш, ако искаш. Трябва да си съсипан от умора.

— Не съм по-уморен, отколкото бяхте вие снощи, сър. Ако не възразявате, бих останал още. Тъй или иначе това е последната ми нощна смяна, така че най-добре да свикна да си лягам по нормално време. Ако смятате да разпитвате хората от селото, мисля, че мога да ви бъда от полза. Вече съм говорил с повечето от тях и имам доста добра представа за положението.

Джордж се замисли за миг. Обичайно червендалестото лице на Клъф беше по-бледо, кожата под очите му беше подпухнала. Но очите му бяха все така проницателни, а и действително познаваше местните по-добре от него самия. Освен това, бе крайно време Джордж да установи по-тясно сътрудничество с някой от тримата сержанти.

— Добре. Само че имай предвид, ако започнеш да се прозяваш, докато някоя любезна бабичка ни разказва историята на живота си, веднага те пращам да си ходиш.

— Нямам нищо против. Откъде ще започнем?

Джордж отиде до една от масите и дръпна към себе си един лист хартия.

— Трябва ми карта, за да знам кой къде живее и какъв е. Това като начало.

Джордж се почеса по главата.

— Би било прекалено да очаквам, че ще ми обясниш и в каква роднински връзки са помежду си — попита той, взирайки се в нарисуваната от Томи Клъф карта.

— Тази задача надминава възможностите ми — призна Клъф. — Сега само да цитирам очевидните — например това, че Чарли Ломас е малкото момче на Тери и Дайан. Майк Ломас е най-голямото момче на Робърт и Кристин. После идва Джек, който живее с тях, а имат и дъщери — Дениз, която е омъжена за Брайън Картър, и Анджела, която е омъжена за дребен земевладелец, някъде към Три Шайърс Хилс.

Джордж вдигна ръка и простена:

— Стига! Тъй като очевидно имаш природен талант в това отношение, ти възлагам да изясниш родовите хроники на Скардейл и ми припомняш кой на кого какъв е само когато се налага. Засега искам да знам мястото на Алисън Картър в цялата тази каша.

Томи вдигна очи към тавана, като че ли очакваше да види родословното дърво изрисувано на него.

— Добре. Няма да се занимаваме с братовчеди, били те втори или трети. Ще говоря само за най-близко роднинство. По какъв начин мама Ломас й се пада прабаба. Баща й, Рой Картър бил брат на Дейвид и Рей. По майчина линия принадлежи към Краудър. Рут е сестра на Даниъл, а също и на Дайан, жена е на Тери Ломас. — Клъф сочеше съответните места на картата. — И всички са свързани помежду си по някакъв начин.

— Нали от време на време тук трябва да се е вливала свежа кръв — възрази Джордж. — Иначе цялото село щеше да се състои от идиоти.

— Има един-двама пришълци за разнообразие. Катлийн Ломас, жената на Джек, е от Лонгнор. А пък Джон Ломас се ожени за момиче от Бейкуел. Само че тя издържа тук само докато роди и после отиде някъде, където може да следи редовно сериала „Корнейшън Стрийт“, и отиването на кръчма вечер не прилича на военна операция. И, разбира се, да не забравяме Филип Хокин.

— Да, не бива да забравяме Хокин — потвърди замислено Джордж. После въздъхна и стана. — Бихме могли да поровим още сведения за него. Дошъл е тук от Сейнт Олбънс, нали? — извади бележника си и записа нещо. — Подсети ме да проуча всяка линия. Хайде, Томи, да се пробваме още веднъж в Скардейл.

 

 

Брайън Картър избърса вимето на поредната крава и с изненадващо внимателни движения прикрепи доилката към него. Имаше поне няколко часа до зазоряване, когато той бе напуснал топлото си легло, което споделяше с Дениз, младата си съпруга, в Бенксайд Колидж, къщата, в която Алисън Картър бе родена през една дъждовна нощ на 1950 година. Докато вървеше през смълчаното село редом с баща си, Брайън не можеше да не мисли с горчивина доколко изчезването на братовчедка му вече се бе отразило на собствения му свят.

Беше водил простичък, спокоен живот. В Скардейл бяха свикнали да разчитат на себе си, да не общуват много с външни хора. Бе свикнал да му подвикват обиди — и съучениците му в училище, а после и подпийналите посетители на кръчмите. Известни му бяха всички изтъркани стари вицове за бракове между роднини и глупавите истории за тайни ритуали и черна магия. Бе свикнал да не им обръща внимание и да си живее живота.

