Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (23)

1.

„Хай Пийк Кърънт“, петък, 12 юни 1964 година.

ПРОЦЕСЪТ ЗА УБИЙСТВО ЗАПОЧВА ИДУЩАТА СЕДМИЦА

„Процесът срещу Филип Хокин, земевладелец от Скардейл, се открива в понеделник в съда на град Дерби. Хокин е обвинен в изнасилване и убийство на доведената си дъщеря Алисън Картър. По време на представянето на обвинителния акт пред съда в Бъкстън през февруари неговата съпруга се яви като свидетел на обвинението. Никой не е виждал Алисън от 11 декември миналата година, когато излязла да разходи колито си Шеп след училище, и така и не се върнала.

Процесът ще се ръководи от съдия Флечър Сампсън.“

Звукът на фанфарите увисна и затрептя във въздуха като дъга. Съдията Флечър Сампсън бе пристигнал в цялото си величие, в алена роба, поръбена с хермелин и с конен ескорт, в сградата на общината, цялата в дъбови ламперии. Джордж Бенет седеше в преддверието и пушеше пред един отворен прозорец. Представяше си внушителната процесия, как съдията влиза в залата на съда и заема мястото си на трибуната под кралския герб. До него днес, при откриването на сесията на съда в Дерби, щеше да стои шерифът на графството в пълна церемониална униформа.

Да, мислеше си той, вече са в залата и съдията се взира от трибуната в адвоката и прокурора, застанали пред него със сивите си перуки и черни роби. С белите ленти отпред и белите нагръдници те приличаха на странни мелези между качулати врани и свраки. Зад тях се редяха екипите им от младши юристи и секретари. Още по-назад се намираше пищно резбованата, но добре обезопасена подсъдима скамейка, където щеше да седи Хокин, охраняван от двама полицаи. Фигурата на обвиняемия изглеждаше по-дребна от заобикалящата я решетка от тежки греди, завършващи с железни шипове. Зад Хокин бяха местата, заемани от представителите на пресата — там можеха да се видят и енергични младоци, отчаяно решени да се отличат, и старите кримки със самочувствието, че знаят всичко и всичко са видени. Червената коса на Дон Смарт сигурно се открояваше сред тях като пламък. Зад журналистите и горе, в галерията, се тъпчеше публиката — там бяха и жителите на Скардейл със загрижени лица, и други, в чиито очи се четеше нездраво любопитство.

А отстрани, точно зад свидетелската ложа, скоро щяха да насядат най-важните личности в залата. Съдебните заседатели. Дванадесет мъже и жени, които щяха да държат в ръцете си съдбата на Филип Хокин. Джордж се опита да не мисли за възможността те да отхвърлят обвинението, което бе изградил с такъв труд, съвместно с прокурора и неговия помощник. Все пак, не можеше да пропъди дълбоко скритият страх, който го гризеше нощем и пречеше на отчаяните му опити да заспи. Той въздъхна и хвърли угарката на улицата. Зачуди се къде ли е Томи Клъф. Бяха се уговорили да се срещнат в участъка в осем сутринта, но когато Джордж отиде там, Боб Лукас му предаде съобщение от Клъф, че щял да отиде направо в съда.

— Сигурно сваля някоя фуста от Дерби — беше смигнал Боб Лукас. — Опитва се да се поразсее преди процеса.

Джордж запали нова цигара и отново се облегна на перваза. Сега секретарят на съда призоваваше, съгласно традицията, всеки, който има оплаквания пред съдиите на Нейно Величество, радващи се на правото Oyer and Terminer, както и тези, които имат Постъпления от тъмниците, да влязат в залата и да пазят тишина. Бог да пази кралицата. Припомни си как търсеше произхода на тези помпозни фрази в ранните години на следването си, когато беше влюбен в праното. Oyer and Terminer означаваше буквално да слушат и решават — това бе оригинален текст от кралския едикт, който даваше право на кралските съдии и сержанти да заседават по делата за измяна и углавни престъпления. През 1964 това бяха вече архаични термини, под които се криеше правото на областните съдии да ръководят периодичните заседания на местните съдилища. Под представяне на Постъпления от тъмниците се разбираше задължението на управата на затворите да представи на съдията лицата, очакващи процесите си, чиито имена фигурираха в списъците на съда.

