Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (4)

1.

„Манчестър Ийвнинг Нюз“ вторник, 10 декември 1963 г., стр. 3

НАГРАДА ОТ 100 ПАУНДА ЗА ТОЗИ, КОЙТО ОТКРИЕ ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМЧЕ

„Днес полицията продължи да издирва дванайсетгодишния Джон Килбрайд, с надеждата, че предлаганата награда от 100 паунда може да осигури нови улики. Местен бизнесмен предложи 100 паунда награда за всеки, осигурил информация, която може да доведе директно до откриването на Джон, изчезнал от дома си на Смолшоу Лейн, Аштънъндър Лайн преди осемнайсет дни.“

Сряда, 11 декември 1963 г., 19 часът и 53 минути

— Помогнете ми! Трябва да ми помогнете! — гласът на жената пресекваше, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

Дежурният, който бе вдигнал слушалката, я чу как изхълца и преглътна в усилието си да говори.

— Затова сме тук, госпожо — каза невъзмутимо дежурният полицай Рон Суиндълс. Работеше в Бъкстън вече почти петнадесет години и през последните пет от тях добиваше все по-твърдото убеждение, че изживява повторно първите десет. Очевидно нямаше нищо ново под слънцето. Този негов възглед щеше да бъде необратимо разбит от предстоящите събития, но засега му се спри напълно достатъчно да си послужи с изпитаната формула.

— Какъв е проблемът? — попита той. Плътният му басов глас звучеше меко, но без излишно вълнение.

— Алисън — простена жената. — Моята Алисън не се прибра днес.

— Алисън е дъщеря ви, така ли? — сега Суиндълс говореше подчертано спокойно, опитвайки се да вдъхне увереност на жената.

— Тя излезе с кучето, веднага щом се върна от училище. И оттогава не се е прибирала — гласът на жената зазвуча по-високо, в него се промъкна нотка на истерия.

Суиндълс хвърли автоматично поглед към часовника. Осем часа без седем минути. Жената имаше основание да се безпокои. Момичето беше излязло преди цели четири часа, а по това време на годината това наистина бе повод за тревога.

— Може ли е да й е хрумнало да отиде на гости на приятели, без да ви предупреди? — попита той, съзнавайки, че жената сигурно е проверила тази възможност, преди да се обади в полицията.

— Обиколих всички къщи в селото. Няма я. Казвам ви, нещо се е случило с моята Алисън. — Жената явно щеше да рухне всеки момент, говореше задавено и изхлипваше между отделните думи. На фона като че ли се чуваше някакъв по-плътен глас.

Беше споменала село.

— Откъде се обаждате, госпожо? — попита полицаят.

Дочу се приглушен разговор, после от другата страна се разнесе ясен мъжки глас с подчертан южняшки акцент. Говореше като човек, свикнал да му се подчиняват.

— На телефона е Филип Хокин. Обаждаме се от имението в Скардейл.

— Разбирам, сър — отвърна предпазливо Суиндълс. Наистина, получените сведения не променяха нищо, но полицаят застана нащрек. Скардейл не беше точно в неговата сфера на действие по много причини. Селото беше съвсем различен свят в сравнение с оживения пазарен център, където работеше и живееше Суиндълс. За Скардейл се говореше, че жителите му налагат собствените си закони. Самият факт, че някой от Скардейл търсеше помощта на полицията, говореше, че се е случило нещо наистина необичайно.

Събеседникът му заговори по-приглушено, създавайки впечатлението, че иска да поговори с полицая по мъжки.

— Трябва да извините съпругата ми. Жените винаги са толкова емоционални, нали? Вижте, господин полицай, убеден съм, че Алисън не е пострадала, но жена ми настоя да се обадим. Сигурно ще се появи всеки момент, а аз наистина не бих искал да ви губя времето.

— Ще ми трябват само някои подробности, сър — каза спокойно Суиндълс и придърпа бележника към себе си.

