Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (44)

3.

Август 1998 г.

Докато се отдалечаваше от Манчестърския университет, Катрин долови лекото пулсиране във вените си, което чувстваше всеки път, когато знаеше, че е по следите на нещо много интересно. Беше толкова развълнувана, че известно време забрави същинския повод за вълнението си. Тъкмо сега това, че един човек лежи, свързан с животоспасяваща апаратура в болницата в Дерби, бе изгубило значение за нея. Беше прекалено напрегната, за да яде, затова продължи към Лонгнор, а в главата й се въртяха всевъзможни обяснения, кое от кое по-зашеметяващо.

Катрин реши, че първо трябва да установи законната самоличност на Дженис Уейнрайт. Не че се съмняваше в легалното й съществувание. Щеше да е извънредно трудно за нея да притежава недвижима собственост и да има такава забележителна професионална кариера без утвърдена самоличност. За да я проследи обаче, Катрин трябваше да се рови с дни из общинските регистри за бракове, раждания и смъртни случаи. Това би й отнело много време, но за щастие съществуваха агенции, които вършеха такива услуги за журналисти. Тя включи лаптопа си и се зае да пише писмо до Агенцията за юридически проучвания — фирма, чиято специалност бяха издирванията на сведения и за частни лица, и за организации.

Катрин бе почти сигурна, че Дженис никога не се е омъжвала. Първо, Хелън никога не бе споменавала някакъв неин съпруг. Второ, когато хвърли отново поглед на писмото от адвоката й във връзка с оглед на къщата, установи, че той я нарича „госпожица Уейнрайт“. А самата Хелън бе се женила и развела, което обясняваше различното фамилно име.

Следователно някъде трябваше да съществуват данни за акта за раждане на Дженис Уейнрайт. За да е напълно сигурна, Катрин реши да пусне запитване и за Хелън. И защото, като всеки добър журналист, винаги бе склонна към здравословно съмнение, помоли и за справка дали някъде не съществува смъртен акт на Дженис Уейнрайт — за периода от раждането й до изчезването на Алисън през декември 1963 г. От акта за раждане на Дженис можеше да се открие брачното свидетелство на родителите й, а оттам и техните актове за раждане, ако това бе необходимо. От там вече можеше да започне проучването за наличието на някаква връзка между Дженис Уейнрайт и Алисън Картър.

Катрин изпрати запитването, подчертавайки, че настоява за експресна услуга, като помоли резултатите да й бъдат пратени и по електронна поща, и в писмен вид по обикновена поща. Но дори при това положение съзнаваше, че не може да се надява на отговор преди следващата вечер. Не й беше ясно с какво ще запълни времето си дотогава.

Тогава се сети за Джордж. Изпълнена с чувство за вина, че го бе заличила така цялостно от мислите си, Катрин се обади в болницата и се осведоми за състоянието му. Сестрата от интензивното отделение й каза, че няма промяна. Тя затвори телефона. Изпълваха я смесени чувства. Измъчваше я мисълта за това, което се бе случило с Джордж, но разпознаването, станало причина за инфаркта му, същевременно бе поставило началото на най-голямото журналистическо разследване в кариерата й. Познаваше се достатъчно, за да осъзнае какво точно означава това за нея. Катрин винаги бе държала на работата си повече, отколкото на което и да било човешко същество. Знаеше, че според общоприетите схващания това е тъжно, но самата тя бе на мнение, че е далеч по-тъжно да разчиташ на хората, които рано или късно неминуемо те разочароват. Хората идваха и си отиваха, и действително, човешките взаимоотношения създаваха големи радости. Тя не отричаше това, и се възползваше от насладата и задоволството, които можеше да извлече от тях. Но никой не й бе доставял такова постоянно и сигурно удоволствие като прилива на вълнение, който изпитваше при вида на добре изработено интервю, дадено специално за нейното списание.

Сипа си още една чаша и се зае да обмисля следващия си ход.

Когато допиваше чашата, бе осъзнала, че вариантът е само един.

Три часа по-късно Катрин наемаше стая в четиризвезден хотел близо до Нюкасъл. Бе научила, че една от тайните на добрата журналистика е да знаеш кога да упорстваш и кога да чакаш търпеливо. Жаждата й да разкрие тайната, която се криеше зад този случай, се уталожваше от мъдростта на опита. Никога не бе препоръчително да се появиш без предупреждение в нечий дом късно вечерта. Знаеше, че в такъв случай първата мисъл на хората е, че се е случило нещо лошо, дори преди да отвориш уста.