На практика това сега се отнасяше само до Филип Хокин. Тъй като бе единственият насрочен процес за убийство, неговото дело щеше да се гледа първо.

Преди два дни Джордж направи последен опит да убеди Хокин да направи самопризнания. Бе го посетил в затвора. Зад мрачните, високи стени двамата се бяха срещнали в малката стая за разпити — също толкова неприветлива, колкото и самите килии. Джордж забеляза със задоволство, че Хокин бе отслабнал. Принципът, че човек се счита за невинен до доказване на противното, никога не бе важал в затворите; Джордж знаеше, че зад решетките Хокин вече сърбаше това, което си беше надробил. Пазачите в затворите никога не прибързваха да се намесят в конфликти между затворници, когато обектът беше човек, обвинен в изнасилване. При това винаги се стараеха останалите затворници да знаят кои са обвинените в изнасилване на деца. Цивилизованата част на личността му беше против, но като бъдещ баща Джордж не можеше да не се съгласи с това.

Гледаха се един друг през тясната маса.

— Носите ли цигари? — попита Хокин.

Джордж постави мълчаливо на масата отворен пакет. Хокин сграбчи алчно една цигара и Джордж му я запали. Хокин вдиша дима и цялото му тяло се отпусна. Прекара ръка по косата си и каза:

— След няколко дни излизам от тук. Вие и сам го знаете, нали? Защитникът ми ще покаже на цял свят какви корумпирани копелета сте всички вие. Знаете, че никога не съм убивал Алисън, и ще ви накарам да се задавите със собствените си твърдения.

Джордж поклати глава. Почти се възхищаваше на предизвикателството в тона на мъжа срещу себе си.

— Ще ви се, Хокин — каза той, умишлено снизходително. — Колкото и да се опитвате да убедите хората в обратното, аз съм честен полицай. Вие знаете, че никой не се е опитвал да ви накисне. Знам го и аз. Не беше и необходимо — просто вие сте убил Алисън и ние ви хванахме.

— Не съм убил Алисън — каза Хокин. Гласът му трептеше от напрежение, напрегнат беше и погледът му. — Натикахте ме тук, а същинският виновник ви се присмива някъде.

Джордж поклати глава.

— Номерът няма да мине, Хокин. Хубаво представление, но се натрупаха прекалено много доказателства против вас. — Взе си цигара и я запали с небрежен жест. — Все пак — продължи той, — не забравяйте, че имате една последна възможност.

Хокин не отговори, но наклони глава на една страна. Устните му не се усмихваха, бяха опънати в тънка, права черта.

— Можете да избирате между три възможности — да получите доживотна присъда, да имате възможността да видите след двайсетина години външния свят — или да ви обесят. Зависи от вас. Не е късно да промените твърдението, че сте невинен. Признавате се за виновен и си спасявате живота. Оставяте нас да докажем вината ви — и увисвате на въжето — за врата, докато умрете.

Хокин се усмихна подигравателно.

— Няма да ме обесят. Дори да ме признаят за виновен, няма съдия в тази страна, който да издаде смъртна присъда при доказателствата, които сте представили.

Джордж се облегна на стола си и повдигна вежди.

— Така ли мислите? Щом доказателственият материал е достатъчен на съдебните заседатели да повярват във вината ви, ще бъде достатъчен и за съдията да поиска обесването ви. Особено съдия от старата гвардия като Флечър Сампсън. Той не се страхува от вайканията на либералите. — Джордж се приведе рязко напред и закова поглед в лицето на Хокин. — Вижте какво, направете си тази услуга. Кажете ни къде да я търсим. Нека измъчената й майка намери някакъв покой. Такава постъпка ще направи добро впечатление на съдията. Защитникът ви ще може да поиска сериозно смекчаване на присъдата. Мажете да излезете дори след десет години.

Хокин поклати раздразнено глава.

— Вие май не чувате, Джордж — тонът му превърна името в оскърбление. — Не знам къде е тя.

Джордж стана на крака и прибра пакета цигари в джоба си.

— Ваша воля, Хокин. Мен не ме е грижа. Аз ще си получа повишението — без значение дали вие ще направите самопризнания или не. Защото ние ще спечелим делото.