 

 

Криминален инспектор Джордж Бенет трябваше отдавна да си е у дома. Беше почти осем вечерта, отдавна бе минал часът, до който се предполагаше, че старшите офицери остават по бюрата си. Но право той трябваше отдавна да е вечерял и да се изляга в креслото си, протегнал дългите си крака към горящия огън, докато по телевизията тече поредният епизод от „Коронейшън Стрийт“^[1]. После, докато Ан раздигаше чиниите и миеше, той обикновено отскачаше до „Херцогът на Йорк“ или „Гербът на пекаря“, за да побъбри с познати на по една бира. Инспекторът знаеше, че няма по-добър начин да опознаеш едно място от разговорите, които се водят в кръчмите. А това му беше необходимо — повече, отколкото на колегите, защото беше нов тук, беше пристигнал преди по-малко от шест месеца. Знаеше, че местните не му доверяват голяма част от текущите клюки, но постепенно те щяха да започнат да го приемат като част от мебелировката, да прощават и забравят прегрешението му, че неговият баща и дядо са си пили бирата в друг край на графството.

Той погледна часовника си. Щеше да има късмет, ако успее да стигне до кръчмата, преди да затворят. Не че се притесняваше особено. Джордж Бенет не беше по пиенето. Ако не беше желанието му да долови пулса на града, надали би влязъл в кръчма и веднъж на две седмици. С много по-голямо удоволствие би завел Ан на танци в „Павилиън Гардънс“, където редовно свиреше по някой от новите състави, или на кино в „Опера Хаус“. Би предпочел дори да си остане у дома. Бяха женени едва от три месеца и Джордж все още не можеше да повярва, че Ан е приела да прекара остатъка от живота си с него. За него това беше чудо, което му даваше сили в най-тежките моменти в службата. Досега истински неприятна бе по-скоро скуката, отколкото естеството на разкриваните престъпления. Но събитията от предстоящите седем месеца щяха да подложат чудото на значително по-сериозно изпитание.

Тъкмо тази вечер мисълта за Ан, която плетеше пред телевизора и го чакаше да се прибере, го изкушаваше много повече от всякакви кръчми. Джордж откъсна лист от тефтера си, пъхна го между документите пред себе си, за да отбележи докъде ги е прочел, решително затвори папката и я пъхна в чекмеджето на бюрото си. Загаси цигарата си, изтърси съдържанието на пепелника в кошчето за боклук, както винаги, преди да нахлузи шлифера си. С известно притеснение нахлупи меката шапка с широка периферия. Шапката го караше да се чувства малко неудобно, но Ан много го харесваше с нея и твърдеше, че така прилича на Джеймс Стюарт^[2]. Самият той не забелязваше нищо подобно. Това, че имаше дълго лице и мека руса коса, не го превръщаше задължително във филмова звезда. Той навлече шлифера, отбелязвайки, че с новата подплата, която Ан го накара да си купи, той вече не му е широк. Дори малко опъваше на широките му рамене на играч на крикет. Но подплатата беше съвсем на място, за да го предпази от хапещия вятър, който като че ли постоянно брулеше улиците на Бъкстън.

Той огледа за последен път стаята, за да се убеди, че не е оставил нещо неприбрано, за да се рови из него чистачката, и затвори вратата след себе си. Един бърз поглед го убеди, че в голямата зала на криминалния отдел няма никой, затова се обърна и си позволи една кратка суетна наслада. Огледа малката черна табела на вратата, на която пишеше с бели букви „Криминален инспектор Джордж Д. Бенет“. Каза си, че има защо да се гордее. Още нямаше тридесет години, а вече беше инспектор. Всяка досадна минута от тригодишното зубрене за получаване на научна степен по право си струваше труда, защото в резултат се озова на скоростната лента в кариерата. Беше един от първите висшисти, повишен по новата програма за стимулиране на научната подготовка на полицията в Дербишър. Сега, седем години след полагане на полицейската клетва, той беше най-младият цивилен криминален инспектор в полицейската история на графството.

Джордж си позволи да слезе тичешком по стълбите, защото нямаше кой да забележи това неподходящо за чина му поведение. Беше се затичал така, че нахлу с все сили в помещението на униформените полицаи. Трима души се обърнаха рязко, когато влезе. За момент Джордж не можа да съобрази защо в отдела е толкова тихо. После се сети, че всички са отишли на службата в памет на убития наскоро президент Кенеди — щеше да се отслужи специална литургия, открита за всички вероизповедания. Местните хора приемаха Кенеди едва ли не като осиновен син. Месеци преди убийството той бе посетил гроба на сестра си в Чатсуърт Хаус, само на няколко мили от Бъкстън. Фактът, че една от медицинските сестри, помагала на напразните усилия на лекарите в Далас да спасят живота на президента, бе също от Бъкстън, усилваше в очите на хората връзката им с убития президент.

— Всичко спокойно ли е, сержант? — попита Джордж.

