Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (26)

4.

„Манчестър Гардиън“, понеделник, 22 юни 1964 година

НОВА СЛЕДА В СЛУЧАЯ С ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМЧЕ

„Снощи полицията се преориентира в търсенето на полусляпото момче, изчезнало преди пет дена, след като един от съучениците му заяви: Той казваше, че имал някъде много тайно скривалище.“

Търсенето се пренесе от околностите на дома на дванайсетгодишния Кийт Бенет от Лонгсайт, Манчестър, към близките паркове.

Говорител на полицията заяви: „Ако момчето си е направило някъде скривалище, то може да е складирало там и храна. Но където и да е това скривалище, то е добре подбрано.“

Съветският съюз призна, че спътниците му могат да се използват за целите на военното разузнаване; инфаркт прекрати управлението на индийския президент Неру; новоизбраният президент на Родезия Иън Смит правеше войнствени изказвания; „Дъ Сърчърс“ и „Мили енд Дъ Фор Пенис“ се добраха до върховете в поп класациите. Но единственото нещо, което Джордж бе в състояние да възприема, бяха статиите за процеса срещу Филип Хокин във вестниците. Опитваше се да крие вестниците от Ан, но тя ходеше до магазинчето за вестници всеки ден и си ги купуваше сама. Налагаше се да общува със съпругите на останалите полицаи; искаше да знае какво се говори зад гърба на съпруга й, за да знае как да отвърне на удара от негово име, ако се намереше някой достатъчно глупав да наруши полицейската солидарност в такъв тежък момент.

Единственият свидетел на защитата, с изключение на самия Хокин, беше някогашният му шеф, който му даде блестяща и безукорна характеристика. Не можеше да се каже, че защити страстно каузата на Хокин, но заяви, че никога не е чувал нито една лоша дума по адрес на бившия си чертожник.

Когато дойде ред на Хокин да дава показания, започнаха фойерверките.

На следната сутрин вестниците гърмяха с огромни заглавия:

„ПОЛИЦИЯТА ПОДХВЪРЛИ УЛИКИ, ЗА ДА ПОВДИГНЕ ОБВИНЕНИЕ СРЕЩУ МЕН, ТВЪРДИ ОБВИНЕНИЯТ В УБИЙСТВО“

„ДОКАЗАТЕЛСТВАТА В ПРОЦЕСА ЗА УБИЙСТВО СА ФАЛШИВИ“

„ЛЪЖИ, ЛЪЖИ И САМО ЛЪЖИ, КАЗВА АДВОКАТЪТ НА ОБВИНЕНИЯ“

„УБИЕЦЪТ НА АЛИСЪН Е ОЩЕ НА СВОБОДА“

Джордж седеше в кабинета си и се взираше мрачно в заглавията пред себе си. Нищо, че утре с тези вестници щяха да увиват риба и пържени картофи. Бяха започнали да го замерят с кал и част от тази кал нямаше да може да се изтрие. Както и да приключеше този случай, той щеше да помоли да го преместят в друго полицейско управление.

Всичко показваше, че Хокин се е представил блестящо и е изтъквал невинността си при всеки удобен случай. Хайсмит, разбира се, му бе осигурил много такива възможности. За всяко доказателство на вината му той бе успял да открие по някакво опровержение — някои по-убедителни, други не чак толкова. Беше говорил открито, не бе избягвал да гледа съдебните заседатели, бе създал впечатление, че е честен и искрен.

Дори си бе признал, че пистолетът „Уебли“ е бил негово притежание, без да признава, че го е откраднал от Ричард Уелс. Версията му беше, че купил пистолета от бивш колега, който за удобство междувременно беше починал. Беше си признал свенливо, че винаги е мечтал да има пистолет. Колегата предложил да му го продаде, преди Хокин изобщо да разбере за обира. После съобразил, че вероятно това е откраднатото оръжие, но не посмял да съобщи в полицията от страх, че ще го обвинят в кражба. Да, бил показал пистолета на жена си. Сега дълбоко се срамувал от поведението си. Вестниците определяха държанието му като „безстрашно“. Хокин бе заявил няколко пъти, че макар да е станал жертва на полицейски машинации, вярва в справедливостта на британския съд и в здравия разум на съдебните заседатели.

— Какъв мазник — изръмжа Джордж, докато четеше подробните описания на Дон Смарт в „Дейли Нюз“.

Клъф надникна през вратата.

— Ако питаш мен, малко го е прекалил. Съдебните заседатели страшно мразят да им се подмазват. Можеш да им се слагаш, стига да не усетят, че го правиш. Но той толкова се е увлякъл, че може да ги отблъсне.

— Благодаря за добрите думи, Томи — въздъхна Джордж. — Ще ми се да можех да чуя кръстосания разпит на Стенли днес.

— Сигурно ще се справи по-добре, като знае, че не си там.

„Манчестър Ийвнинг Нюз“, сряда, 24 юни 1964 г.

ДВЕ ИЗЧЕЗНАЛИ МОМЧЕТА — И ДВЕ МАЙКИ, КОИТО ГИ ЧАКАТ

От нашия кореспондент

„Две жени с тъжни очи, които са опознали страшната мъка на майка, загубила детето си, днес за първи път се срещнаха в Аштънъндър Лайн.

Госпожа Шийла Килбрайд и госпожа Уинифред Джонсън седяха заедно в къщата на госпожа Килбрайд на Смолшоу Лейн в Аштън, и разговаряха за изчезналите си синове. Джон Килбрайд, който изчезна през ноември миналата година, беше на дванадесет години. Дванайсетгодишен беше и Кийт Бенет от Чорлтън он Медлок, Манчестър, чиято майка е госпожа Джонсън. Кийт изчезна преди седем дни.

И двете момчета са първородни синове на многодетни семейства. И двамата изчезнаха безследно.“

ТОВА Е КОШМАР

„Госпожа Килбрайд и госпожа Джонсън разговаряха тихо и като че ли все още не можеха да повярват в случилото се. Госпожа Килбрайд заяви: «Макар че мина толкова време, все ми се струва, че това е някакъв кошмарен сън.» Тя разказа как с времето е привикнала да живее с измамни надежди, описа моментите на отчаяна надежда всеки път, когато някаква кола спре пред вратата на дома им. Но безсънните нощи продължават, текат и дните, изпълнени с дълбоко отчаяние.

Тя каза на госпожа Джонсън: «Трябва да се държите. И нашето семейство е голямо като вашето, а сега забелязвам, че дори избягваме да споменаваме често името на Джон».“

ИЗМАМНИЦИ

„Госпожа Килбрайд разказа също и за безсъвестните лъжци и маниаците, които са й причинили допълнителни страдания.

— Свикнах да се отнасям подозрително с всеки непознат, който дойде у нас — каза тя.

— Ако твърдят, че са полицаи или репортери, настоявам да се легитимират.

Госпожа Килбрайд, съпруга на строителен работник, има седем деца заедно с Джон. Госпожа Джонсън, чийто съпруг е безработен дърводелец, има шест деца и очаква седмото на пети юли.“

ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ТЪРСИ

„Полицията продължава с издирването на техните синове. Описанието на Кийт е разпространено в цялата страна. Говорител на полицията от Манчестър заяви: Разбира се, че се безпокоим за живота на момчето. Необичайното в случая е, че момчето никога преди не е напускало за дълго време дома си, а освен това е оставило у дома очилата си, без които почти не вижда. Имал е само един шилинг в джоба си. Обикновено намираме такива момчето много бързо. Нямаме никакви следи, но правим всичко, което е по силите ни.“