 

 

Сега, докато наблюдаваше хората по улицата, тръгнали по свои работи, несъзнаващи каква драма се разиграва вътре в съда, на Джордж му се искаше да изпитва самоувереността, която бе демонстрирал пред Хокин. Обърна гръб на прозореца и се отпусна на един стол. Сигурно обвиненията вече бяха прочетени, а Хокин несъмнено бе отговорил отрицателно на въпроса признава ли се за виновен — два пъти, за двете обвинения.

Стенли щеше да изчака, докато съдебните заседатели се настанят по местата си, след това щеше да започне встъпителната реч на обвинението. Джордж си мислеше, че тъкмо това е ключовият момент в едно дело. Беше убеден, че хората се впечатляват най-силно от това, което чуят в началото на процеса, когато още не са претоварени с впечатления и са най-податливи на убеждаване. Ако прокурорът произнесеше встъпителната си реч убедено, ако успееше да поднесе това, което тепърва трябваше да докаже, като доказуемо неопровержим факт, задачата на защитата ставаше много тежка. Джордж беше убеден, че Стенли ще се справи с тази задача. Не очакваше да го повикат да свидетелства още на първия ден от процеса, но не го свърташе да стои другаде.

Толкова му се искаше Клъф най-сетне да се появи отнякъде. Тогава щеше да има поне с кого да споделя напрежението си.

 

 

Дезмънд Стенли се изправи на крака.

— Ваша милост, явявам се по това дело като представител на общественото обвинение. Филип Хокин е обвинен, че е изнасилил Алисън Картър, тринайсетгодишна. Обвинен е също така, че на или около единайсети декември 1963-а, е убил споменатата Алисън Картър.

Той помълча, за да имат време съдебните заседатели да осъзнаят тежестта на обвиненията. В съдебната зала цареше пълна тишина — като че ли хората бяха спрели да дишат, за да чуват по-добре звучния глас на Стенли.

— Дами и господа съдебни заседатели, Филип Хокин се заселва в Скардейл през лятото на хиляда деветстотин шейсет и трета година, след смъртта на своя чичо. Наследил е значително имущество — негова собственост е цялата долина, включително плодородна обработваема земя, голям брой селскостопански животни — овце и крави, самото имение Скардейл, както и осемте къщи, от които се състои селото Скардейл. Всеки, който живее и работи в Скардейл, зависи изцяло от неговото благоволение — нещо, което моля да вземете предвид, докато изслушвате показанията на неговите арендатори. Самият факт, че тези хора са готови да се явят тук като свидетели на обвинението, е доказателство за похвална смелост и отхвърляне на личния интерес.

Скоро след заселването си в Скардейл, Филип Хокин започва да проявява подчертан интерес към една от жените в селото — Рут Картър. Госпожа Картър била вдовица от шест години и от брака си имала дъщеря, на име Алисън. По това време Алисън била на дванадесет години. Сами преценете, изслушвайки свидетелските показания, дали основният интерес на Хокин е бил ориентиран към майката или към дъщерята. Възможно е той да се е опитал да прикрие перверзния си интерес към момичето, като предложил брак на майката. Ако Алисън бе обвинила мъчителя си, кой би повярвал на дъщерята на младоженката? Детето несъмнено щеше да бъде обвинено, че постъпва така от омраза към втория си баща или от ревност, че майка й вече дели чувствата си между нея и него. Но какъвто и да е бил мотивът му, обвиняемият ухажвал госпожа Хокин упорито и настоятелно, докато най-сетне тя се съгласила да стане негова съпруга.

Нашето твърдение е, че в определен момент след сключването на този брак, Хокин започнал да подлага на сексуално насилие своята доведена дъщеря. Ще видите невероятно отблъскващи снимки, които доказват не само ужасното положение на доведената му дъщеря, но и абсолютно неоспоримия факт, че Филип Хокин е изнасилвал многократно Алисън Картър — съзнателно и по ужасяващ начин.