Дежурният полицай Боб Лукас се смръщи и сви колебливо рамене. После хвърли поглед на листа хартия, който държеше в ръцете си.

— Беше спокойно допреди пет минути, сър. — Той се поизправи и добави: — Сигурно е много шум за нищо. Басирам се, че момичето ще се е прибрало, преди да стигна дотам.

— Нещо интересно? — Джордж се стараеше да говори небрежно и ненатрапчиво. Последното нещо, което би искал, бе униформените да решат, че ги командари.

— Изчезнало момиче. — Лукас протегна към него листа с данните. — Полицай Суиндълс прие обаждането. Обадиха се на прекия телефон, не през номера на полицията.

Джордж се опита да си представи на ум къде точно е Скардейл.

— Имаме ли човек там, сержант?

— Няма нужда. Скардейл не е и село, по-скоро махала. Влиза в района на Питър Грънди от Лонгнор. Лонгнор е само на две мили от Скардейл. Но майката явно е решила, че случаят е прекалено важен, за да го повери на Питър.

— А какво мислиш ти? — се осведоми предпазливо Джордж.

— Мисля да взема служебната кола и да отида до Скардейл, за да поговоря с госпожа Хокин, сър. По пътя ще спра да взема и Питър.

Докато говореше, Лукас посегна за фуражката си и я нагласи върху косата си — черна и лъскава като униформените му ботуши. Румените му бузи създаваха впечатлението, че е лапнал две топки за пинг-понг. Лъскавите черни очи и правите вежди допълваха общото впечатление — Лукас приличаше на нарисувана парцалена кукла. Но Джордж вече бе успял да разбере, че Лукас не играе по ничия свирка. Знаеше също, че ако попита Лукас за нещо направо, ще получи и прям отговор.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз? — попита Джордж.

 

 

Питър Грънди постави внимателно телефонната слушалка на мястото й. После потри с пръсти бузата си, груба като гласпапир от наболата през деня брада. През този декември на 1963 той беше на тридесет и две години. На снимките се вижда свежото лице на млад мъж с тясна брадичка и къс, остър нос, подстриган късо, почти по войнишки. Дори когато се усмихва, на снимките от лятната почивка с децата си, погледът му е бдителен.

Две телефонни обаждания в рамките на десет минути нарушиха обичайната му вечерна почивка пред телевизора — двамата с Мег, жена му, сядаха, след като изкъпеха децата и ги сложеха да спят. Не че не бе приел сериозно първото обаждане. Щом престарялата мама Ломас, която знаеше всичко, което става в Скардейл, си бе направила труда да изложи артритните си крайници на хапещия студ, да напусне уютната си къщичка, за да отиде до телефонната кабина в центъра на селцето, Грънди не можеше да не й обърне внимание. Но беше си казал, че може да изчака края на предаването в осем, преди да предприеме нещо по въпроса. В края на краищата, мама Ломас може би представяше изчезването на момичето като повод за обаждането си, но Грънди не беше убеден, че зад това не се крие желание да създаде някакви неприятности на майката. Беше чул немалко клюки на времето и знаеше, че в Скардейл има хора, на които се зловиди бракът на Рут Картър с Филип Хокин, и го считат за прибързан, макар че Хокин бе първият мъж след смъртта на Рой, който бе върнал розовината на страните й.

После телефонът иззвъня отново, жена му се намръщи, а той пак бе принуден да се надигне от удобното кресло, за да отиде в студеното антре. Този път не можеше да пренебрегне повикването. Сержант Лукас от Бъкстън знаеше за изчезването на момичето и беше тръгнал насам. И като че ли не бе достатъчно неприятно бъкстънски полицаи да се мотаят из неговия район, ами Грънди беше повлякъл със себе си и Професора. За първи път Грънди, а и останалите му колеги, щяха да работят заедно с полицай-висшист, и от клюките при посещенията си в Бъкстън той бе подразбрал, че никой не е във възторг от идеята. Грънди убедено се присъедини към хора от подмятания, че животът е най-подходящият университет за един полицай. Тези висшисти — ами че те не можеха дори да обиколят бъкстънския пазарен площад в събота вечер! Не са виждали кръчмарски побой през живота си, пък пази боже да им се наложи да се оправят в такова положение. Доколкото бе известно на Грънди, най-доброто, което можеше да се каже в полза на инспектор Бенет, бе, че е добър на крикет. Само че това далеч не можеше да успокои Грънди сега, когато той щеше да се изтърси в района му и да се набърка във внимателно поддържаните му връзки с местните.