Когато беше светло, цялото население на Скардейл обработваше земята, а когато дните станеха къси, имаше работа и за вечерта. Жените предяха вълна, плетяха пуловери, шалове и бебешки дрешки, тъчаха одеяла, правеха консерви и компоти — все неща, които после продаваха на пазара в Бъкстън. Мъжете се занимаваха с поддръжката на сградите — и отвън, и отвътре. Занимаваха се и с дърводелство. Тери Ломас правеше красиви дървени купи, които светеха с богатите, топли тонове на дървото, подбрано специално заради шарката. Изпращаше ги в някакъв център за художествени занаяти в Лондон, където се продаваха за суми, които според съселяните му бяха направо неразбираеми. Бащата на Брайън, Дейвид, изработваше дървени играчки за един магазин в Лийк. На никого не би му останало време да се занимава с езическите ритуали, които лековерните пиячи обсъждаха в бъкстънските кръчми, дори някой да бе проявил интерес към тях. Истината беше, че всеки в Скардейл работеше толкова усилено, че едва му оставаше време да се храни и да спи.

Хората от Скардейл не изпитваха нужда да поддържат постоянни контакти с външния свят. Повечето от необходимата храна се произвеждаше в кръга от надвиснали варовикови скали — имаше и месо, и картофи, мляко, яйца, дори малко плодове и зеленчуци. Мама Ломас правеше вино от бъзов цвят и бъзов плод, от коприва, глухарчета, брезов сок, ревен, от цариградско грозде и боровинки, общо взето от всичко, което можеше да се бере. Всички пиеха от нейното вино. Дори на децата даваха от време на време по чашка с лечебна цел. Във вторник идваше камион, от който купуваха риба и зеленчук. В четвъртък пък пристигаше камион от бакалницата в Лийк. Всичко останало се купуваше от пазара в Лийк или Бъкстън от тези селяни, които продаваха там продукцията си или добитък.

Странен му се бе сторил преходът от ученическия живот, когато напускаше долината пет пъти седмично, към живота на зрял човек, когато и той започна да обработва земята и понякога не излизаше от Скардейл по цял месец. Нямаше дори телевизия, която да нарушава ритъма на съществуванието им. Брайън още помнеше как старият скуайър Касълтън си беше купил телевизор, за да гледа коронацията на кралица Елизабет^[2]. Баща му и чичо Рой поставиха антената и цялото село се събра в салона на имението. Старецът включи телевизора със замах, и всички впериха сащисано очи в някаква февруарска виелица. Както и да въртяха антената Дейвид и Рой, се чуваше само пращене като от мазнина, попаднала в огъня, и се виждаха само смущения. Но това бе единствената намеса във вътрешния живот на Скардейл, която който и да било от обитателите му би понесъл.

А сега всичко се бе променило. Алисън изчезна и внезапно животът на всеки от тях ставаше обществено достояние. Полицията, вестникарите, всички настояваха да се отговаря на въпросите им, без да се интересуват влиза ли това в работата им или не. Брайън имаше чувството, че няма съпротивителни сили да издържи на такова нахлуване. Искаше му се да причини някому болка. Но нямаше на кого.

 

 

Още не беше съмнало, когато Джордж и Клъф стигнаха до първите къщи на селото. Първата светлинка, която видяха, се процеждаше през открехнатата врата на един обор.

— Ами да започнем от тук — каза Джордж и паркира колата до бордюра. — Кого очакваш да открием вътре? — попита той, докато газеха по покрития с кал цимент към вратата.

— Най-вероятно Брайън и Дейвид Картър — отвърна Клъф. — Те са краварите на селото.

Двамата мъже в обора не чуха приближаването им поради тракането и бълбукането на доилката. Джордж реши да изчака те да се обърнат. Вдъхваше сладникавия мирис на тор, животинска пот и мляко, наблюдаваше как мъжете измиват внимателно вимето на всяка крава, преди да поставят доилката. Най-сетне единият се обърна. Първото впечатление на Джордж бе, че вижда наблюдателните очи на Рут Хокин, поставени в безизразното лице на каменна статуя от Великденските острови. Лицето на мъжа се състоеше от ъгли и плоскости, скулите му приличаха на каменни плочи, хлътналите му очи бяха като вдълбани във восък.

— Да не би да има нещо ново? — попита той, издигайки глас, за да надвика машината.

Джордж поклати глава.

— Дойдох да се представя. Криминален инспектор Джордж Бенет. Аз ръководя следствието.

Той тръгна към по-възрастния мъж, а по-младият спря да дои, изправи се и се облегна на масивната задница на кравата, фризийска порода, скръстил ръце на гърдите си.

— Аз съм Дейвид Картър — каза по-възрастният. — Чичо съм на Алисън. А това е моят син, Брайън.

Брайън Картър кимна достолепно. Лицето му беше същото като на баща му, само очите му бяха тесни и бледи, като отломки от топаз. Надали беше на много повече от двадесет години, но увисналите надолу ъгълчета на устата му бяха сякаш издялани в камък.

— Исках да ви кажа, че вършим всичко, което е по силите ни, за да разберем какво се е случило с Алисън — каза Джордж.

— Ама не сте я намерили, нали? — гласът на Брайън бе мрачен като изражението на лицето му.