Обвинението възнамерява да докаже, че Алисън е станала жертва на този човек, който е бил длъжен да се грижи за нея като баща. Може би никога няма да разберем точната причина, поради която Филип Хокин е решил да я накара да замълчи завинаги. Възможно е тя да е заплашила, че ще разкрие зверското му насилие пред майка си или пред властите; може да е отказала да се подчинява на долните му желания; а може би тя вече е престанала да му се струва привлекателна и е трябвало да се отърве от нея, за да бъде свободен да постъпи по същия начин с друго дете. Както казах, може би никога няма да бъдем сигурни в точния повод. Но това, което смятаме да докажем, е че по една или друга причина Филип Хокин е отвлякъл Алисън Картър, заплашвайки я с пистолета си, изнасилил я е за последен път и след това я е убил.

Следобеда на единайсети декември миналата година, Алисън Картър се върнала от училище и излязла от къщи, за да разходи кучето си Шеп. Нашето твърдение е, че Филип Хокин я е проследил до гората наблизо, където я е принудил да тръгне с него. В същата горичка по-късно беше открито кучето й — вързано за едно дърво, муцуната му беше залепена с лейкопласт — идентичен със закупения от Хокин една седмица по-рано от местния магазин.

После я е отвел в едно отдалечено място, пещера във вътрешността на запустяла мина. За съществуването на тази мина е чувал само един от останалите жители на долината. По пътя, докато минавали през друга горичка, Алисън успяла да се отскубне по някакъв начин, но той я догонил и двамата се сборичкали. Алисън ударила главата си в едно дърво и Хокин успял да я заведе насила в пещерата.

След като вторият й баща я довел на това място, където никой не можел да ги чуе или види, той отново я изнасилил брутално. После я убил. Впоследствие отнесъл трупа на друго място. Действително, трупът така и не бе открит, но това не е чак толкова чудно, като се има предвид, че варовиковите скални образувания около Скардейл са пълни с подземни пещерни системи, ями и пукнатини. Само че нямало как да се върне и да укрие останалите следи, защото когато се върнал у дома, навреме за чая, търсенето на доведената му дъщеря вече било започнало.

Доказан факт е, че изстрелите в пещерата са дадени с пистолет, впоследствие открит в имението на Филип Хокин, и то в една заключена пристройка, която самият той използвал като фотографска лаборатория. Знаем, че една негова риза е била силно зацапана е кръв, която доказано не е негова. Нито един от лабораторните резултати не противоречи на налагащия се извод, че Филип Хокин е убил Алисън Картър.

Съществуват огромен брой улики, които подкрепят твърденията на обвинението, и тях ние ще покажем в тази съдебна зала. Ако ваша милост позволи, бих искал да призова първия свидетел на обвинението.

Сампсън кимна.

— Продължавайте, господин Стенли.

— Благодаря. Призовавам госпожа Рут Картър.

Досегашната пълна тишина бе нарушена от изказваните шепнешком коментари. Единствено жителите на Скардейл мълчаха непоклатимо, с напълно безизразни лица. Тук бяха всички пълнолетни жители на селото, с изключение на тези, които щяха да бъдат призовани за свидетели. Всички се чувстваха явно неудобно в най-хубавите си неделни дрехи, но бяха твърдо решени да се убедят, че за тяхната Алисън ще бъде дадено възмездие.

Рут Картър прекоси съдебната зала, като гледаше право пред себе си. Не се поддаде нито за миг на изкушението да погледне към съпруга си на подсъдимата скамейка. Носеше обикновен черен костюм, освежен само от бялата якичка на блузата й. Облечените й в ръкавици ръце стискаха здраво малката черна чанта. Когато стигна до свидетелската ложа, тя се постара да застане така, че погледът и да не може да падне дори случайно върху Хокин. Произнесе клетвата, без да се обърква, с нисък, но ясен глас. Стенли избърса очи и я изгледа сериозно. Зададе формалните въпроси за име и връзка с обвиняемия, после се зае със същинския разпит.

— Спомняте ли си какво се случи следобеда на единайсети декември миналата година?

— Никога няма да забравя — отвърна тя простичко.

— Можете ли да разкажете пред съда какво стана на този ден?

— Дъщеря ми Алисън си дойде от училище и влезе в кухнята, където приготвях чая. Излезе веднага след това, защото трябваше да разходи кучето. Винаги правеше така, освен когато времето беше много лошо. Обичаше да поизлезе малко на чист въздух след деня, прекаран в класната стая. Последните думи, които чух от нея, бяха: „Ще си дойда скоро, мамо“. Оттогава досега не съм я видяла. Тя така и не си дойде. — Рут вдигна очи към катедрата на съда. — От този ден досега съм в ада приживе.