Сутрин настроението на хората бе по-оптимистично. Това бе всеизвестно, още отпреди появата на пощаджиите, която автоматично будеше надежда за някаква приятна новина. Затова, още от времето, когато беше репортер, винаги избягваше да посещава хората късно вечер и залагаше на сутрешните си появи.

Катрин най-сетне успя да заспи, докато гледаше някакъв филм, и се събуди чак в девет, доволна, че е успяла да си почине въпреки всичко, което се въртеше из главата й. Първо се обади в болницата. Казаха й, че почти няма промяна, но имало слаби основания за оптимизъм. Обади се и в дома на семейство Бенет, но се включи телефонният секретар. Предаде най-добри пожелания и затвори.

Един час по-късно вече шофираше по шосе А1. Още не бе стигнала до къщата, когато вратата се отвори.

— Катрин — усмивката осея с бръчици широкото лице на Томи Клъф. — Каква приятна изненада! Заповядай, ще седнем отзад в градината.

Тя го последва през безупречно чистата дневна и кухнята и двамата излязоха в градината зад къщата — същински рай, изпълнен с ароматни цветя и храсти. Томи Клъф й обясни, че ги е подбирал специално, за да привличат птици и пеперуди. Днес пчелите жужаха тихо, многоцветните пеперуди трептяха с крила наоколо, докато двамата разговаряха.

Томи придърпа един дървен стол за Катрин, после се разположи на пейката, от която се виждаше морето далеч надолу.

— И така, какво те носи насам? — попита той, след като и двамата седнаха.

Тя въздъхна.

— Не знам как да започна, Томи. Както и да го кажа, ще ти се стори, че най-сетне съм успяла да се побъркам. — Тя сведе очи към земята. — Разбра ли за Джордж?

— Какво е станало? — попита той тревожно.

Катрин вдига очи и срещна погледа му.

— Получи инфаркт. И то тежък, по всичко личи. Сега е в кралската болница в Дерби, в интензивното отделение. В безсъзнание е от вчера сутринта, доколкото знам. Според Пол, в линейката на път към болницата сърцето му спряло.

— И ти дойде чак дотук, за да ми го кажеш? Това е наистина мило от твоя страна, Катрин — Томи я потупа по ръката. — Благодаря ти.

— Съжалявам, че нося лоши новини — засега тя прие ролята на загрижена приятелка.

Той сви рамене.

— На моята възраст човек очаква такива неща. Как го приема Ан? Трябва да е отчаяна.

— Седи неотлъчно до леглото му. Пол също си е у дома, заедно с годеницата си, и двамата са при нея.

— Горката Ан. Целият й живот беше посветен на Джордж. А и с този артрит няма да може да гледа инвалид, ако се стигне дотам — Томи въздъхна и поклати глава. После се загледа отвъд градината, към сините отблясъци на Северно море.

Катрин извади нова кутия „Марлборо“.

— Ще имаш ли нещо против, ако пуша?

Рошавите му вежди се повдигнаха.

— Не знаех, че пушиш. Но няма проблем, разбира се. — Той стана и отиде до бараката в единия ъгъл на градината. Върна се с глинена подложка за саксия. — Можеш да я ползваш за пепелник. Пуши спокойно. — Томи се облегна назад, кръстоса крака в глезените и пъхна ръце в джобовете на раздърпания си кадифен панталон.

— В понеделник Джордж отишъл в Скардейл. През нощта, след като се върнал, получил инфаркт — каза тя направо.

— Успяла си да закараш Джордж в Скардейл? — очите на Томи се разшириха от учудване.

— Не аз. Така и не успях да го убедя. Но Пол успя. Той е в Англия, заедно с годеницата си, Хелън. Мислят да се оженят по-късно тази година. Тъй или иначе, оказа се, че сестрата на Хелън, Дженис, отишла да живее в имението Скардейл преди две години. Бяха се уговорили да заведат там Ан и Джордж на обяд. Знаех, че Джордж се притеснява от мисълта за отиването в Скардейл, но когато пристигнал там, поведението му станало много странно, както ми го описа Пол.

— В какъв смисъл странно?

— Пол каза, че бил страшно напрегнат. Почти не ял. Като изключим това, че се поразходил малко по селската морава, седнал в градината и не мръднал. Не разговарял с никого. Пол каза, че бил много разсеян и объркан до края на деня и цялата вечер — Катрин замълча, за да събере мислите си. Трябваше много да внимава как ще говори пред Томи. Той улавяше много лесно оттенъците в речта на събеседника си.