Грънди въздъхна и закопча яката на ризата си. Нахлузи куртката, оправи фуражката си и взе връхната си дреха. После надникна с плаха усмивка през вратата на гостната.

— Трябва да отида до Скардейл — каза той.

— Шт — сопна се жена му. — Тъкмо стигнахме до най-интересното.

— Алисън Картър е изчезнала — добави той и напук затвори вратата и избърза навън, преди жена му да успее да реагира. А реакцията й беше неминуема. Ако едно дете бе изчезнало в Скардейл, то Лонгнор бе прекалено близо до мястото на събитието, за да не ги смрази леденият полъх на опасността.

 

 

Инспектор Джордж Бенет последва сержант Лукас към двора, където бяха паркирани колите. Би предпочел да тръгнат със собствената му кола, елегантен черен Форд Корсар, нов-новеничък, също като новото му назначение, но протоколът изискваше да седне на мястото до шофьора в служебния роувър и да остави Лукас да го кара. Докато прекосяваха пазарния площад и завиваха на юг от главното шосе, Джордж се опитваше да потисне възбудата, която думите „изчезнало момиче“ предизвикаха у него. Както правилно отбеляза Лукас, най-вероятно цялата работа щеше да се окаже кьорфишек. Над деветдесет и пет процента от обажданията за изчезнали деца приключваха с щастливото им завръщане у дома за вечеря или в най-лошия случай за закуска.

Но понякога не ставаше така. Понякога изчезналото дете не се прибираше, и то толкова дълго, че накрая ставаше ясно, че никога няма да си дойде у дома. Случваше се това да стане по личен избор. Но по-често се оказваше, че детето е мъртво и тогава пред полицаите се изправяше въпросът за колко време ще успеят да открият трупа.

А понякога децата просто изчезваха безследно, сякаш земята се беше отворила да ги погълне. Първият такъв случай беше с Полин Катрин Рийд. Тъмнокоса, с пъстри очи. Шестнайсетгодишна, учила за сладкарска работничка в Гортън, Манчестър. Стройна, висока около метър и петдесет, облечена в розова рокля със златисти шарки и светлосиньо палто. Малко преди осем часа вечерта на дванадесети юли излязла от типовата къща, в която живеела с родителите си и по-малкия си брат, за да отиде на танци. Никой повече не я видял. Нямала проблеми нито с родителите си, нито в работата. Нямала приятел, за да се предположи, че е избягала с него. Нямала никакви собствени пари, за да може избяга от къщи, дори да е искала. Цялата околност била претърсена основно, включително трите местни водоема, но от Полин нямало и следа. Манчестърската полиция бе проследила всички сигнали, но нито един от тях не бе ги насочил по следите на изчезналото момиче.

Второто изчезнало дете сякаш нямаше нищо общо с Полин Рийд, като изключим необяснимото изчезване — като по магия. Джон Килбрайд, дванадесетгодишен, висок метър и четиридесет, слаб, с тъмнокестенява коса, сини очи, светла кожа. Бил е облечен в сиво карирано яке, дълги сиви вълнени панталони, бяла риза и черни обувки с остри носове. Според един познат на Джордж, ланкангърски следовател, момчето не блестяло с особен ум, но било симпатично и послушно дете. Джон отишъл на кино с няколко приятели един съботен следобед, в деня след убийството на президента Кенеди в Далас. После се разделили. Джон казал, че отива на пазарния площад в Аштънъндър Лайн, където понякога припечелвал по някой пенс, като правел чай на продавачите. За последен път го видели към пет часа, подпирал се на една кофа.

Само преди няколко дни бе подет последен отчаян опит за издирване на момчето, след като местен бизнесмен бе предложил възнаграждение от сто лири за този, който го намери. Същият колега бе споменал пред Джордж Бенет, когато се срещнаха на един полицейски бал, че ако Полин Рийд и Джон Килбрайд бяха отвлечени с летяща чиния от малки зелени човечета, биха останали повече следи.

А сега едно момиче бе изчезнало в неговия участък. Джордж се взираше през прозореца в осветените от луната ниви край ашбърнския път. Тревата бе обвита в скреж, а каменните стени, които ги разделяха, сияеха на сребристата й светлина. Полупрозрачен облак премина пред луната и той потръпна въпреки топлото си палто, като си представи какво е да си навън и без подслон в такава нощ, в такава пуста местност.