Стенли внимателно накара Рут да премине към събитията от същата вечер — как бе обиколила в отчаянието си селото, къща по къща, как се бе обадила в полицията и как полицията пристигнала в имението.

— Как реагира съпругът ви на изчезването на Алисън?

Тя сви устни.

— Като че ли не го прие сериозно. Все повтаряше, че тя сигурно го е направила нарочно, за да ни изплаши, за да се зарадваме толкова, като я видим отново, че да сме готови да изпълним всяко нейно желание.

— Беше ли съгласен да се обадите в полицията?

— Не, дори беше против. Каза, че не е необходимо. Каза, че в Скардейл не можело да й се случи нищо лошо, защото познава на пръсти цялата околност и всеки жител на долината — гласът й затрепери и тя извади от чантата си бяла носна кърпичка. Стенли я изчака да си избърше очите и носа.

— Дразнеше ли се съпругът ви от привързаността ви към детето? — попита Стенли. — Искам да кажа, имахте ли такова общо впечатление.

— Никога не ми е минавало през ума. Напротив, бях на мнение, че я глези. Непрекъснато й купуваше разни неща. Купи й скъп грамофон, и всяка седмица ходеше до Бъкстън да й купува новите плочи. Похарчи цяло състояние да обзаведе стаята й — много повече пари, отколкото е отделял някога за нашата спалня. Все казваше, че се опитва да й даде част от това, което е пропуснала като сираче, и аз бях достатъчно глупава да му повярвам.

Стенли изчака малко, за да могат съдебните заседатели да осмислят добре думите й.

— А сега на какво мнение сте? — попита той.

— Мисля, че е купувал мълчанието й. Трябваше да обърна повече внимание на нейното отношение към него.

— И какво беше то?

Рут въздъхна и сведе поглед към краката си.

— Тя никога не го е харесвала. Сега си спомням, че не обичаше дори да остава сама в една стая с него. У дома беше все потисната и меланхолична — а преди никога не се беше държала така. Но всички казваха, че си е същата както преди, когато не е с него и с мен. Тогава го отдавах на нежеланието й да си представи, че някой би могъл да замести баща й. Но съм се заблуждавала. — Тя вдигна очи и погледна умолително съдията. — Когато се омъжих повторно, мислех, че правя това, което е най-добро не само за мен, но и за нея. Мислех, че с времето ще свикне.

— Знаехте ли, че съпругът ви прави снимки на Алисън?

— О, да — каза тя с горчив тон. — Постоянно я караше да му позира. Признавам, че успяваше много умело да ме заблуди. В повечето случаи снимките бяха на открито, съвсем невинни. Алисън позираше с теленцата, до реката. Затова никога не ми е минавало нещо лошо през ума, когато я водеше да я снима в някой от оборите, или казваше че се кани да й направи серия снимки, докато аз съм на пазар. — Тя притисна бузата си с ръка, сякаш ужасена от собствените си думи. — Тя се е опитвала да ми подскаже какво става, а аз съм чувала само думите, а не това, което се е криело зад тях. Няколко пъти каза, че мрази да я снимат, че не обича да му позира. А аз й казах да не става глупава, че това е негово хоби и едно занимание, което може да ги сближи.

Думите й падаха тежко като камъни в мълчанието на залата. През цялото време, докато тя говореше, Хокин седеше и клатеше глава, като че ли не можеше да повярва, че тя е в състояние да говори такива неща за него.

— Да продължим, госпожо Картър. Притежавал ли е някога съпругът ви пистолет?

Тя кимна.

— О, да. Показа ми го, след като се оженихме. Каза че, бил на баща му, спомен от войната, но нямал разрешително за него, затова ме предупреди да не казвам на никого.

— Забелязахте ли някакъв отличителен белег на пистолета?

Тя кимна.

— Цялата дръжка беше надраскана и долният ъгъл от едната страна беше отчупен.

Стенли си записа нещо, после продължи.

— Къде държеше съпругът ви пистолета?

— В кабинета си, в заключена метална каса.

— Виждали ли сте скоро тази каса?

