Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (12)

10.

Петък, 13 декември 1963 г., 17 часът и 52 минути

Рут Хокин бършеше ръце в престилката си, когато отвори кухненската врата на имението Скардейл. В очите й просветна мимолетна искрица надежда, но нищо в лицата на полицаите не можа да разгори искрата в пламък. Надеждата угасна и отстъпи място на страха. Съдейки по тъмните кръгове под очите й и мъртвешки бледата кожа на изпитото й лице, тревогата не я бе напускала нито за миг през последните два дни. Виждайки мъката й, Джордж каза бързо:

— Нямаме никакви новини, госпожо Хокин. Съжалявам. Може ли да влезем?

Рут кимна и отстъпи безмълвно встрани, като продължаваше да потрива ръце в престилката на цветчета. Раменете й бяха отпуснати, движенията — забавени и неуверени. Джордж и Клъф минаха покрай нея и застанаха смутено насред кухнята. Носеше се миризма на пай от бъбречета, от която устите им се напълниха със слюнка. Джордж си помисли за миг какво ли ще му е приготвила Ан, ако изобщо някога стигнеше до вкъщи. Сигурно беше обаче, че каквото и да е то, ще е изсъхнало и неапетитно, докато настане мигът да се прибере.

— Мъжът ви у дома ли си е? — попита той. — Всъщност искахме да разговаряме с него.

— Беше с вашите хора, със спасителните групи — каза тя припряно. — Прибра се уморен и отиде да се изкъпе. Ако мога аз да ви помогна с нещо?

Джордж поклати глава.

— Не се безпокойте. Трябва само малко да поговорим.

Рут хвърли поглед към стария емайлиран часовник до печката.

— Ще слезе за чая си след десет минути. — Тя задъвка дясното ъгълче на устата си в несъзнателен израз на уплаха. — Може би ще е по-добре да се върнете по-късно, след като се е нахранил. Може би към шест и половина? Ще го предупредя да ви очаква.

Усмивката й беше притеснена.

— Ако не възразявате да позабавите малко чая, госпожо Хокин, държа да разговарям със съпруга ви веднага, щом слезе — настоя меко Джордж. — Налага се да не губим време.

Кожата около очите и устата й се опъна.

— Мислите, че не разбирам ли? Но той има нужда да хапне, след като е бил цял ден из долината.

— Разбирам ви напълно и ще свършим колкото е възможно по-бързо.

— Ще свършите колкото е възможно по-бързо с какво, инспекторе?

Джордж се извърна. Не беше чул как Хокин отваря вратата зад него. Земевладелецът носеше поизтъркан халат от камилска вълна над раираната си пижама. Кожата му светеше, розова след банята, косата му беше още по-гладко сресана отпреди. Едната си ръка беше пъхнал в джоба, а в другата държеше цигара, в поза, която би изглеждала изискана в някой от театрите в лондонския Уест Енд, но в селската кухня в Дербишър беше направо смешна.

— Ще трябва да ни отделите няколко минути от времето си, господин Хокин.

— Смятам да се храня, инспекторе — каза капризно Хокин. — Предполагам, че жена ми вече ви е уведомила. Бихте ли могли да дойдете по-късно?

Странно, каза си Джордж, Хокин дори не бе попитал дали полицаите не носят новини. Не спомена изобщо Алисън, по нищо не личеше, че се интересува от нещо друго, освен да си напълни стомаха.

— Съжалявам, но няма да е възможно, сър. Както вече казах, в случаи от този род най-важното е да не се губи никакво време. Така че, ако госпожа Хокин няма нищо против да притопли вечерята ви, държа да поприказваме сега.

Въздишката на Хокин беше пресилено висока.

— Рут, нали чу какво каза инспекторът. — Той пристъпи към масата, извади ръка от джоба си и посегна към облегалката на стола.

— Предпочитам да разговаряме другаде, сър — каза Джордж.

Веждите на Хокин се извиха нагоре.

— Моля?