— Преди да му стане зле, написал писмо — до мен, в което настоява да не издавам книгата. Не дава никакви обяснения, пише само че се натъкнал на сведения, които означавали, че книгата в никакъв случай не бива да излезе. Разбира се, когато се видях с Пол в болницата, му казах за писмото. Бях вече убедена, че Джордж трябва да е видял в Скардейл нещо, което — знам ли — го е накарало да види случая под нов ъгъл, или го е смутило във връзка с някакви данни, които ще бъдат публикувани в книгата. Пол бе стигнал до същия извод. Измъчва се от чувство за вина. Мисли, че той е отговорен за инфаркта на Джордж, защото го е убедил да отиде в Скардейл. Помоли ме да се опитам да разбера каква е причината за това писмо, което ми е написал Джордж. Така че… — тя сви рамене, — трябваше да открия обяснението.

— Добро ченге щеше да излезе от теб — каза той сухо.

— Като се има предвид кой го казва, не ми звучи като комплимент. — Тя си поигра с цигарата, после я загаси.

— О, аз мога само да уважавам хората, които продължават да практикуват професия, която ми се стори прекалено тежка на времето — каза той със съжаление, което тя бе убедена, че не изпитва. — И къде отиде, за да откриеш обяснението? Въпреки че и сам мога да предположа.

— Точно така. Върнах се в Скардейл. Мислех да помоля сестрата на Хелън да ми разреши да огледам повторно къщата, за да видя дали няма да открия какво е разстроило толкова Джордж. — Тя помести стола си така, че да вижда морето.

— Успя ли?

Катрин се зае да пали нова цигара. С ъгълчето на окото си виждаше как Томи я преценява. Очите на загорялото му лице я наблюдаваха изпитателно. Той беше наясно, че тя крие нещо, но и най-фантастичните му представи надали включваха това, което щеше да научи.

— Не стигнах до оглед на имението — каза тя през дима от цигарата. — Но видях това, което трябва да е потресло Джордж. — Тя отвори чантата си и извади папката, в която държеше състарената с компютър снимка на Алисън Картър.

Томи протегна ръка. Тя поклати глава.

— Чакай малко. Жената, която ми отвори вратата, предполагаемата сестра на Хелън — е двойница на Алисън Картър. Има и белег, който пресича веждата й. — Тя подаде папката на Томи. Той я отвори много внимателно, като че ли се боеше да не експлодира в лицето му. Това, което видя, надмина и най-лошите му очаквания. Той зяпна. Катрин продължи: — И аз не повярвах на очите си. Взех снимките, които Филип Хокин е правил на Алисън, и ги занесох на специалист по компютърно състаряване. Това може да бъде снимка на жената, която ми отвори вратата на имението Скардейл. Но точно така би изглеждала и Алисън, ако е още жива.

Папката трепереше в ръцете на Томи.

— Не — каза той едва чуто. — Не може да е вярно. Тя трябва да е някаква роднина на Алисън.

— Белегът е същият, Томи. Не можеш да намериш двама души с идентични белези.

— Трябва да си сбъркала. Не може да си я видяла съвсем ясно. Станала си жертва на собственото си въображение.

— Така ли мислиш? Струва ми се, че грешиш, Томи. Джордж не е получил инфаркт заради моите фантазии. Каквото и да съм видяла, и той го е видял преди мен. Затова дойдох при теб. Имам нужда от помощта ти. Искам да дойдеш с мен, да видиш Дженис Уейнрайт и да убедиш Джордж и мен, че тя не е Алисън Картър. Защото според мен съм попаднала на удара на столетието.

Той покри лице със свободната си ръка и потърка загрубялата си кожа. После отпусна ръка и се взря отпаднало в Катрин.

— Ако се окаже, че си права — предполагам, че ти е ясно какво би означавало това?

Тя кимна. По целия път на север бе мислила почти само по този въпрос — мислите й се мятаха между професионалния възторг от разкритието, което предстоеше да направи, и мъчителната мисъл за ефекта му върху Джордж Бенет и цялото му семейство. Знаеше, че ще трябва по някакъв начин да постигне равновесие между тези последици. Но първо трябваше да научи цялата истина. Катрин погледна Томи право в очите й каза:

— Би означавало, че Филип Хокин е бил обесен за несъществуващо престъпление.