— Полицаите я намериха в кабинета му в деня, когато го арестуваха. Но касата беше празна.

— Може ли да покажем на госпожа Картър доказателство… — Стенли порови из листовете пред себе си — … доказателство номер четиринайсет?

Секретарят подаде на Рут пистолета „Уебли“, на който висеше етикет с номер и описание.

— Това е същият пистолет — каза тя. — Ето, тук е отчупено парченце от дръжката, както вече казах.

Хокин се смръщи и хвърли поглед към адвоката си Рупърт Хайсмит, който поклати едва забележимо глава.

Стенли насочи разпита към откриването на ризата и пистолета в лабораторията на Хокин, като се отнасяше внимателно и със съчувствие към Рут, докато тя даваше тези особено мъчителни за нея показания. Най-сетне той като че ли приключи с въпросите и тръгна да седне обратно на мястото си. Но на половин път се спря, сякаш изведнъж се бе сетил за нещо.

— Един последен въпрос, госпожо Хокин. Молили ли сте някога съпруга си да ви купи лейкопласт?

Рут Хокин го изгледа, като че ли внезапно се беше побъркал.

— Лейкопласт ли? Ако имаме нужда от лейкопласт, го купувам от фургона.

— От фургона ли?

— Един фургон, нещо като пътуваща бакалница, който идва веднъж седмично в селото. Никога не съм го молила да ми купува лейкопласт.

— Благодаря ви, госпожо Картър. Нямам повече въпроси, но вие трябва да изчакате, за да видим дали моят уважаван колега няма нещо предвид. — Стенли седна на мястото си.

Междувременно часовникът на кулата на общината отдавна бе избил дванадесет. Сампсън се облегна на стола си и каза:

— Обявявам почивка. Заседанието продължава в два часа следобед.

Още преди вратата да се затвори след съдията, Хокин бе изведен набързо от съдебната зала. Той хвърли поглед през рамо към жена си и най-сетне маската на невъзмутимост се смъкна и разкри скритите под нея омраза и ожесточение. Хайсмит забеляза този поглед и въздъхна. Щеше му се да има друг начин да докаже забележителните си способности, но за съжаление нямаше по-увлекателна и трудна работа от това да защитаваш някого, в чиято вина си убеден до мозъка на костите си. Често му задаваха въпроса как се чувства, когато успее да помогне на един убиец да избегне заслуженото наказание. Тогава той се усмихваше и казваше, че е грешка да се смесват закон и морал. В крайна сметка доказването на вината бе задължение на обвинението, не на защитата.

След обедната почивка той се зае да разбие, доколкото бе възможно, теорията на обвинението. Изобщо не направи опит да се държи дружелюбно с Рут. Лицето му беше строго, когато се зае направо със същината на проблема.

— Била ли сте омъжена и преди, госпожо Хокин?

Обвинението можеше да замазва връзката й с обвиняемия, но Хайсмит беше решил да я използва като оръжие срещу нея.

Рут се намръщи.

— Не отговарям вече на това име — каза тя студено, но без предизвикателство в гласа.

Хайсмит повдигна вежди и обърна леко глава към съдебните заседатели.

— Но го носите по закон, нали? Защото сте съпруга на Филип Хокин, нали?

— За мой срам, така е — отговори Рут. — Но предпочитам да не ми бъде напомняй този факт и ще ви бъда задължена, ако бъдете така любезен да ме наричате госпожа Картър.

Хайсмит кимна.

— Благодаря за изчерпателното описание на отношението ви, госпожо Картър — той подчерта фамилното име. — А сега ще бъдете ли така добра да отговорите на въпроса ми? Били сте омъжена веднъж, преди да дадете обет пред Бога да обичате, почитате и да се покорявате на господин Хокин?

— Мъжът ми почина, когато Алисън беше на шест години.

— Така че сте наясно за какво става дума, когато говорим за пълноценен брачен живот?

Рут го изгледа предизвикателно.

— Не съм глупава, а освен това съм израсла на село.

— Моля, отговорете на въпроса ми — гласът му режеше като нож.

— Да, знам за какво става дума.

— Имахте ли пълноценен брачен живот с първия си съпруг?

— Да.

— После сте се омъжила за Филип Хокин. Имахте ли и с него пълноценен брачен живот?