— Държим да разговаряме със свидетелите насаме. А тъй като съпругата ви има работа тук, ми се струва разумно да отидем другаде. Може би в дневната? — Джордж беше учтив, но непоклатим.

— През ум не ми минава да отида в дневната. Тя е като хладилник, а аз нямам намерение да хвана пневмония заради вас. — Опита се да омекоти думите, извивайки триъгълната си уста в усмивка, но тя се стори на Джордж неубедителна. — В кабинета ми е по-топло — добави Хокин и се упъти към вратата.

Последваха го през леденостуденото входно антре към едно помещение, което представляваше на миниатюрно копие на клуб за джентълмени. Две кожени кресла бяха разположени от двете страни на камина, зад чиято решетка бе поставен парафинов радиатор.

Хокин веднага се упъти към креслото при прозореца. Голямо бюро с излиняло кожено покритие заемаше другия край на стаята. Върху него бяха поставени няколко декоративни преспапиета. Стените бяха покрити с библиотечни шкафове от махагон, претъпкани с томове в кожена подвързия — от огромни фолианти^[1] до джобни издания. Подът беше покрит с паркет, станал малко неравен от годините, а върху него имаше стар и поизтрит турски килим. До вратата стоеше остъклен шкаф, в който бяха изложени чифт ловни пушки. Джордж не разбираше нищо от огнестрелно оръжие, но дори той осъзна, че това надали са обикновени оръжия, с които фермерите пазят земите си от бракониери.

— Чудесна стая, сър — отбеляза той, сядайки в креслото срещу Хокин.

— Струва ми се, че чичо ми не е променил нищо тук. Така си е още от времето на неговия дядо — отвърна Хокин. — Мисля да модернизирам малко помещението. Ще махна това разбито старо бюро и част от книгите, за да направя място за нещо по-съвременно. Пък и ми трябва място да подреждам албумите и негативите си.

Джордж премълча. Колко би се радвал да има кабинет като този, в който миналото преливаше в настоящето, стая, която един ден да предаде на своя син. Ако имаше късмет да има син. Неприятна му бе мисълта за това, което Хокин би направил с тази стая, макар да съзнаваше, че това изобщо не е негова работа. Но от това човекът срещу него не му стана по-симпатичен. Той хвърли поглед през рамо към Клъф, който бе седнал на стола зад бюрото и чакаше с отворен бележник и изваден молив. Сержантът кимна. Джордж се покашля, мечтаейки за авторитета, който няколко години в повече биха му придали.

— Преди да премина към основната причина, поради която се налага да разговаряме, сър, искам да зная дали междувременно някой не се е обаждал да ви иска откуп за Алисън.

Хокин се намръщи.

— Мислите ли, че според някого бих могъл да имам такива пари, инспекторе? Само защото притежавам малко земя?

— Хората имат какви ли не идеи, сър. А пък и наскоро вестниците писаха за отвличането на детето на Синатра. Не е зле да имаме предвид и такава възможност.

Хокин поклати скръбно глава.

— Никой не ми се е обаждал. Няма нито писма, нито телефонни обаждания. Днес се получиха няколко писма от Бъкстън, от хора, които са научили за изчезването на Алисън, но те просто изразяват съчувствието си, не искат пари. Заповядайте, прегледайте ги, всички са на шкафа в кухнята.

— Ако все пак нещо такова се случи, сър, е много важно да ни уведомите. Дори ако ви предупредят да не ни казвате, заради Алисън не бива да премълчавате. Имаме нужда от вашето сътрудничество.

Хокин се засмя нервно.

— Вярвайте ми, инспекторе, ако някой си е въобразил, че ще докопа парите ми плюс доведената ми дъщеря, си е направил сметката без кръчмаря. Можете да разчитате на мен, че ще се свържа веднага с вас, ако се намери някой достатъчно глупав, който счита, че съм в състояние да платя откуп за Алисън. А сега за какво искахте да говорим? Бях навън цял ден и умирам от глад.

— Открихме малко несъответствие в свидетелските показания. Искахме да си изясним нещата. Откриването на Алисън за нас е абсолютен приоритет, затова всякакви обърквания трябва да се изясняват незабавно.