Джордж се обърна към Боб Лукас и каза:

— Разкажи ми нещо за Скардейл.

— Скардейл може да бъде наречен „земя, забравена от времето“.

— Какво искаш да кажеш?

— Там имаш чувството, че си се озовал в средновековието. До селото води само един път, който свършва при телефонната кабина на селската морава. Има една голяма сграда, имението, към което сме тръгнали, а освен нея — около дузина други къщи и селскостопански постройки. Няма кръчма, няма магазин, няма поща. Господин Хокин е местният земевладелец, тъй да се каже. Всяка къща в Скардейл е негова собственост, освен това притежава и фермата, и цялата земя в диаметър една миля. Всички жители на селото са негови наематели и работят за него. Все едно, че са негова собственост — сержантът намали скоростта, за да завие от централното шосе по тесния път, който минаваше покрай каменоломната. — В цялото село има само три фамилни имена, струва ми се. Ако живееш там, се казваш или Ломас, или Краудър, или Картър.

„Но не и Хокин“, каза си Джордж. Реши да запомни това несъответствие и по-късно да провери за причините.

— Все пак хората сигурно напускат това село, женят се, ходят другаде на работа?

— О, да, напускат го — каза Лукас. — Но си остават жители на Скардейл до мозъка на костите. Това е неизлечимо. Един-двама от всяко поколение се женят извън селото. Това е единственият начин да се избягват постоянните бракове между братовчеди. Но най-често новопристигналите искат развод след година-две. Странното е, че никога не вземат децата със себе си, оставят ги в селото.

Погледна косо към Джордж, сякаш за да разбере как той приема сведенията.

Засега Джордж предпочиташе да запази мислите си за себе си. Беше чувал за такива места, но никога не се бе озовавал в тях. Не можеше изобщо да си представи как би се чувствал като част от такъв затворен, толкова ограничен свят, в който всичко, свързано със собственото ти минало, настояще и бъдеще, е общо достояние.

— Трудно е да се повярва, че такова място може да съществува толкова близо до града. Само седем мили, нали?

— Осем — отвърна Лукас. — Така си върви открай време. Погледнете наклона на тези пътища. — Той посочи острия ляв завой, с който пътят се отклоняваше към селото Ийст Стърндейл — там къщичките, построени от фирмата — собственик на каменоломната за работниците в нея, бяха струпани като играчи на ръгби около топката. — Преди, докато още нямахме коли с прилични двигатели и добри макадамови пътища, пътуването от Скардейл до Бъкстън отнемаше по цял ден през зимата — и то, когато пътят не беше навят с преспи. Налагаше се хората там да се оправят сами. В някои селища наоколо така и не са изгубили този навик.

Колата зави, мина през няколко последователни остри завоя, после започнаха да се изкачват по един стръмен склон. Двигателят ръмжеше, докато Лукас сменяше постоянно скоростите. Джордж отвори страничния прозорец и изхвърли угарката от цигарата си. Нахлулият мразовит въздух, примесен с въглищен дим, го задави и той бързо затвори прозореца.

— Въпреки това госпожа Хокин не се поколеба да ни повика.

— Но не преди да обиколи всички къщи в Скардейл. Не ме разбирайте погрешно. Не бих казал, че се отнасят враждебно към полицията. Те просто… не са много склонни да ни съдействат, това е всичко. Но със сигурност ще искат Алисън да бъде намерена, затова ще им се наложи да ни приемат.

Колата стигна до върха на хълма и заслиза по дългия склон към Лонгнор. Постройките от варовик се бяха сгушили една в друга като овце, мръсно бели на лунната светлина, а над комините им се виеха димни спирали. На кръстопътя в центъра на селото Джордж забеляза фигурата на униформен полицай, който потропваше с крака, за да се сгрее.

— Трябва да е Питър Грънди — каза Лукас. — Би могъл да ни чака у тях.

— Може да е от нетърпение да разбере какво се е случило. В края на краищата, това е негов участък.

Лукас изсумтя.

— По-вероятно е да не иска да слуша жена си, като му опява, че пак излиза след работа.

Сержантът удари малко по-рязко спирачки и колата спря със скърцане до тротоара. Полицай Грънди се наведе, за да види кой седи на мястото до шофьора, после седна на задната седалка.

— Здрасти, сержант — каза той и добави почтително: — Сър — кимвайки на Джордж. — Тази работа никак не ми харесва.