Рут го изгледа право в очите. Тъмна червенина плъзна по лицето й.

— Справяше се, но не така често, както бях свикнала преди. — Тя видимо потръпна от отвращение.

— Значи сте забелязали нещо ненормално в сексуалните наклонности на съпруга си?

— Както вече казах, не проявяваше силен интерес към сексуални контакти, поне не толкова, колкото първият ми съпруг.

— Който, разбира се, е бил доста по-млад от господин Хокин. Кажете ми сега, виждали ли сте някога Алисън в компрометираща поза със съпруга ви?

— Не разбирам какво искате да кажете.

Хайсмит беше впечатлен. Тя се държеше много по-уверено, отколкото той бе очаквал. Повечето жени от нейната класа биха били сплашени от внушителното му присъствие, от надменното му, красиво лице, биха рухнали и казали това, което той искаше да чуе, почти веднага.

Той поклати глава и й се усмихна покровителствено.

— Разбира се, че знаете, госпожо Картър. Влизал ли е късно вечер в стаята й?

— Никога не съм забелязвала такова нещо.

— Влизал ли е в банята, когато тя е била вътре?

— Разбира се, че не.

— Слагал ли я е някога да седи на коленете му?

— Не, тя беше прекалено голяма за това.

— Казано накратко, госпожо Картър, вие никога не сте видяла или чула нещо, което да събуди у вас и най-малкото подозрение за отношението на съпруга ви към дъщеря ви. — Това беше толкова явна констатация, а не въпрос, че Рут дори не направи опит да отговори. Хайсмит сведе поглед към записките си. После я погледна и наклони глава на една страна.

— Да поговорим сега за пистолета. Казахте пред съда, че съпругът ви имал пистолет, който държал заключен в метална каса в кабинета си. Съобщавали ли сте преди някому за този пистолет? На ваши роднини или приятели?

— Той ми каза да не разправям и аз си мълчах.

— Значи, имаме само вашата дума, че този пистолет изобщо е бил там — Рут отвори уста да проговори, но той я прегази като парен валяк. — И, разбира се, след като вие сте предали този пистолет на полицията, сте имали предостатъчно време да запаметите отличителните белези, защото този пистолет не е получил никаква друга идентификация. Имаме само вашата дума, че между този пистолет и съпруга ви съществува някаква връзка, така ли?

— Не аз съм изнасилила дъщеря си, господине. Нито пък съм я застреляла — произнесе с мъка Рут. — Затова нямам никакви причини да лъжа.

Хайсмит помълча. После на мрачното му лице се изписа съчувствие.

— Но вие искате да знаете на кого да хвърлите вината, нали, госпожо Картър? Повече от всичко на света искате да вярвате, че знаете какво се е случило с дъщеря ви, и ви трябва виновник за случилото се. Затова и сте толкова склонна да съдействате на полицията в този съшит с бели конци случай. Искате да успокоите душата си. Искате да знаете кой е виновен.

Стенли вече беше скочил на крака, за да внесе възражение. Но беше късно. Хайсмит каза:

— Нямам повече въпроси — и седна на мястото си.

Сампсън погледна намръщено Хайсмит.

— Господин Хайсмит, няма да допусна защитата да използва разпита на свидетели, за да държи речи. Ще ви бъде дадена възможност да изразите възгледите си пред съдебните заседатели. Моля да се ограничите в рамките на тази предвидена от закона възможност. А сега, господин Стенли, предполагам, че следващият ви свидетел с криминален инспектор Бенет?

— Да, ваша милост.

— Мисля, че ще е най-добре да изслушаме неговите показания утре сутринта. Този съд има и граждански дела и съм решен да изслушаме днес и тях.

— Както реши ваша милост — Стенли се приведе в учтив поклон.

На скамейката на репортерите Дон Смарт драсна под записките си със замах една линия. Имаше чудесен материал за заглавие на първа страница. Утре щеше да гледа как Джордж Бенет нахлузва примката на врата на този противен тип Филип Хокин. Вратата едва се бе затворила зад съдията, и Смарт вече препускаше към най-близкия телефон.