— Несъмнено — каза Хокин и се извърна, за да изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, поставен върху купчина вестници от едната страна на креслото му.

— Казахте, че следобеда, когато е изчезнала Алисън, сте били в своята лаборатория?

Хокин наклони глава на една страна.

— Да — провлече той. В очите му се прокрадна предпазливост.

— През целия следобед?

— Какво значение има кога съм отишъл в тъмната стаичка? — попита той. — Не виждам каква връзка имат заниманията ми през онзи следобед с изчезването на Алисън.

— Ако проявите малко търпение, сър, ще изясним този проблем много бързо. Можете ли да ни кажете кога точно влязохте в лабораторията?

Хокин потри с показалец тесния си нос.

— Обядвахме в дванадесет и половина както винаги, после дойдох тук да ся прочета вестника. Една от неприятните страни на селския живот е, че пощата и сутрешният вестник рядко идват преди обяд. Затова малкият ми следобеден ритуал е да идвам тук, за да прегледам писмата и да прочета „Експрес“. В сряда имаше две писма, на които трябваше да отговоря, затова трябва да съм отишъл в лабораторията някъде към два и половина. Лабораторията всъщност е една малка постройка зад имението, в която имаше прокарана течаща вода. Затова я обзаведох като лаборатория. Интересувате ли се от фотография, инспекторе? Вярвайте ми, надали сте виждали толкова добре обзаведена частна лаборатория като моята. — Усмивката на Хокин бе най-искрената, която Джордж бе видял досега на лицето му.

— Бих се огледал по-късно, ако е удобно.

— Заповядайте. Вашите униформени хора бяха там, вечерта, когато Алисън изчезна, за да се убедят, че не се е скрила вътре, но аз им обясних, че лабораторията обикновено е заключена, заради скъпата апаратура. Но не е необходимо да разчитате само на техния оглед. Ако пък някога имате нужда от професионален фотограф… — Хокин кимна към халката, която блестеше на пръста на Джордж. — Може би семеен портрет със съпругата?

Мисълта как лепкавият му поглед на салонен сваляч би се насочил към Ан, пък дори само през обектива на фотоапарата, бе болезнено противна на Джордж. Прикривайки своята неприязън, той само каза:

— Много любезно предложение, сър. А сега да се върнем на сряда следобед. Казвате, че сте отишъл в лабораторията към два и половина. Колко време останахте там?

Хокин се намръщи и посегна към цигарите си.

— Беше се натрупало много за копиране. Участвам в един конкурс, затова е важно да обработвам много внимателно снимките. Върнах се вкъщи чак за вечеря. Тогава намерих в кухнята жена си и Кати Ломас, страшно паникьосани, защото Алисън не се беше прибрала. Считам, че с това съм отговорил на въпроса ви, инспекторе, нали?

— Отговаряте, но не решавате затруднението ми. Разбирате ли, сър, уведомени бяхме, че са ви видели да вървите през полето, между гората, където открихме Шеп, и онези шубраци, където имаше следи от някакво боричкане. Доколкото знаем, това е било към четири часа в сряда следобед. Можете ли да ни обясните защо някой е останал с това впечатление?

Червенината плъзна първо по ушите на Хокин, после заля в тъмноалено челюстите и накрая бузите му.

— Защото са тъпи селяндури, инспекторе.

Джордж се изправи на мястото си, стреснат от ожесточението в отговора на Хокин.

— Моля?

— Това са хора, които са се женили помежду си в продължение на поколения, инспекторе. Помислете си само — в цялото село има само три фамилни имена. Нямат шансове да спечелят някое телевизионно състезание, а? Някои от тях може и да не знаят коя година сме, камо ли пък точната дата. И само защото някой от тези малоумници е сбъркал вторник със сряда… Е, не можете да вземате това насериозно, нали? Вижте, инспекторе, покойният ми чичо управляваше това село, като че ли му беше лично хоби, по една много основателна причина. Той знаеше, че без покровителството на местния земевладелец хората от Скардейл не могат да оцелеят. Те просто не са пригодни за съвременния свят. — Внезапно злобата на Хокин като че ли се изчерпи. Той прекара ръка през косата си и успя да нагласи една от триъгълните си усмивчици. — Вярвайте, ми, инспекторе, в сряда следобед не съм подавал нос от лабораторията. Който и да ви е казал нещо друго, е сбъркал.