— Не. Продължаваме с търсенето веднага след съмване, и ако искате отново да се присъедините към нас, сте добре дошли. Но не затова съм тук. Постоянно си мисля, че отговорът на въпроса какво се е случило с Алисън се крие някъде в досегашния й живот. Не ми се вярва, че отвличането й е плод на случайна прищявка. Било е внимателно подготвено. Независимо от това какво знаете, убеден съм, че някой от селото е чул или видял нещо, което може да ни наведе на следа. Мисля днес да поговоря с всички ваши съселяни, и на всеки ще кажа същото. Моля ви да поровите в паметта си за нещо, каквото и да било, стига да излиза извън рамките на обичайното, нещо или някой, когото сте видели на място, където не би трябвало да бъде.

Брайън изпръхтя досущ като някоя от кравите си.

— Ако търсите някой, дето не му е мястото тук, не ви трябва да се оглеждате много.

— Кого имате предвид? — попита Джордж.

— Брайън — каза бащата предупредително.

Брайън се намръщи и започна да рови в джобовете си за цигара.

— Татко, на него мястото му наистина не е тук и никога няма да бъде.

— За кого говорите? — настоя Джордж.

— За Филип Хокин, за кой друг? — измърмори Брайън и се обви в цигарен дим. После вдигна глава и се взря предизвикателно в тила на баща си.

— Нали не намеквате, че вторият й баща има нещо общо с изчезването на Алисън? — попита Клъф. В гласа му прозвуча едва прикрито предизвикателство, на което Брайън вероятно нямаше да устои.

— Не сте ме питали за такова нещо. Попитахте ме дали знам за някой, дето не си е бил на мястото. Ами ето, той е такъв човек. Откак дойде тук, се вре навсякъде, опитва се да ни учи как да си обработваме земята, като че ли неговите хора са се занимавали с това от поколения насам. Въобразява си, че като прочетеш някоя книга или брошурка на Земеделския институт, и ставаш експерт. А и като си спомня как ухажваше леля Рут! Не я остави на мира. За нея просто нямаше друг изход да си върне спокойствието, освен да се омъжи за него.

— Доколкото си спомням, на времето не го преживя толкова тежко — отбеляза саркастично баща му. — Ако Рут и Алисън не бяха освободили Бенксайд Котидж, ти и Дениз щяхте да започнете брачния си живот в старата ти спалня. За теб не знам, ама на мен ми е по-добре, като не чувам как таблата на леглото се тряска в стената по цяла нощ.

Брайън се изчерви и изгледа мрачно баща си.

— Остави Дениз на мира. Сега говорим за Хокин. Знаеш не по-зле от мен, че няма какво да търси тук. Не се дръж така, като че ли и ти по цял ден не мърмориш що за безполезен лигльо е и как ти се ще старият скуайър да бе имал повече ум в главата, та да не остави цялата земя на пришълец като Хокин.

— Това не означава, че той има нещо общо с изчезването на Алисън — отвърна Дейвид и потри брадичката си с ръка — очевидно семеен израз на объркване.

— Баща ви е прав — каза меко Джордж.

— Може и да е — съгласи се Брайън с нежелание. — Но и Хокин все всичко знае най-добре. Ако се налага и у дома така, както в селото, братовчедка ми трябва да живее по-зле и от куче. Не ме интересува какво говорят останалите, убеден към, че не може да е била щастлива в една къща с Хокин. — Той плю презрително на циментовия под, обърна се рязко и се упъти към далечния край на обора.

— Не му обръщайте внимание — каза уморено Дейвид Картър. — Устата му работи повече от акъла. Хокин си е идиот, но според Рут е давал душа за Алисън. А винаги бих повярвал на думите на сестра си, ако ги противопоставим на тези на сина ми. — Поклати глава и погледна към Брайън, който чоплеше някаква машина. — Мислех си, че като се ожени за Дениз, ще му дойде умът в главата, ама явно съм си правил сметката без кръчмаря. — Той въздъхна. — Ще дойдем да помагаме при търсенето, господин Бекет. И обещавам да помисля за това, което казахте. Да видим ще се сетя ли за нещо.

Стиснаха си ръце и се разделиха. Джордж чувстваше как хладните очи на Картър го следят замислено, докато излизаха с Клъф на сивкавата утринна светлина.

— Младият Брайън явно няма особена слабост към местния земевладелец — отбеляза той, докато вървяха към колата.

— Ако може да се вярва на Питър Грънди, той само казва това, което останалите хора от селото мислят. Снощи си поговорихме с Грънди, когато приключихме с обхода на селото. Той ми каза, че според всички обитатели на селото Хокин е самовлюбен и държи да се знае много ясно кой е шефът тук. А пък хората от Скардейл не обичат такива работи. Съгласно традицията селяните винаги са обработвали земята както намерят за добре, а земевладелецът си прибира данъците и не си вре носа там, където не му е работа. Така че това няма да е последното оплакване от Хокин, което ще чуете — каза Клъф.

През ум не му минаваше колко е далече от истината.