Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (3)

Пролог

Момичето се сбогуваше с живота си.

Прощаването не беше леко.

Като всички тийнейджъри, и тя винаги бе намирала поводи да се оплаква. Но сега, когато й предстоеше да го загуби, този живот й се струваше безкрайно желан. Едва сега разбираше защо застарелите й роднини се вкопчваха така упорито във всеки скъпоценен миг, дори да бе пронизан от разкъсващи болки. Колкото и лош да бе този живот, алтернативата бе несравнимо по-лоша.

Дори бе започнала да изпитва съжаления. Спомняше си колко пъти бе й се искало майка й да е мъртва; колко пъти се бе навивала, че е била подменена при раждане. Спомняше си каква омраза бе изпитвала към съучениците си, задето не я приемаха като една от тях; копнежите си да е пораснала, да е загърбила вече сегашните си терзания. Колко незначително й се струваше всичко това сега. Единственото, което имаше значение, беше този неповторим, безценен живот, с който се разделяше.

Страхуваше се — не би могло да бъде иначе. Боеше се и от това, което непосредствено предстоеше, боеше се и от отвъдното. Беше възпитана да вярва в рая и в ада като негов неизбежен противовес. Имаше свои, съвсем ясни представи за това как изглежда раят. През целия си кратък живот не се бе надявала на нищо толкова отчаяно, както се надяваше сега, че това, което я очаква в такава ужасяваща близост, е именно раят.

Но същевременно се боеше ужасно, че ще се озове в ада. Нямаше толкова ясно изградена представа за ада. Но беше убедена, че ще е много по-лошо от всичко, което бе ненавиждала през живото си. А като се има предвид какво беше преживяла, адът наистина трябваше да е много страшен. Но нямаше и най-малка надежда за спасение. Момичето трябваше да се сбогува с живота си.

Завинаги.