Още преди Джордж да отвори уста, Клъф се намеси в точно пресметнатия момент — така дуетите филмови комици стават звезди. Демонстративно прелиствайки бележника си, той каза с извинителен тон:

— Сър, показанията са на двама души. Двама жители на селото твърдят, че са ви видели на въпросното място в сряда, четири часа следобед. Да беше само един, е, честно казано, сър, нагледахме им се през последните два дни и ми е ясно какво имате предвид. Но двама… така става по-сложно.

Този път усмивката на Хокин изглеждаше съвсем искрена. За първи път Джордж доби бегла представа от това, което бе привлякло към него Рут Картър, вдовица от Скардейл. Когато се усмихнеше, Хокин имаше същото авантюристично излъчване като Дейвид Нивън^[2] на млади години. И същата непринуденост, допълни наум Джордж, докато Хокин предлагаше на двамата полицаи цигари с елегантен жест.

— За щастие има напълно логично обяснение — заяви той с глас, който почти успяваше да бъде невъзмутим.

— И то е? — Джордж се приведе над запалката, без да изпуска погледа на Хокин.

— Аз често обхождам долината. И заради снимките, и за да се убедя, че земята ми се поддържа. Знаете, човек трябва да ги държи в напрежение, иначе каменните стени между нивите ще се превърнат в руини. Да не говорим пък за портите… — Издути устни, леко поклащане на главата. — Тъй или иначе, във вторник бях тъкмо в тази част на полето, която споменахте. Очевидно двама от селяните са ме видели там. След изчезването на Алисън сигурно са спорили за кой ден става дума. Сега, ако името ми беше Картър, Краудър или Ломас, щях да получа обичайното оневиняване при съмнение и щяха да се споразумеят, че е било вторник. Но аз съм пришълец, и затова всички тук са готови да повярват най-лошото за мен. И да не забравяме, че те са малко като деца, винаги искат да привлекат вниманието. Затова, ако има и най-малко съмнение в мозъците на всички Картърови, Краудърови и Ломасови, те неминуемо ще изберат този вариант на събитията, което изкарва мен лош, а тях превръща във важни свидетели.

Хокин се облегна в креслото и кръстоса крака, разкривайки кокалест глезен и ивица бледа, окосмена кожа между чорапа и панталона на пижамата.

— Сигурен ли сте, че не е било сряда? — попита Джордж.

— Повече от сигурен.

— И сте готов да се закълнете в такъв смисъл? — продължи Джордж. Нищо в думите на Хокин не успя да го убеди, че мама Ломас и Чарли грешат, но в съда неговите думи щяха да бъдат противопоставени на техните. А Джордж знаеше отлично кой би бил по-убедителен пред съдебните заседатели.

След няколко минути се върнаха обратно в кухнята. Рут Хокин седеше на кухненската маса. Забравената цигара в пепелника пред нея се бе превърнала в няколко сантиметра сивкава пепел. Беше притиснала ръка към устата си и се взираше в първата страница на вестника пред себе си.

— Какво има? — попита Хокин. В гласа му имаше повече загриженост за жена му, отколкото Джордж бе чул изобщо досега.

Тя бутна безмълвно вестника към тримата мъже. Беше новият „Хай Пийк Кърънт“, излязъл същия този следобед. Джордж гледаше заглавието на първа страница и не можеше да повярва на очите си.

„РОДНИНА ДАВА ПОКАЗАНИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗЧЕЗВАНЕТО НА МОМИЧЕ

Бъкстънската полиция разпитва нов свидетел във връзка с изчезването на Алисън Картър, ученичка от Скардейл.