Следобедът вече преваляше, а Клъф все още не се беше появил. Все пак, един от разсилните на съда бе връчил на Джордж съобщение, предадено по телефона от сержант Лукас. То гласеше: „Клъф е бил възпрепятстван. Каза, че ще се видите утре в Дерби, преди началото на заседанието на съда.“ Джордж се замисли с какво ли се е заел сержантът. Сигурно нещо, свързано с друг случай. През седмиците след ареста на Филип Хокин двамата имаха предостатъчно работа по други случаи, която запълваше промеждутъците в работата по изграждане на обвинението.

Джордж се появи от преддверието и чу откъм залата тих шум, който свидетелстваше, че съдът е прекратил заседанието си за днес. Мярна се Рут Картър, заобиколена от приятели и роднини, но Джордж умишлено избягваше погледите им. Сега, когато процесът беше вече в ход, бе много важно свидетелите да не общуват помежду си, преди да се явят пред съда, за да дадат показанията си. Джордж тръгна срещу движението и влезе в опразващата се съдебна зала. Хайсмит и помощникът му вече бяха тръгнали, но Стенли и Причърд още седяха до масата на обвинението, свели глави един към друг, задълбочени в разговор.

— Как мина? — попита Джордж и седна на стола до Причърд.

— Дезмънд беше страхотен — отвърна ентусиазирано Причърд. — Страхотна встъпителна реч. Съдебните заседатели седяха като хипнотизирани. На обяд Хайсмит дори не пожела да разговаря с нас. Ти щеше да бъдеш много впечатлен, Джордж.

— Чудесно — каза Джордж. — А как се държа госпожа Картър?

Двамата юристи се спогледаха.

— Беше малко развълнувана — отвърна Причърд. — На няколко пъти изгуби самообладание в свидетелската ложа.

Той събра извадените документи и ги прибра в папката си.

— Което, разбира се, пак е в наша полза — намеси се Стенли. — Независимо от това, не мога да се радвам, като видя жена да плаче.

— Преминала е през ада — каза Джордж. — Не мога дори най-смътно да си представя какво е да съзнаваш, че човекът, за когото си се омъжила, е изнасилил и убил детето ти.

Причърд кимна.

— Предвид обстоятелствата се справя добре. Добър свидетел е. Не отстъпва, и тъкмо упорството й поставя Хайсмит в положението на грубиян, което пък никак не се нрави на съдебните заседатели.

— Каква ще е позицията на защитата? Разбрахте ли вече? — Джордж се изправи, за да могат Стенли и Причърд да вземат куфарчетата си и да отидат в задната стая.

— Трудно ми е да си представя каква убедителна теория може да измисли, освен да твърди, че полицията умишлено е натопила клиента му.

Стенли кимна.

— А това би било сериозна грешка, така мисля. Съдебните заседатели във Великобритания, както и обществото поначало, не обичат да се критикува полицията. — Той се усмихна. — Англичаните обичат да мислят за полицаите като за кучета лабрадори — благородни, верни, обичат децата, защитници и приятели на човека. Независимо от съществуващите доказателства за противното, те отказват да приемат, че един полицай може да бъде корумпиран, да мами и да лъже, защото такова признание би означавало, че сме едва ли не на ръба на анархията. Затова, ако реши да ви атакува, Хайсмит приема една крайно рискована стратегия.

— Ами като няма друг изход — каза сухо Причърд. — Нищо друго не го оправя. Вярно, че доказателствата ни са само косвени, но затова пък са толкова много, че Хайсмит просто трябва да има изградена хипотеза, която да противопостави на нашата. Ако само дама алтернативни обяснения на всяко отделно доказателство, това съвсем няма да му свърши работа.

Джордж се поуспокои от твърдата увереност на двамата прокурори.

— Дано да сте прави.

— Ще те видим утре в свидетелската ложа — каза Причърд. — Върви при хубавата си жена и се наспи добре, Джордж.

Той ги проследи, докато затвориха вратата на задната стаичка зад себе си, после излезе бавно от празната съдебна зала. Последното нещо, което му се искаше, че да се качи на колата и да подкара обратно в падащия здрач, през пищната зеленина на дербишърските поля. Щеше му се да намери някоя кръчма и да се напие. Но в къщи го чакаше жена му, бременна в седмия месец, и не бе редно да го вижда в пристъп на слабост. Джордж въздъхна, извади ключовете на колата от джоба си и се върна отново в реалния свят.