Предполага се, че човекът, чиито показания са били необходими на полицията в разследването на случая, е роднина на изчезналото тринайсетгодишно момиче, което никой не е виждал от сряда следобед.

Алисън извела колито си Шеп на разходка в горичката край река Скарластън, както често правела след училище.

Полицаи с кучета следотърсачи провеждат от два дни подробно претърсване на изолираната долина. Местните фермери претърсват по-отдалечените селскостопански постройки, а хора от планинската спасителна служба са се заели да обхождат всички по-дълбоки дерета и пропасти, където момичето може да е паднало.

Търсенето ще продължи и в празничните дни. Доброволците трябва да се явят в залата на методисткия параклис, на шосе В8673, южно от Лонгнор, в осем и половина, събота сутринта. Доколкото ни е известно, призованият да даде показания в полицията е близък роднина на Алисън Картър и познава добре Скардейл и околностите, макар че от двадесет години не живее там. По нашите сведения той живее в бекярски пансион в покрайнините на Бъкстън. Работи в работилница за трудоустроени в града, откъдето е бил отведен от полицията днес сутринта.

Говорителят на полицията отказа да вземе категорично становище във връзка с публикациите в «Кърънт», като каза само, че разследването по случая Алисън Картър продължава в широк мащаб. Разпитвани са били и съученичките на Алисън от девическото училище «Хай Пийк».“

Джордж продължаваше да не вярва на очите си. Инспектор Карвър, който никога не пропускаше възможността да се увенчае с лаври, бе издрънкал незабавно всичко на репортерите от местния вестник. Нищо чудно да бе говорил с тях по телефона още докато Питър Краудър бе в участъка. Сърцето на Джордж се сви. Беше се убедил, че е осигурил безопасността на Краудър, като нареди хората му да обяснят, че той няма нищо общо с изчезването на племенницата си. Но не бяха взели предвид бъкстънските клюкари и ранния час, в който излизаше седмичникът „Кърънт“. Този вестник сега беше навсякъде по улиците на Бъкстън. А благодарение на неговото решение, по улиците на Бъкстън сега скиташе и Питър Краудър.

После погледът му попадна върху съсипаното лице на Рут Картър и Джордж осъзна, че се налага да забрави гнева си.

— Съжалявам — каза той. — Няма никакво основание да се предполага, че той има нещо общо с изчезването на Алисън. Дори вече го освободихме. Такава статия не би трябвало да бъде публикувана.

— За какво говорите? — попита Хокин, искрено озадачен. Придърпа вестника към себе си и препречете първите няколко реда. — Нищо не разбирам. Какъв е този ваш роднина, когото са арестували? Защо никой нищо не ни е казал? И защо на мен ми досаждат с безсмислени въпроси, след като вече са арестували някого?

— Това бяха доста въпроси, сър — отвърна Джордж. — Ако трябва да отговарям поред, първо, човекът, за когото се говори в статията, е братът на вашата съпруга, Питър Краудър.

— Не, сбъркали сте. Брат й се казва Дениъл — възрази Хокин.

— Другият брат на госпожа Хокин се казва Питър — настоя Бенет.

Хокин изгледа мрачно жена си.

— Какъв е този друг брат, Рут? — гласът му трептеше от напрежение като корда на въдица, на чийто край се дърпа сьомгата.

Тя все още не бе в състояние да проговори. Само поклати глава. Джордж й се притече на помощ.

— Питър Краудър не можел да живее повече тук, затова семейството му намерило работа и подслон в Бъкстън. Кракът му не е стъпвал в Скардейл в продължение на двадесет години и нямаме никакво основание да предполагаме, че е бил тук в сряда.

— Но все пак сте го арестували — подчерта Хокин.

— Никъде във вестника не пише такова нещо — отвърна Джордж, съзнавайки, че извърта. — Статията разчита на малко факти и повече намеци. Питър Краудър бе отведен да даде показания в централата, защото моят шеф беше на мнение, че така ще се създадат по-спокойни условия за разговор — в противен случай трябваше да го разпитваме на работното му място или в стаята, която дели с още един човек. Той даде показания и незабавно беше освободен. — Джордж отново се обърна към Рут, издърпа стола до нейния и седна. — Искрено съжалявам за случилото се, госпожо Хокин. Запознати сме с обстоятелствата и последното нещо, което сме искали, е да ви разстройваме допълнително. Бихте ли предпочели някой от нас да обясни случая на съпруга ви, или предпочитате сама да разговаряте с него?

Тя поклати глава. Ръката й се отдели от устата и се пресегна към угасналата цигара. Изглеждаше изненадана, като видя, че от нея е останал само филтърът и пепелта. Преди да успее да потърси своите, Клъф постави запалена цигара между пръстите й.

— Питай мама Ломас — каза тя уморено и хвърли към Хокин поглед, изпълнен с молба. — Тя ще ти каже. Моля те. Аз не мога.

Хокин отблъсна стола си и стана.

— Гадни селяндури — измърмори той, обърна се рязко и напусна кухнята, като тресна вратата зад себе си.

Рут въздъхна и попита:

— Уплашен ли беше Питър?

— Страхувам се, че беше — каза Джордж.

— Чудесно. — Тя се взря замислено в цигарата си. — Повече от чудесно.

 

 

Петък, 13 декември 1963 г., 21 часът и 47 минути

Джордж реши да приключи с работата, когато очите му вече не можеха да фокусират буквите в свидетелските показания. Беше присъствал на среща между униформените служители и следователите, на която се обсъждаше как да организират доброволците на другата сутрин. Пристигна и представител на Съвета за съхранение на водните ресурси, за да обсъди с тях евентуалното пресушаване на два естествени резервоара в мочурищата на четири мили от Скардейл — единият в мрачните хълмисти земи на Стафордшър, другият — сред по-привлекателните зелени хълмове между Скардейл и Лонгнор. Джордж имаше чувството, че представителят на Съвета проявява направо нездрав ентусиазъм към тази инициатива.

След като организацията за събота се изясни окончателно, Джордж предложи на Томи Клъф да пийнат по нещо. Отидоха с колата до малката кръчма „Гербът на пекаря“, взеха си по един пинт и седнаха в най-мрачния ъгъл.

— Обадих се в пансиона — каза Клъф, щом седнаха. — Краудър отишъл направо там, веднага, щом го пуснахме. Изпил си чая и един час по-късно излязъл. Не казал къде отива, но в това нямало нищо необичайно. Портиерът предполага, че може да отишъл да изпие една бира. Никой не е идвал да го търси или да се интересува от него, така че може би му се е разминало.

— Дано. Имам си достатъчно други грижи, че да се чувствам отговорен и за съдбата на Питър Краудър.

— Вината изобщо не е ваша, сър. Каквото и да стане, ще тежи на съвестта на главен инспектор Карвър и онази дървеница от „Кърънт“, Колин Лофтъс. Лофтъс е от онези, дето е трябвало да ги удавят веднага след раждането, мисля, че никой няма да възрази.

— Аз наредих да освободят Краудър — напомни му Джордж.

— И правилно. Нямахме никакви основания да го държим повече. Той в никакъв случай не би могъл да бъде престъпникът.

— Ако предположим, че има престъпление — каза хладно Джордж.

— И двамата знаем, че все някакво престъпление трябва да има. Минаха четиридесет и осем часа без помен от улика, освен малкото кръв и следи от борба. Тя е мъртва, не може да има друго обяснение.

— Не е задължително да е мъртва. Човекът, който я е отвлякъл, може да я държи някъде затворена.

Клъф изгледа скептично шефа си.

— Ще стане същото като с детенцето на Линдбърг^[3], да знаете.

Джордж се взираше в бирата си.

— Ще я открия, Томи. В най-добрия случай жива. Но жива или мъртва, аз ще открия Алисън Картър. Каквото и да ми струва, искам госпожа Картър да знае какво се е случило с детето й. — Той допи бирата и стана. — Ще се върна да препрочета още някои показания. А ти заминавай да спиш, крайно време е. Това е заповед.

Наложи му се да се откаже от свидетелските показания, когато гладът и преумората се съюзиха срещу доброто му желание. Когато се прибра у дома, Ан го чакаше. Седеше спокойно в креслото, плетеше и гледаше телевизия. Минути след като Джордж, съвсем капнал, влезе вкъщи, тя постави пред него чиния с топла супа. Той седеше на кухненската маса и имаше чувството, че не може да събере сила да поднесе лъжицата със супа към устата си. Зад него Ан се бе изправила пред печката и пържеше бекон с лук, картофи и яйца.

— Как си? — съумя да попита той, когато привърши супата и преди да премине към основното ядене.

— Чудесно. — Тя седна срещу него с чаша чай пред себе си. — Не съм болна, само съм бременна. Моля те, не се притеснявай. Това наистина не е болестно състояние. Аз се безпокоя повече за теб — работиш, без да си почиваш и да се храниш какво трябва.

Джордж се взря в храната пред себе си и продължи автоматично да дъвче.

— Не мога иначе — каза той. — Алисън Картър има майка. Не мога да оставя тази жена в неизвестност за това, което се е случило с дъщеря й. Постоянно си представям как бих се чувствал аз самия, ако изчезне моето дете, ако никой не знае какво се е случило с него и никой не е в състояние да окаже никаква помощ.

— За бога, Джордж, претоварваш се с отговорност. Ти не си единственият полицай, от когото зависи случаят. Пресилваш се — в тона на Ан се прокрадна раздразнение.

— Лесно е да се каже, но не мога да се отърва от чувството, че времето ни изтича. Възможно е тя да е още жива. И докато такава възможност съществува, съм длъжен да дам всичко от себе си, за да я открием.

— Но нали вече сте арестували някого? Значи все пак можеш малко да си поемеш дъх? — Тя се приведе през масата, за да му долее чай.

Джордж изсумтя презрително.

— Пак си повярвала на това, което пише във вестниците, така ли? — тонът му беше шеговит, но същевременно мрачен.

— Ами статията в „Кърънт“ не оставяше много място за съмнение.

— Статията в „Кърънт“ е една каша от неточности и намеци. Да, наистина привикахме в участъка чичото на Алисън Картър. Да, вярно е, той има досие за ексхибиционизъм. И с това свършват приликите между действителния случай и това, което пише във вестника. Този човек е нещастник, който се бои от собствената си сянка. Определено има смущения в умственото развитие. Единственото му провинение е, че си е разкопчавал дюкяна на публично място, при това преди години. Но когато старши инспектор Карвър чу за него, изпадна във възторг, от там нататък стана неудържим.

— Наистина не можеш да го обвиняваш, Джордж. Ти самият си се побъркал с този случай. Няма нищо чудно, че някой е загубил способността си за обективна преценка. Този чичо явно му се е сторил най-подходящият заподозрян. Горкият човечец — допълни Ан. — Трябва съвсем да си е изгубил ума от страх. — Тя поклати глава. — Този случай е толкова мъчителен!

— И няма изгледи нещо да се подобри. — Джордж бутна празната си чиния встрани. — В повечето случаи веднага виждаш пътя. Става ти ясно кой какво може да е направил или поне знаеш къде да търсиш. Но сега нещата са съвсем различни. Попадам постоянно на задънени улици и тъмни ъгълчета. Претърсиха цялата долина и не намериха никаква следа от Алисън. А все пак някой някъде би трябвало да знае какво е станало с нея — той въздъхна измъчено. — Господи, как ми се иска да можех да разбера кой е този човек!

— Ще успееш, скъпи. — Ан отново му доля чай. — Ако има някой, който може да се справи с този случай, това си ти. А сега се опитай да се отпуснеш. Утре ще обмислиш всичко с отпочинал ум.

— Дано — каза Джордж с надежда. Посегна към цигарите си, но още преди да извади една от пакета, телефонът иззвъня. — О, Господи! — въздъхна той. — Пак се започва.